Национален парк „Гран Парадизо“ (, ) е най-старият национален парк в Италия, създаден на 3 декември 1922 г.Паркът е учереден официално с Regio decreto-legge 3 dicembre 1922, n. 1584 (G.U. 13 dicembre 1922, n.291). Вторият най-стар парк е този на Абруцо, учереден официално с Regio decreto-legge dell'11 gennaio 1923, n. 257 (G.U. 22 febbraio 1923, n.44) Той се простира от двете страни на регионите Вале д'Аоста и Пиемонт в Северна Италия и обхваща района около планинския масив Гран Парадизо.
Паркът заема площ от 71 043,79 хектара, от които 33 862 хектара се намират в Пиемонт.Вж. Parco nazionale del Gran Paradiso, I parchi del Piemonte. Ambiente e itinerari, a cura della Regione Piemonte, Cuneo: L'Arciere, 1999, p.213. Територията му е преобладаващо планинска. На френска страна граничи с Национален парк „Ваноаз“ (Parc national de la Vanoise), с който през 1972 г. е сключена спогодба за побратимяване.
Символ на парка е алпийският козирог (ибекс). Гран Парадизо носи основната отговорност за опазването на вида и при необходимост участва в програми за реинтродукция и повторно заселване в други райони.
През 2014 г. паркът става част от престижния световен Зелен списък (Green List) на защитените територии – първия международен сертификат, който оценява ефективността и равнопоставеността в управлението на природните паркове. Гран Парадизо е първият италиански парк, получил това признание. Включването му в списъка е потвърдено през 2017 и 2021 г.
История Историята на Националния парк „Гран Парадизо“ е тясно свързана с опазването на неговия символ – алпийския козирог (Capra ibex). Това копитно животно, някога широко разпространено на голяма надморска височина над гористата зона, в продължение на векове е било обект на интензивен и безразборен лов в Алпите. Причините за високата му ценност сред ловците са разнообразни: вкусното месо, части от тялото, смятани за лечебни, впечатляващите рога, търсени като трофей, както и приписваната афродизиачна сила на костицата crux cordis, често използвана като талисман. В началото на XIX век се смята, че алпийският козирог е изчезнал от цяла Европа. Именно тогава горският инспектор от Вале д'Аоста Жозеф ДелапиерДелапиер представя и немския вариант Zumstein според местния диалект Titsch (валзер) на Гресоне Сен Жан. открива, че в суровите и стръмни долини, спускащи се от масива Гран Парадизо, все още съществува колония от около 100 екземпляра.
На 21 септември 1821 г. кралят на Сардиния Карл Феликс Савойски издава кралски указ, с който постановява: „Ловът на козирог остава забранен във всяка част на кралствата отсега нататък“. Макар този акт да спасява алпийския козирог от изчезване, мотивите зад него не произтичат от екологичен протекционизъм, непознат за манталитета на епохата, а от ловни съображения. Рядкостта на вида превръща лова му в изключителна привилегия, запазена единствено за суверена.
С кралски указ на Карл Алберт от 29 декември 1836 г. защитата на алпийския козирог е допълнително засилена, макар че ловът остава разрешен за краля и членовете на кралското семейство.
През 1850 г. младият крал Виктор Емануил II, заинтригуван от разказите на брат си Фердинанд, който по време на посещение на мините в Коне отива на лов, решава лично да премине през долините на Вале д'Аоста. Той тръгва от долината Шампорше, прекосява алпийския проход Фенетър дьо Шампорше на кон и достига до Коне; по този маршрут убива шест дива кози и един козирог. Впечатлен от изобилието на фауната, кралят взема решение да създаде кралски ловен резерват в тези долини.
Следват няколко години преговори, през които служителите на Савойския дом сключват стотици договори с жителите на долините и общините. С тях суверенът получава изключителното право на лов на диви кози и птици, докато ловът на козирог остава забранен за местното население вече повече от 30 години. В някои случаи договорите включват и ограничаване на правата за риболов и паша. Планинарите вече не могат да извеждат овце, говеда и кози на високопланинските пасища, които са запазени за дивеча.
Кралският ловен резерват „Гран Парадизо“ е създаден официално на 1 януари 1856 г., като първоначалната му територия е по-обширна от тази на днешния национален парк. В него са включени и общини от Вале д'Аоста – Шампорше, Шамдепра, Фенис, Валгризанш и Брисон, които по-късно остават извън границите на защитената зона. След първоначално недоволство местните жители доброволно се отказват от част от правата си, осъзнавайки, че присъствието на краля в долините ще донесе икономическо оживление. Виктор Емануил II дори обещава, че ще „тръска пари по пътеките на Гран Парадизо“.
За управлението на резервата е създаден надзорен орган от около петдесет служители, наречени Кралска ловна гвардия. В рамките на инициативата се възстановяват църкви, насипи и общински сгради, а за нуждите на охраната се изграждат навеси и по-големи ловни хижи, построени с местна работна ръка.
Най-мащабната промяна в облика на долините на Вале д'Аоста и Канавезе е създаването на гъста мрежа от павирани пътища за мулета, предназначени да свързват селата с ловните хижи. Общата им дължина надхвърля 300 км. Пътищата са проектирани така, че да позволяват удобно придвижване на краля и неговия антураж на кон в рамките на резервата, и голяма част от тях са използваеми и днес.
Трасетата преодоляват стръмни склонове чрез множество широки завои, като поддържат лек и постоянен наклон. Значителна част от тях се намират над 2000 m, а някои достигат и над 3000 m – например Коле дел Лозон (3296 m) и Коле дела Порта (3002 m). Най-недостъпните участъци са прокарани чрез вкопаване на пътеката в скалата. Пътното платно е павирано с камъни и укрепено със сухи каменни зидове, изградени с високо майсторство, като ширината му варира между 1 и 1,5 метра.
Най-добре запазеният участък от кралските пътища се намира в долината Вале Орко. От прохода Коле дел Ниволе пътеката започва с първи участък, изкачващ се по хълма, след което пресича проходите Тера и Порта, достига до ловната хижа „Гран Пиано“, а след това се спуска към село Ноаска.Case di caccia e mulattiere reali на уебсайта на Parco nazionale del Gran Paradiso.
Кралски лов
Крал Виктор Емануил II посещава резервата „Гран Парадизо“ обикновено през август и остава там между две и четири седмици. Вестниците и публикациите от онова време го описват възторжено – като добродушен владетел, който разговаря любезно на пиемонтски език с местните жители, и като смел рицар с непогрешимо оръжие. В действителност ловните кампании са организирани така, че кралят да може лесно да уцели плячката, докато чака удобно в един от наблюдателните пунктове, изградени покрай пътеките.
Кралският антураж наброява около 250 души, наети сред жителите на долините, които изпълняват ролята на биячи и носачи. За тях ловът започва още през нощта: те се отправят към местата, посещавани от дивеча, оформят широк кръг около животните и с писъци и изстрели ги насочват към котловината, където кралят чака зад полукръгла каменна наблюдателница. Само той има право да стреля по копитните животни; зад него стои „великият веньор“, натоварен да довършва ранените екземпляри или онези, които са избягали от кралския огън.
Обект на лов са мъжкият козирог и възрастната дива коза, като на ден се повалят няколко десетки животни. Решението женските и малките да бъдат пощадени допринася за увеличаването на популацията на копитните, което прави кралските ловни експедиции все по-изобилни с всяка изминала година.
На следващия ден след лова кралят и свитата му се преместват в съседната ловна хижа. Неделята е ден за почивка за биячите, , а свещеници от околните села идват да отслужват литургия на открито.
Маршрутът, който крал Виктор Емануил II най-често следва по време на обиколките си в масива Гран Парадизо, започва от Шампорше, преминава през прохода Фенетър дьо Шампорше (2828 m), спуска се към Коне, достига Валсаваранш, след което, минавайки през Коле ди Лозон (3296 m), се изкачва до Коле дел Ниволе (2612 m). От там навлиза в територията на Канавезе, преминава над Черезоле Реале и се спуска към Ноаска (1058 m) по долината Чамозерето, известна с изобилието си от диви кози. Най-използваните ловни хижи са Дондена (2186 m), Лозон (2584 m, днес хижа „Виторио Села“), Орвией и Гран Пиано ди Ноаска (наскоро възстановена като хижа).
Наследниците на крал Виктор Емануил II – Умберто I и Виктор Емануил III също оргаизират дълги ловни кампании в резервата. Последният кралски лов се провежда през 1913 г. По-културният, но по-малко общителен към местното население Виктор Емануил III решава през 1919 г. да отстъпи териториите на Гран Парадизо, които притежава, заедно с правата върху тях, на държавата. Условието, което поставя, е създаването на национален парк, посветен на опазването на алпийската флора и фауна.
Национален парк На 3 декември 1922 г. крал Виктор Емануил III, в първите дни от управлението на Мусолини, подписва указ за създаването на Национален парк „Гран Парадизо“. Според чл. 1 целта на парка е „да опазва фауната и флората и да опазва специалните геоложки образувания, както и красотата на ландшафта”. Чл. 4 определя управлението на парка да бъде поверено на Кралската комисия на Национален парк „Гран Парадизо“. Указът въвежда редица правила: в периметъра на парка ловът и риболовът са забранени, забранен е достъпът с кучета, оръжия и устройства, свързани с ловни дейности, а Комисията получава правомощие да ограничава пашата на определени места. Надзорът е поверен на Кралския горски корпус, който възстановява на служба всички рейнджъри от стария кралски резерват, пожелали да продължат работа.След създаването на парка настъпва период на сериозни трудности. Между 1933 и 1947 г. популацията на алпийския козирог намалява драстично. През 1933 г. Кралската комисия е премахната с кралски указ, а управлението на парка преминава към (фашисткото) Министерство на земеделието и горите. Надзорът, поверен на Националната горска милиция, се превръща в своеобразна наказателна служба: в резервата са изпращани провинили се лица или политически противници, често неподготвени за суровите условия на планината – своеобразен „малък Сибир“. Поради това бдителността отслабва, бракониерството се възобновява, а на моменти на рейнджърите дори е нареждано да убиват екземпляри козирог и дива коза от най-добрите видове, за да бъдат поднасяни като подаръци на военните власти. По време на войната, в условията на остър недостиг на храна, бракониерството се превръща и в средство за оцеляване на местното население.
След края на войната популацията на алпийския козирог е намаляла до едва 400 екземпляра. На 5 август 1947 г. с указ на временния държавен глава Енрико Де Никола е създадена Институцията на Националния парк „Гран Парадизо“ (Ente Parco Nazionale Gran Paradiso), с управителен съвет от 13 членове и собствен корпус от охрана. За главен директор е назначен проф. Ренцо Видезот, който заема длъжността до 1969 г. През 1948 г. той основава в замъка Сар първата италианска екологична асоциация – Националната федерация за природата. Така приключва почти тридесетгодишният преход от кралски ловен резерват към национален парк.
През 1955 г. в сърцето на парка, във Валнонте (Valnontey) – махала на община Коне, на 1700 m надморска височина, е открита ботаническата градина „Парадизия“, заемаща площ от около 10 000 m².
През 1972 г. паркът подписва спогодба за побратимяване с близкия френски Национален парк „Ваноаз“.
През 2000-те години националният парк също е признат за територия от общностен интерес (код SIC / ZPS: IT1201000) и е включен в орнитологично важното място Gran Paradiso (cod. IBA: IT008).