Марина Рей (), известна и като Джейми Дий (Jamie Dee), M. Рестуча (М. Restuccia), Рестуча (Restuccia), е псевдоним на Марина Рестуча (; * 5 юни 1969 в Рим, Италия), италианска певица, авторка на песни, перкусионистка и барабанистка. Пее на английски и на италиански език.
Участва четири пъти във Фестивала на италианската песен в Санремо: през 1996 г. в категорята „Нови предложения“ с Al di là di questi anni (класирана на 3-то място и носителка на Наградата на критиката), и в категорията Big: през 1997 г. с Dentro me (13-то място), през 1999 г. с Un inverno da baciare (7-о място) и през 2005 г. с Fammi entrare (некласирана).
Биография Дебют Дъщерята на Винченцо „Енцо“ Рестуча, барабанист на оркестъра на Енио Мориконе, и на Анна Джордано, цигуларка от Римския симфоничен оркестър, Марина Рестуча израства със страст към изкуството, музиката и перкусиите, особено благодарение на влиянието на родителите й, които я запознават с джаза, соула и класическата музика.
На 18 г. се отделя от семейството си, за да се посвети на музиката на живо, като изпълнява в някои от най-известните римски клубове.
90-те години Започва да прави денс записи под псевдонима Джейми Дий, печелейки добра репутация в чужбина, особено в Япония. През 1991 г. подписва договор за звукозапис с лейбъла Flying Records и, продуцирана от Роберто Феранте, издава първия си сингъл, Burnin' up. Тя използва сътрудничеството на Макс и Франк Миноя за втория си сингъл, Memories memories, и през 1992 г. публикува Two time baby. Different moods е първият ѝ албум и той излиза в Япония. От него е изваден сингълът Special love. През 1993 г. излиза последният сингъл от албума, Get ready.
През 1994 г. тя минава към лейбъла X Energy и издава Don't be shy – сингъл, излязал също в много европейски страни. По същото време в Япония излиза вторият ѝ албум, Don't be shy, вариращ от денс до ейсид джаз. Новият ѝ сингъл People (everybody needs love) излиза както в Европа, така и в САЩ.
Междувременно участва в проекти и сътрудничества с Blunero, JFM Project, Mistral, PF Sound. 1995 г. стартира с излизането на новия ѝ сингъл So good, отново с продукцията и надзора на Франк и Макс Миноя. Сингълът Dreaming blue, издаден в края на 1995 г., и U, издаден през 1996 г., са последните две песни, записани като Джейми Дий. През 1994 г. певицата подписва договор с Върджин Рекърдс, като продължава сътрудничеството с музиканта Франк Миноя, започнало няколко години по-рано.
През април 1995 г. излиза песента Sola („Сама“), записана с нов псевдоним: Марина Рей. Жанрът също е нов и се различава от предишната ѝ продукция, като веднага се налага по радиото благодарение на соул и ейсид джаз звученето си. През есента на същата година е ред на друг неин успешен сингъл – Noi („Ние“). Тогава излиза и албумът ѝ Marina Rei, чиито текстове са изцяло написани от нея (Франк Миноя е композитор и аранжор на музиката).
Освещаването ѝ обаче става през 1996 г. на Фестивала на италианската песен в Санремо: Рей участва в младежката секция с песента Al di là di questi anni („Отвъд тези години“), публикувана за англосаксонския пазар със заглавието Just like an Angel, и се класира трета, като също печели Наградата на критика. Песента е особено оценена за това, че лансира жанра „ейсид джаз“ в Италия, който по онова време се разпространява в Австралия. Рей също така се откроява с представянето си боса, почти повтаряйки Санди Шоу. Тя приписва този си избор на желанието си да се чувства по-комфортно. Дебютният ѝ албум е преиздаден с добавяне на песента от Санремо и след няколко седмици печели платинен диск, далеч надхвърляйки продадените 130 000 копия, като се утвърждава като най-успешният дебютен албум на 1996 г. благодарение и на други сингли като Pazza di te („Луда по теб“), Odio e amore („Омраза и любов“), I sogni dell anima („Мечтите на душата“, ремикс на Тод Тери). През същата година печели наградата „Златно Телегато“ в музикалното състезание Vota la voce в Категорията за най-добро откритие. Участието ѝ в Санремо е последвано от поредица от концерти, които завършват с шоу на площад „Сан Джовани“ в Рим по повод традиционния Първомайски концерт.
През 1997 г. тя отново участва във Фестивала в Санремо с песента Dentro me („Вътре в мен“), в чийто видеоклип се появява известният танцьор Даниел Езралоу. Вторият ѝ албум Donna („Жена“) е малко по-различен от предишния, запазвайки черните звуци в сътрудничество с Франк Миноя и с известния саксофонист Майкъл Брекър. Той се радва на общо над 200 000 продадени копия. Албумът е воден от изключително успешния сингъл Primavera („Пролет“) – кавър на You to Me Are Everything на The Real Thing, с който Марина Рей печели телевизионния песенен конкурс „Диск на лятото“ (Disco per l'Estate). Във видеоклипа на песента участва актрисата Маргарита Буй. Последвалото турне има голям успех сред публиката: по време на „Празника на Унита“ в Реджо Емилия тя пее пред публика от 20 000 души. Donna е и заглавието на компактдиска, издаден в Испания, който събира най-доброто от двата албума на Марина заедно с три версии на испански. Следват множество концерти на живо в цяла Италия, в които тя се изявява както като вокалистка, така и като перкусионистка.
Въпреки това изпълнителката изпитва нужда да си позволи повече време и пространство, за да може да изрази себе си в песните си. Първият знак за тази промяна започва с албума Animebelle („Хубавидуши“) през 1998 г. С него Рей се отказва от сътрудничеството си с Франк Миноя. Тя има нов продуцентски екип, в който Пиетро и Паоло Мициони са ангажирани с проект с чисто соул модел, но по-отворен към международния поп, в който тя се влюбва: лансиран на англосаксонския пазар със заглавието Heal me with your love, първият изваден сингъл е най-ефикасен пример за това. Албумът включва още Трилок Гурту и Ашли Инграм – басист на групата Имаджинейшън и продуцент на соул певицата Дезрий.
Участието ѝ във Фестивала в Санремо през 1999 г. с песента Un inverno da baciare („Зима за целуване“) е преломна точка в кариерата на изпълнителката. Тази песен, характеризираща се с електронни аранжименти, достига челните места в класациите и благодарение на широко излъчвано видео, в което певицата изглежда компютъризирана по образа на Лара Крофт. Преиздаването на албума ѝ Animebelle остава в класациите в продължение на няколко седмици, водено също от хитовете Cuore a metà („Сърце наполовина“), често въртян по италианското радио, и L'allucificazione („Халюцинация“), с които участва във Фестивалбар и получава платинен диск за продажби. Песента Fortunata („Късметлийка“), съдържаща се в този албум, е вдъхновена от книгата „Чайката и котката“ на Луис Сепулведа, но не е част от саундтрака на едноименния анимационен филм.
2000-те години През октомври 2000 г. излиза албумът ѝ Inaspettatamente („Неочаквано“). Той има рок нюанси и достатъчно място за електронна музика. Песните, почти всички написани и композирани от Марина Рей, изразяват чрез истории за гнева и разочарованието от цялото ѝ преживяване в определен момент от живота ѝ, което неизбежно влияе върхи музикалния ѝ избор. Изпълнителката все повече се доближава до римския рок като този на група Тироманчино, чийто член Федерико Дзампалионе пише тркста на песента La mia felicità(„Моето щастие“ ). От албума са извадени синглите I miei complimenti („Моите поздравления“), Maestri sull'altare „Майстори при олтара“() и едноименният Inaspettatamente („Неочаквано“). Въпреки големия успех на песента „Моите комплименти“ албумът не получава същия отзвук като предишните ѝ творби: промяната е силна и начинът ѝ на пеене е различен от първите ѝ хитове и следователно новият ѝ творчески избор е оценен повече от критиците отколкото от публиката. През същата година тя композира музиката за песента на Сирия Maledetto il giorno („Проклет да е денят“).
Марина Рей напуска лейбъла „Върджин рекърдс“ и минава към Би Ем Джи през 2002 г. Раждането на сина ѝ Нико от бившия ѝ партньор Даниеле Синигалия (брат на Рикардо, бивш член на група Тироманчино) вдъхновява една още по-зряла творба: албумът L'incantevole abitudine („Очарователен навик“), продуциран и аранжиран от Даниеле Синигалия. Il giorno della mia festa („Денят на моето парти“) е най-непосредствената песен, която веднага получава голям отзвук по радиото. Това става въпреки факта, че тя не отговаря на поетичния албум, който представлява пристигането на нов баланс, ново художествено и екзистенциално измерение, деликатно преставени от песни като Verrà il tempo („Ще дойде времe“) - сингъл, който лансира диска, и Lasciati guardare („Остави да те погледна“). Заслужава да се отбележи също La parte migliore di me („Най-добрата част от мен“), Così lontani(„Толкова далечни“), Qualcuno con cui restare („Някой, с когото да остана“). „Най-добрата част от мен“ е включена и в саундтрака на филма от 2003 г. „Спомни си за мен“ (Ricordati di me).
През 2004 г. Марина Рей участва в CD трибюта към Франко БатиатоVoli imprevedibili („Непредвидими полети“), където изпълнява песента La stagione dell'amore („Сезонът на любовта“). Впоследствие се появява в саундтрака на филма „Чак да те нараня“ (Fino a farti male), за който пише песента And I close my eyes. За песента тя получава номинацията за Сребърна лента за най-добра оригинална песен и също така се появява в сцена от филма.
За излизането на нова творба трябва да се изчака до Фестивала в Санремо през 2005 г., където Рей би трябвало да представи Song'je– първият ѝ опит с неаполитанския език заедно с Франческо Ди Бела от 24 Grana. Но регламентът кара изборът да падне на Fammi entrare („Остави ме да вляза“) – хипнотична, но не особено спонтанна песен. Тя не стига до финала, макар че изпълнителката все пак успява да я изпълни с Рикардо Синигалия – съавтор на песента заедно с Даниеле Синигалия и самата Рей. Освен това песента е една от най-излъчваните досега, макар и ограничена само до периода на фестивала: от този момент певицата сама управлява собствения си бизнес, затваряйки мостовете с големите лейбъли и разчитайки (подобно на други изпълнители) на OPM 2000 – независим лейбъл, който обаче не успява да ѝ осигури известността от миналото. Така излиза албумът ѝ Colpisci („Ударѝ“), отново продуциран и аранжиран от Даниеле Синигалия. Заглавната песен е резултат от друго сътрудничество с Кристиано Годано от група Марлене Кунц, а останалото е основно дело на композиционните умения на Рей.
След още едно лятно турне, между 2005 и 2006 г. изпълнителката се погрижва за театралната реализация на нов проект на живо: L'Acustico in 7, в който основните парчета от нейния репертоар придобиват нов облик благодарение на изпълнения unplugged с широко използване на лъкови инструменти.
Също през 2006 г. песента ѝ Song'je е включена в саундтрака на филма „И свободен е ок“ (Anche libero va bene) – режисьорския дебют на Ким Роси Стюарт. Тя също така си сътрудничи с D. RaD в песента Sparks, съдържаща се в албума Il lato D.
На 9 февруари 2007 г. излиза албумът ѝ Al di là di questi anni („Отвъд тези години“), записан на живо във Форум Мюзик Вилидж в Рим. Той съдържа атмосферата на последните ѝ концерти, базирана на контраста между инструменти като електрическа китара и клавиатура, и повече акустични елементи като нежна перкусия. Съставът на албума е насочен към стари парчета: I miei complimenti, Un inverno da baciare, T'innamorerò, Noi, Al di là di questi anni, Fammi entrare, които обаче са напълно преоткрити. Тук влиза и никога незаписваната Quello che non c'è („Онова, което няма“) – кавър на Afterhours и с преобърната музикална структура благодарение на творчеството на Марина Рей и Антон Джулио Фрулио. Албумът е издаден от On the Road Music Factory.
През юли същата година тя предприема заедно с римските си колеги-автори на песни Паола Турчи и Макс Гацè турнето Di comune accordo („По взаимно съгласие“), където Марина е на перкусии, Паола Турчи на китара, Макс Гацè на бас и Андреа Ди Чезаре на цигулка с различни ефекти. Турнето спира в много италиански градчета и в Лозана, както и в най-големите италиански градове.