Виктор Петрович Астафиев (1 майАстафьев • Большая российская энциклопедия – электронная версия. bigenc.ru. Посетен на 29 юни 2019. 1924 г., село Овсянка, провинция Енисей, СССР – 29 ноември 2001 г., Красноярск, Русия) е руски писател, есеист, драматург, и сценарист. Герой на социалистическия труд (1989). Кавалер на ордена на Ленин (1989). Лауреат на две държавни награди на СССР (1978, 1991), Държавната награда на РСФСР на името на В. И. М. Горки (1975) и две държавни награди на Руската федерация (1995, 2003 – посмъртно). Член на Съюза на писателите на СССР. Участник е във Великата отечествена война.
Биография
Виктор Петрович Астафиев е роден на 1 май (по други сведения – на 2 май) 1924 г. в село Овсянка в семейството на Пьотър Павлович Астафиев (1901 – 1979) и Лидя Илинична Потилицина (1902 – 1931).Виктор Петрович Астафьев. Первый период творчества (1951 – 1969) / авт.-сост.: Л. Г. Самотик, Т. Н. Садырина; рук. проекта Ю. А. Кирюшин. Litres, 2019, с. 344. ISBN 978-5-04-191397-7 Той е третото дете в семейството, но двете му по-големи сестри починали малки. Няколко години след рождението на сина си, Пьотър Астафиев е осъден на лишаване от свобода за вредителство. През 1931 г. по време на поредното пътуване на Лидия Илинична при мъжа и, лодката, в която заедно с други се намирала и тя, се преобръща. Лидия Илинична пада във водата и се удавя. Виктор тогава е на седем години. След освобождението си от затвора бащата на Виктор се жени отново, а семейството се мести в град Игарка в Красноярски край. Когато бащата на Виктор попада в болница, семейството го изоставя и той се оказва буквално на улицата. Няколко месеца живее в изоставени сгради, обаче след сериозна простъпка в училище е настанен в детски дом.
Завършвайки обучение във фабрично-заводска школа, работи на станция Енисей като прикачвач и съставител на влакове и дежурен по гара.
През 1942 г. той се явява доброволец на фронта, въпреки факта, че е отложен като железничар. Призован е от съветския военен комисариат на Красноярския край. Получава военно обучение в учебна автомобилна част в Новосибирск. През пролетта на 1943 г. е изпратен в действащата армия. Той е шофьор и свързочник на 92-ра артилерийска бригада с тежка гаубица на 17-и артилерийски дивизион в дивизията от Резерва на Главното командване, след като бива тежко ранен (сътресение). В края на войната служи във вътрешните войски в Западна Украйна. На 14 март 1945 г. от евакуационната болница № 5438 пристига в 15-а резервна стрелкова дивизия, след това във военно-транзитния пункт в Краснодар и оттам заминава за Полтавската школа за щурмани.
Демобилизиран е със звание „войник от Червената армия“ през 1945 г. и заминава за Урал, в гр. Чусовой, Пермски край където работи като ключар, помощен работник, учител, дежурен на гарата, склададжия. През същата година се жени за Мария Семьоновна Корякина.
От 1951 г. работи в редакцията на вестник „Чусовская рабочи“, където за първи път публикува свой разказ – „Цивилен човек“. Пише доклади, статии, истории. Първата му книга, „До следващата пролет“, е публикувана в град Молотов (сега Перм) през 1953 г.
През 1958 г. Астафиев е приет в Съюза на писателите на СССР.
През 1959 – 1961 г. учи във Висшите литературни курсове в Москва.
През 1962 г. Астафиев се премества в Перм, през 1969 г. във Вологда, а през 1980 г. заминава за родния си край, в Красноярск.
От 1989 до 1991 г. Астафиев е народен депутат на СССР .
През октомври 1990 г. той подписва „Римския апел“ на участниците в конференцията „Национални проблеми в СССР: обновяване или гражданска война?“.
На 5 октомври 1993 г. подписът на Астафиев се появява в „Писмото на 42-та“ в подкрепа на насилственото разпръскване на Конгреса на народните депутати и Върховния съвет на Русия. Според поета Юрий Кублановски Астафиев заявява, че подписът му е поставен без негово желание.Письмо сорока двух: за и против. Colta.ru. Посетен на 20 юли 2021.
Творчество Важните теми от творчеството на Астафиев са военно-патриотични или от селския живот. Една от първите му творби е есе, написано в училище, което в бъдеще е превърнато от писателя в разказа „Васюткинското езеро“. Първите разкази на автора са публикувани във вестник „Чушовская рабочая“. Ранните разкази на Астафиев „Стародуб“, „Звездопад“ и „Проход“ привличат вниманието на критиците. Едуард Кузмин в списание „Новый мир“ отбелязва, че те се характеризират със „сурова, тромава грапавост на звука, неравномерност, грапавост на детайлите и образи“ и „оживен смисъл на думата, свежест на възприятието, остро око“.Кузьмина Э. Таёжные звёзды. // Новый мир, 1962, № 7, с. 255 – 258.
Разказният стил на Астафиев предава възглед за войната на обикновен войник или младши офицер. В своите произведения той създава литературния образ на обикновен работник воин или безличен командир на взвод, на когото се крепи цялата армия и на когото в резултат на усилията „всички кучета са обесени“, всички грехове се отписват, които са заобиколени от награди, но наказанието се получава и то в изобилие. Този наполовина автобиографичен, наполовина колективен образ на фронтови войник, живеещ един и същ живот със своите другари и свикнал спокойно да гледа смъртта в очите, Астафиев до голяма степен взима от собствените си преживявания и от тези на своите фронтови приятели, противопоставяйки го на образа на войници от тила, много от които са живели по време на войната в относително безопасна зона и към които писателят изпитва най-дълбоко презрение до края на дните си.
Суровото, на ръба на цензурата, изображение на горчивите и грозни страни на живота е характерно и за произведенията на Астафиев отнасящи се за времето на мирния живот. Той е един от първите, които споменават в печата (в „Кражба“, „Последният поклон“) за „гладната“ 1933 г., пише за юношеската жестокост, криминализирането на съветското общество както в предвоенния период, така и при „развития социализъм“, за присъствието в него на обширна маргинална прослойка, която вегетира в тъмнина, насилие и самоунищожение, за неуредената култура и дребнавост на житейските цели на „градските“ и „учените“. В разказа „Цар-риба“ и в разказа „Няма достатъчно сърце“ авторът пише за овладяването на Сибир през ХХ век. Творбата описва живота на затворниците в трудовите лагери, жестокото отношение към хората от страна на началниците на строежите в тези лагери.
Виктор Астафиев не се страхува да споменава творбите на Александър Солженицин. По-специално пише за „Раковото отделение“ и „В първия кръг“:
Повечето от лиричните и автобиографични разкази (за сибирско село през 30-те години на ХХ век), написани от Астафиев за деца и юноши, са включени в сборника „Последният поклон“.
Книгите на Астафиев са популярни в СССР и в чужбина заради живия си литературен език и реалистично изобразяване на военния и селския живот и поради това са преведени на много езици по света.
Издания Романи „До будущей весны“ – 1953 „Тают снега“ – 1958 „Синие сумерки“ „Прокляты и убиты“ – 1995Карасёв А. „Прокляты и убиты“ и „На войне как на войне“ / А на войне как на войне Архивирано 20 август 2013 година. // Литературная Россия. – 15 септември 2006.Нургалеев Р. В университете обсудили современную военную прозу Архивирано 2 април 2015 година. // Официальный сайт Башкирского государственного педагогического университета имени М. Акмуллы. – 8 февруари 2015.
Повести „Ангел-хранитель“ – 1968 „Перевал“ – 1958 „Стародуб“ – 1960 „Звездопад“ – (1960, 1973) „Кража“ – (1966) „Где-то гремит война“ – 1967 „Последний поклон“ – 968 „Слякотная осень“ – 1970 „Царь-рыба“ – 1976 „Ловля пескарей в Грузии“ – 1984 „Печальный детектив“ – 1987 „Так хочется жить“ – 1995 „Обертон“ – 1995 – 1996 „Фотография, на которой меня нет“ – 1968 „Из тихого света“ – (1961, 1975, 1992, 1997) (опит за изповед) „Весёлый солдат“ – 1998 „Васюткино озеро“ „Стрижонок Скрип“ „Зачем я убил коростеля?“ „Бабушка с малиной“ „Гуси в полынье“ „Без приюта“
Съвременна пасторална проза „Пастух и пастушка“ – (1967, 1971, 1989) „Людочка“ – 1987 „Конь с розовой гривой“ (една от главите в повестта „Последний поклон“) – 1968
Пиеси „Прости меня“ – 1980
Екранизации „Сюда не залетали чайки“, реж. Булат Мансуров – 1977 „Таёжная повесть“, реж. Владимир Фетин – 1979 „Звездопад“, реж. Игор Таланкин – 1981 „Где-то гремит война“, реж. Артур Войтецкий – 1986
Сценарии „Дважды рождённый“, реж. Аркадий Сиренко – 1983 „Ненаглядный мой“, реж. Артур Войтецкий – 1983 „Где-то гремит война“, реж. Артур Войтецкий – 1986
Събрани съчинения Събрани съчинения в 4 т. – М.: Мол. гвардия, 1979 – 1981. Събрани съчинения в 6 т. – М.: Мол. гвардия, 1991 – 1992. (Видели свят том 1 – 3.) Събрани съчинения в 15 т. – Запис. Изкуство. и коментари. изд. – Красноярск. Офсет, 1997 – 1998.
Награди Военни награди Медал „За победата над Германия във Великата отечествена война 1941 – 1945“. Медал „За освобождението на Варшава“ (1945) Орден на „Червена звезда“ (1944 – 45) Медал „За храброст“ (1943) Орден на „Отечествена война“ 1-ва степен (1985 г.) – като участник във Великата отечествена война, носител на военни отличия.
Награди за литературна и обществена дейност Орден за заслуги за отечеството, II степен (28 април 1999 г.) – за изключителен принос в развитието на руската литература.Указ Президента РФ от 28 април 1999 г. N 531 „О награждении орденом „За заслуги перед Отечеством“ II степени Астафьева В. П.“ Архивирано 12 май 2015 година. Орден за приятелство на народите (25 април 1994 г.) – за голям принос в развитието на националната литература, укрепване на междуетническите културни връзки и ползотворни социални дейности.Указ на Президента РФ от 25 април 1994 г. N 825 „О награждении орденом Дружбы народов Астафьева В. П.“ Архивирано 12 май 2015 година. Герой на социалистическия труд (Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 21 август 1989 г., Орденът на Ленин и медал Сърп и чук) – за големи заслуги в развитието на съветската литература и ползотворни социални дейности Орден на Червеното знаме на труда (1971, 1974, 1984) Орден за приятелство на народите (1981) – за годишнината на Съюза на писателите на СССР Държавна награда на СССР (1978) – за книгата „Цар-риба“Постановление ЦК КПСС и Съвета на Министрите СССР от 19 октомври 1978 година № 852 „О присуждении Государственных премий СССР 1978 года в области литературы, искусства и архитектуры“ Държавна награда на СССР (1991) – за романа „Зрящият персонал“ (1988) Държавна награда на РСФСР на името на Максим Горки (1975) – за разказите „Проход“ (1959), „Кражба“ (1966), „Последен поклон“ (1968), „Пастир и овчарка“ (1971) Държавна награда на Руската федерация (1995) – за романа „Проклет и убит“Указ Президента РФ от 27 май 1996 № 779 Награда „Пушкин“ на фондация „Алфред Тоепфер“ – (Германия, 1997 г.) Държавна награда на Руската федерация (2003 г. – посмъртно)Указ на Президента РФ от 12 юни 2004 № 766 (в областта на театралното искуство) Награда „Александър Солженицин“ (2009 г. – посмъртно) Награда „Триумф“.
Памет
В родината на писателя, в село Овсянка, се намира библиотека музей „В. П. Астафиев“, построена през 1994 г. по инициатива и с активното участие на Виктор Петрович. Библиотеката музей работи активно за опазване, изследване и популяризиране на наследството на писателя, като си сътрудничи с библиотеки, музеи, образователни институции, издателства, журналисти, изследователи и художествени творци. На 29 ноември 2002 г. в с. Овсянка е открита мемориалната къща музей „В. П. Астафиев“. Документи и материали от личния фонд на писателя се съхраняват и в Държавния архив на Пермския край. В Чусовой има и къщата музей на Астафиев. На 30 ноември 2006 г. в Красноярск е открит паметник на Астафиев. Скулпторът е Игор Линевич-Яворски. Литературният музей в Красноярск носи името на Астафиев. В Красноярск, в къща № 14 на микрорайон Академгородок, където писателят е живял и творил от 1980 до 2001 г., е поставена паметна плоча.