Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст

„Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“,Марлоу 1975: Марлоу, Кристофър, „Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“ – в. Театър на английски Ренесанс, прев. Александър Шурбанов, София: Народна култура, 1989 обикновено наричана просто „Доктор Фауст“, е трагедия от Елизабетинската епоха, написана от Кристофър Марлоу. Базирана е на германска истории за главния герой Фауст. Трагедията е написана някъде между 1589 г. и 1592 г. Предполага се, че е представена между 1592 г. и 1593 (годината, когато умира Марлоу). Има две различни версии на пиесата, публикувани няколко години по-късно.

Представление The Admiral's Men (трупа от актьори, играещи в периода на Елизабетинската епоха) изпълняват „Доктор Фауст“ 24 пъти през годините между октомври 1594 г. и октомври 1597 г. През 1602 г. Филип Хенслоу възнаграждава с £4 Самюъл Роули и Уилям Бърд за допълнения към пиесата.

Силният ефект на ранните постановки е белязан от легендите, които бързо се натрупват около тях. В Histriomastix, полемика от 1632 г. срещу драмата, Уилям Прин пише разказ за истински дяволи, които веднъж се появили на сцената по време на представление на „Фауст“, „за голямо учудване както на актьорите, така и на зрителите“. Твърди се, че някои хора са полудели, „замаяни от тази страшна гледка“. Джон Обри пише подобна легенда, че Едуард Алейн, главен актьор на The Admiral's Men, посветил по-късните си години на благотворителни инициативи, например основаването на Колежа „Дълвич“, прието като пряк отговор на тази случка.

Текст Предполага се, че пиесата е била вписана през 1592 г. в така наречения „Книжарски регистър“ (Stationers' Register), чиято цел е да регулира издателските процеси в Англия. Самият регистър дава право на издателите да документират правото си над произведенията си. Но въпреки това, записите за пиесата са объркани, което поражда конфликт относно правата. Регистърът връчва правата на пиесата на книжаря Томас Бушнел, на когото е първото издание, а Бушнел ги прехвърля по-късно на Джон Райт.Classic poetry for Christopher Marlowe’s deathday: The survival of Doctor Faustus https://www.dailykos.com/stories/2018/5/30/1767510/-CLASSIC-POETRY-For-Christopher-Marlowe-s-Deathday-The-Survival-of-Doctor-Faustus?fbclid=IwAR3Wg4peo2gWNZ2mPYple9J5lyv00Fz7X_lz4wC8gYzfGHAnpw0m4lGk6UM

Съществуват две версии на пиесата, което поражда дълго обсъждане сред критиците по повод, коя от двете версии е автентичната, тъй като и двете версии са отпечатани много след смъртта на Марлоу. През 1609 г. и 1611 г. драмата е препечатана без значителни промени. Трите издания са известни на изследователи съответно като текстове А1, А2, А3. През 1616 г. обаче е публикуван нов вариант на пиесата, озаглавен „Трагическата история на живота и смъртта на Доктор Фауст“, който е преиздаван пет пъти до 1631 г. и е познат като текст Б, който е значително по-дълъг и различен, допълнен с още сцени. Версията от 1616 г. пропуска 36 реда и добавя 676 нови, което я прави приблизително една трета по-дълга от по-ранната версия. В редовете, които съществуват и в двете версии има малки, но значителни промени във формулировката например следната фраза, която във версията от 1604 г. е „Никога не е твърде късно, ако Фауст може да се покае“, а във версията от 1616 г. е „Никога не е твърде късно, ако Фауст се покае“, като по-различната формулировка предлага по-различна възможност за покаянието на главния герой. Друга съществена разлика е името на дявола, призован от Фауст. В по-ранната версия той е назован с името Мефистофел, а в по-късната версия е употребено Мефистофелис.Christian, Paul (1952). The History and Practice of Magic. 1. Nichols, Ross (trans). London: Forge Press. p. 428. OCLC 560512683. The name has many forms: Marlowe writes Mephistophilis... Името на дявола във всеки случай е препратка към Мефистофел в първата история за доктор Фауст, написана от анонимен немски автор, която става основен източник на по-нататъшните творби. Връзката между текстовете е несигурна и много съвременни издания отпечатват и двете. Съществува документ, от който се разкрива, че през 1602 г. на двама професионални драматурзи е било платено, за да направят добавки към „Доктор Фауст“, но повечето литературоведи отхвърлят тези опити да се обясни по-голямата дължина на текст Б с тези добавки. Понастоящем текст Б се смята от специалистите за по-близък до авторския оригинал. Текст А се приема за съкратен театрален вариант. Фактът, че самият Марлоу е нямал нищо общо с публикациите и нямал контрол върху пиесата, и нейното изпълняване прави напълно възможно някои от сцените да бъдат премахнати, съкращавани или да се добавят съвсем нови сцени, така че да бъдат колкото се може по-близо до оригинала.Bellinger, Martha Fletcher (1927). A Short History of the Theatre. New York: Holt. pp. 207 – 13. Retrieved 14 January 2017.

В миналото се е предполагало, че комичните сцени са допълнения, направени от други автори. Редица учени смятат, че комичните сцени са неразделна част от пиесата, затова те продължават да бъдат включвани в печата. Те показват промяната в амбициите на Фауст, което предполага, че Марлоу е имал, в крайна сметка, някакъв вид намеса върху тях.Tromly, Frederic (1998). „Damnation as tantalization“. Playing with desire: Christopher Marlowe and the art of tantalization. University of Toronto Press. p. 135.

Герои + Автор Кристофър Марлоу Герои Доктор Фауст Вагнер Валд, приятел на Фауст Корнелий, приятел на Фауст Трима школари Старец Папата Раймонд, крал на Унгария Бруно, папата-съперник Двама кардинали Архиепископ Реймски Кардинал Лоренски Карл V, император на Германия Мартино – придворен Фредерик – придворен Бенволио – придворен Рицар Херцог Сансонски Херцог Анхолтски Херцогиня Анхолтска Епископи, монаси, войници, слуги Робин, коняр (наричан също Селяк) Дик Кръчмар Конепродавач Каруцар Ханджийка Добрият ангел Лошият ангел Мефистофел Луцифер Велзевул Дяволи Седемте смъртни гряха Свирач Герои без реплики – привидения Александър Велики Любимата на Александър Дарий Елена Два Купидона

Структура Пиесата е написана в бял стих и се състои от в тринадесет сцени (1604 г). или дванадесет сцени (1616) – в зависимост от версията. Белият стих е запазен до голяма степен за основните сцени, а за комичните сцени е използвана проза. Съвременните текстове разделят пиесата на пет действия, като акт 5 е най-краткият. Както много други пиеси в Елизабетската епоха, има хор, който функционира като разказвач, който няма взаимодействие с останалите герои, а по-скоро предоставя въведение и заключение на някои събития, които са се развили. Заедно със самата ѝ история и стила на писане, учените критикуват, и анализират структурата на пиесата. Леонардо Фрей пише критика, фокусирана върху откриването и закриването на монолозите на Фауст, той подчертава значението на монолозите в пиесата, като казва, че „Може би монологът повече, от който и да е друг драматичен похват, въвлича публиката във въображаема загриженост за случващото се на сцената.“. Както и се очаква, монолозите насочват към вътрешните мисли и чувства на героите, като при д-р Фауст са обвързани с неговото пагубно поддаване на дявола. Монолозите също имат паралелни концепции. Във встъпителния монолог Фауст започва своя монолог, като размишлява върху съдбата на живота си и каква иска да бъде кариерата му. Той завършва своя монолог с решението – да отдаде душата си на дявола. По същия начин в заключителния монолог Фауст започва да размишлява и накрая се примирява със съдбата, която сам си е създал.Frey, Leonard H. (December 1963). „Antithetical Balance in the Opening and Close of Doctor Faustus“. Modern Language Quarterly. 24 (4): 350 – 353.

Сюжет

В пиесата Хорът дава информация на читателя не само за живота и образованието на Фауст, но също така от него се подразбира, че надутата гордост на Фауст ще доведе до неговото падение.

В дълъг монолог Фауст разсъждава върху своите умения. Той смята, че е усвоил всеки предмет, който е изучавал. Той обезценява Логиката като просто инструмент за спорове; Медицината е надценена, освен ако не позволява възкресяване на мъртвите и безсмъртие, също така отхвърля законите и религията. Затова той фиксира ума си върху магията, която според него, ако се усвои правилно, може да го направи могъщ.

Вагнер, слугата на Фауст, влиза, когато господарят му приключва да говори. Фауст го моли да доведе Валдес и Корнелий, негови приятели, които той мисли, че могат да му помогнат да научи изкуството на магията. Докато те са на път към него, един добър и един зъл ангел, посещават Фауст. Добрият го моли да остави настрана книгата с магия, а злият го насърчава да продължи напред в преследването на черните изкуства. След като те изчезват Фауст без съмнение се доверява на лошия ангел, тъй като е заслепен от идеята за благата, които би могъл да получи благодарение на магията. Той си представя как изпраща духове да му носят бижута и скъпоценности, как те го учат на тайни знания и как използва магия, за да завладее цяла Германия.

Щом се появяват Валдес и Корнелий и Фауст и обяснява, че е оставил настрана всички други форми на науката в полза на магията. Те се съгласяват да го научат на принципите на тъмните изкуства и да му обяснят чудните сили, които би могъл да получи, ако остане отдаден на стремежа си да научи магията. Валдес изброява редица текстове, които Фауст трябва да прочете и двамата с Корнелий обещават, че ще му помогнат да стане по-добър в магията дори от тях. След това Фауст ги кани да вечерят заедно и те излизат.

Във втора сцена двама учени идват да видят Фауст в дома му и от Ванер научават, че техният приятел се среща с Валдес и Корнелий, които са известни с практикуването си на черна магия. Учените се притесняват от новината, която научават, тъй като се опасяват, че Фауст също може да попадне в омагьосания кръг на черната магия, от който може да няма измъкване.

Същата нощ Фауст започва опитите си да призове дявол в присъствието на Луцифер и още три дявола, които се спотайват покрай него, без той да знае. След като създава магически кръг и произнася заклинание, чрез което отменя кръщението си, демон на име Мефистофел се появява пред него, но Фауст не е в състояние да търпи отвратителния поглед на демона и му заповядва да си промени външния вид. След като демонът го прави, Фауст се чувства горд от уменията, които смята, че притежава и иска да накара Мефистофел да му служи, но това няма как да се случи, тъй като той вече служи на Луцифер. Дяволът му казва, че всъщност не уменията на Фауст са го призовали, а по-скоро отказът, който е направил, когато се е отказал от религията си. Затова и всъщност е дошъл дяволът, за да претендира за душата на Фауст.

Докторът разпитва Дяволът за Луцифер и ада и научава, че Луцифер и всичките му дяволи някога са били ангели, които са се бунтували срещу Бог и са били прокълнати да живеят в ада завинаги. Фауст, обаче прави коментар, че в момента Мефистофел не е в ада, а на земята, но Дяволът настоява, че той и неговите събратя са винаги в ада дори и когато са на земята, защото лишаването от Божия закрила, каквато са имали преди е достатъчен ад. Фауст отхвърля това и заявява, че ще си продаде душата на Луцифер в замяна на двадесет и четири години служба на Мефистофел.

Дяволът се съгласява да предаде това предложение на своя господар и си заминава.Doctor Faustus Play Summary

Пак с Луцифер Използвайки Мефистофел като пратеник, въпреки че изпитва леки съмнения, Фауст сключва сделка с Луцифер. Сделката изисква на Фауст да му бъдат дадени 24 години живот на Земята, като през това време той ще има Мефистофел като свой личен слуга и способността да използва магия. След като този период изтече докторът ще трябва да предаде тялото и душата си на Луцифер и да прекара живота си в ада.