Литфѝба () е италианска музикална група, създадена във Флоренция през есента на 1980 г.
Считани за една от най-важните групи в историята на италианската музика, през четиридесетгодишната си кариера продават 10 млн. записи. Групата е основана от Федерико „Гиго“ Рендзули (китара) и Джани Мароколо (бас китара), към които се присъединяват още трима младежи, като тях любители на пънк рока, на рока от 70-те г. и на ню уейв. Звукът от първия период през 80-те г. е лична интерпретация на ню уейв, когато групата създава истински „средиземноморски уейв рок“, способен да съчетае етническия чар на средиземноморските звуци с грапавостта на англофонската дарк атмосфера.
През 90-те г. Литфиба първоначално се изявяват с латино рок звучене, а след това се насочват към поп рока, радвайки се на широк комерсиален успех.
През 1999 г. вокалистът Пиеро Пелу напуска групата, за да развие успешна солова кариера. Групата продължава с рок звучене, временно изоставено в албума Infinito, като набира двама нови певци: Джанлуиджи Кавало (1999 – 2006) и Филипо Маргери (2007 – 2009). На 11 декември 2009 г. е обявено повторното събиране между Гиго Рендзули и Пиеро Пелу. На 13 декември 2021 г., след 42 години дейност, групата официално обявява окончателното си оттегляне от сцената с последно турне. Последният концерт е на Медиоланум Форум в Асаго на 22 декември 2022 г.
Произход на името Името на групата идва от хипотетичния телекс адрес на залата за репетиции, използвана от Литфиба от самото им основаване, намираща се във Флоренция на ул. де' Барди номер 32: „LIT“ (L'Italia), „FI“ (Firenze), „BA“ (via de 'Bardi).
История 1980 – 1989: Петчленен състав Начало Оригиналното ядро на групата, която е все още без име по онова време, се състои от пет човека: 'Гиго' Рендзули (бивш член на група „Кафе Каракас“, в която на бас китара свири Раф) – китара и вокали, Сандро Дота – китара, Джани Мароколо – бас китара, Антонио Аяци – клавишни, Франческо Каламай – барабани, като последните идват от група „Дестройърс“. Скоро след това Дота напуска групата, която ангажира като вокалист Пиеро Пелу (вокал в основаната от него гимназиална група „Мунионс“).
Литфиба са силно повлияни от пънк рока, от даркуейв-а и от зараждащия се ню уейв – доста модерни жанрове по онова време на европейската музикална сцена, чиято малка италианска столица е Флоренция благодарение на групи като Диафрама и Неон. Дебютът на живо е на 6 декември 1980 г. с концерт в Рокотека Брайтън – сграда към Народния дом в Сетиняно (подселище на Флоренция).
През 1982 г. групата записва Litfiba – първия си миниалбум, съдържащ пет парчета и същата година печели второто издание на Италианския рок фестивал, чиято награда включва публикуването на 45 оборота. Междувременно Каламай напуска и на негово място идва Ренцо Франки (бивш барабанист на група „Кафе Каракас“, от която са Гиго Рендзули и Раф).
През 1983 г. излиза първият им сингъл Luna / La preda („Луна / Плячката“). Същата година участват в компилацията Body Section с песента Transea и публикуват Eneide di Krypton („Еней от Криптон“) – саундтрак на едноименното шоу на театралната компания Криптон.
През 1983 г. барабанист на Литфиба става Ринго де Палма (бивш член на „Мунионс“ като Пелу).
През 1984 г. излиза миниалбумът им Yassassin, който съдържа, освен заглавната песен (кавър на песента на Дейвид Боуи) в две различни версии, и баладата Elettrica danza („Електрически танц“). Литфиба освен това участват в компилацията Catalogue Issue с две оригинални свои песни: Versante est („Източен склон“) и Onda araba („Арабска вълна“). От тази компилация, продуцирана от Алберто Пирели и първа публикация на независимия лейбъл IRA Records, се ражда лозунгът „Новата италианска музика, изпята на италиански“, с който се идентифицира вид музикално движение, към което принадлежат групи, вдъхновени от ню уейв и които се ангажират с това да съчетаят италианския език с новите тенденции, идващи от Великобритания. Същата година излиза и Live in Berlin: бутлег на аудиокасета, с позволение от групата, която в този първи период започва да става известна в Италия и чужбина.
Трилогия на силата Също за IRA Литфиба издават първия си албум (на LP) Desaparecido („Политически затворник“), който ги представя пред широката публика. Звученето на записа съчетава влияния на ню уейв с вкус към типично средиземноморската мелодия, а основните теми на текстовете са антимилитаризмът и отхвърлянето на насилието.
Понеже от началото на създаването си до 1989 г. написването на песните на групата е в резултат на колективен труд, но единственият, който иска да се запише в Италианското дружество на авторите и издателите (SIAE), е Гиго Рендзули, той приема псевдонима 'Литфиба' пред SIAE. Това е трик, за да може групата да взима всичките ѝ дължими хонорари, като се избегне това Рендзули да бъде смятан за единствения автор, както става с предишните записи.Guglielmi, F. (2000) A denti stretti. La vera storia dei Litfiba
Desaparecido е последван през 1985 г. от миниалбума Amsterdam в сътрудничество с група Диафрама.
През 1986 г. излиза още един миниалбум – Transea. В края на годината е публикуван вторият албум, който е и най-амбициозният: 17 re („17 царя“), записан за три месеца и считан от мнозина за шедьовър на Литфиба. Той варира от дарк до рок до пънк, всичко това подправено с визионерски текстове и фолк препратки.
От следващото турне е албумът 12-5-87 (aprite i vostri occhi) („12.5.1987 (отворете очите си)“) - първият концертен албум, който е записан в Тенакс във Флоренция.
През 1988 г. излиза албумът Litfiba 3 („Литфиба 3“), който е последната глава от Trilogia del potere („Трилогия на силата“ ) - идейна „концепция“, вдъхновена от отхвърлянето на всякаква форма на тоталитаризъм, включваща също Desaparecido и 17 re. По-малко мечтателна от предишните, но също толкова внушителна, това е последната творба, в която преобладава влиянието на дарк и ню уейв, продължаващи обаче плахо да се появяват в звученето на групата. „Литфиба 3“ е първият италиански албум, записан изцяло в цифров вид.
Отказвайки се от класическите форми на промоция като телевизия, Литфиба успяват да достигнат ниво на популярност, немислимо за италианска рок група: те печелят договор с голяма звукозаписна компания като CGD, която е дъщерно дружество на Уорнър. Тя закупува издадените от IRA записи в каталога си и позволява на Литфиба да издадат втория си концертен албум Pirata („Пират“), който включва някои препратки към студийните им песни. Издаден през 1989 г., албумът се превръща в златна плоча и окончателно освещава групата пред широката публика, а също така отбелязва окончателния ѝ преход от ню уейв към рок.
В същия период артистичните различия между членовете на групата и вземането на решения между мениджъра Алберто Пирели и Джани Мароколо водят до това последният да напусне групата, последван от Антонио Аяци. Малко след това Де Палма също е принуден да напусне поради пристрастеността си към наркотиците. Барабанистът умира от свръхдоза хероин на 1 юни 1990 г.Pelù, P., Cotto, M. (2014) Identikit di un ribelle cap. 58
1990 – 1999: Творческа комбинация Пелу-Рендзули След първото си разделяне групата официално се превръща в дует. Гиго и Пиеро остават единствените собственици на името „Литфиба“, а Антонио Аяци остава външен сътрудник. Към групата се присъединяват Роберто Терцани на бас китара, Даниеле Трамбусти на барабани и Кандело Кабеца на ударни инструменти. От последвалото турне – Pirata '90 групата извлича видеокасетата на живо Pirata Tour '90. Литфиба участват и в компилацията Union с песента Il tempo di morte („Времето на смъртта“) – кавър версия на песента на Лучо Батисти.
Тетралогия на елементите След това Пелу и Рендзули започват работа по новия албум El diablo („Дяволът“), издаден през декември 1990 г. Той е първият от проекта Tetralogia delgi elementi („Тетралогия на елементите“), като в случая възхвалява елемента на огъня и отбелязва стилистичната еволюция на групата, която отчетливо следва музикалния път на рока. С този запис Литфиба постигат по-голямото одобрение от страна не само на италианската, но и на чуждестранната публика, като се радват на голям успех. Заглавната песен все още е един от рок химните par excellence – Il volo („Полетът“) е посветена на трагичната смърт на барабаниста Ринго де Палма, а Proibito („Забранено“) става химн на антипройбиционизма. От последвалото турне е взета и видеокасетата El diablo Tour, която през 2002 г. е преиздадена на DVD.
Доказателство за новия курс е антологията Sogno ribelle („Бунтарска мечта“), излязла през 1992 г., като няколко песни от предходния период са преработени в много по-рок стил. Тя включва и две парчета на живо, взети от турнето El diablo и неиздадената Linea d'ombra („Линия на сянката“). „Бунтарска мечта“ е и заглавието и на версията на албума на VHS (преиздадена на DVD през 2002 г.). Това е колекция от видеоклипове на групата, с дълго непубликувано интервю, което документира историята и новия ѝ стил.
През 1993 г. с Франко Кафорио на барабани на мястото на Трамбусти излиза най-рок и „хард“ албумът на групата: Terremoto („Земетресение“). Посветен на земната стихия, албумът е концентрат от масивен рок, понякога на ръба на метала, и включва текстове, които се занимават с темата за мафията, телевизионната индоктринация, извратеното очарование на парите, политическите и социалните промени, случващи се в Италия (Операция „Чисти ръце“) и антимилитаризма. Поджиполини не участва в последвалото турне и след известно време започва сътрудничество с Лигабуе. През същата година Литфиба се появяват в компилацията Firenze dreams! с неиздадена песен от 1981 г., озаглавена Anniversary.
След като минава от CGD към И Ем Ай (с различни правни проблеми, водещи до пускането на множество неупълномощени сборни албуми), през 1994 г. Литфиба публикуват албума Colpo di coda („Последно издихание“) – свидетелства на живо за Terremoto tour. Дискът е двоен албум с две неиздадени песни – A denti stretti („Със стиснати зъби“) и Africa (песен на живо), който в първото си издание включва и фотокнига, създадена от фотографа Алекс Маджоли, наречена Novantanovefoto („Деветдесетидеветснимки“).
През същата година с Даниеле Бани на бас на мястото на Терцани (който продължава да свири втора китара), групата дава живот на третия албум от „Тетралогия на елементите“, посветен на въздуха: Spirito („Дух“). Продуциран от Литфиба в сътрудничество с Рик Парашар, албумът поема по по-различен път от скорошните им творби, с по-слънчеви, изпълнени с фантазия и позитивност песни.
През 1995 г. излиза Lacio drom (Buon viagigo) („Лачо дром (Лек път)“) – албум, съдържащ сингъла Spirito в ремиксирана радио версия и различни песни на живо. Към диска е прикрепена и VHS (през 2011 г. преиздадена на DVD в сборния албум Litfiba Rare & Live) с няколко задкулисни кадри от Spirito Tour. Попадение е интервюто на Пелу с Преподобния майстор на Масонската ложа P2 Личо Джели – едно от най-противоречивите лица в италианската история, когото певецът нагло притиска във вилата си в Арецо.
Липсващият елемент – водата е тематичният и звуков център на албума Mondi sommersi („Потънали светове“) от 1997 г. Той е поредният триумф на Литфиба (продадени са над 500 хил. копия за кратко време), който вижда окончателното напускане на Аяци, докато Терцани свири на клавишни и е втори китарист. Най-голямото турне в историята на групата дава живот на два концертни албума, публикувани през 1998 г.: Croce e Delizia („Кръст и наслада“ ) – двоен концертен албум в памет на перкусиониста Кандело Кабезас, починал преждевременно, и едноименната VHS, приходите от която отиват за хората, засегнати от земетресението в Умбрия и Марке.
Раздяла Следващата глава е албумът Infinito („Безкрайност“), посветен на нов елемент – времето. Той има 1 млн. продадени копия и се оказва най-успешният запис в историята на Литфиба. Албумът успява да привлече нова публика, като същевременно води и до силните критики на старите фенове заради много по-лекия си звук и ориентацията към по-комерсиален поп рок.