Каменно-медната епоха (енеолит и/или халколит) се датира в периода 5000 – 4000 г. пр.н.е. През VI хил. пр.н.е. покачването на средните годишни температури е достигнало своята кулминация, като те са надвишавали с около 3 °C днешните. Става дума за кулминацията на климатическия максимум на холоцена, наречен още алтитермичен период, който е характерен за климата на нашата планета в общи черти от края на VIII хил. пр.н.е. до края на V хил. пр.н.е. (в калибрирани С14 дати). Възникването и разцвета на неолитните и енеолитните култури съвпада с кулминационните моменти на въпросния климатичен максимум, който им обезпечава една изключително благоприятна природоклиматична обстановка. Към края на V хил. пр.н.е. тези благоприятни климатични дадености започват постепенно да отзвучават, за да преминат в рамките на IV и III хил. пр.н.е. в своеобразен климатичен минимум. Той се характеризира със засушаване и с понижаване на средните годишни температури. За критерий за енеолит се приема един чисто формален признак – появата на графитния орнамент, който се счита за енеолитно явление.

Хронология и периодизация Относителна хронология на енеолит в България по Хенриета Тодорова +ХронологияПериодПод периодСЗ БългарияТракияСИ БългарияЗападно Причерноморие5000 BCЕнеолитРанен IГрадешницаМарицаПоляницаСава, ХаманджияЕнеолитРанен IIГрадешницаМарицаПоляницаСава, ХаманджияЕнеолитРанен IIIГрадешницаМарицаПоляницаСава, ХаманджияЕнеолитСреденГрадешницаКараново VIПоляница IVСава – Фаза ВарнаЕнеолитКъсен IКриводол-СълкуцаКараново VIКоджадермен, ГумелницаВарнаЕнеолитКъсен IIКриводол-СълкуцаКараново VIКоджадермен, ГумелницаВарна4000 BCЕнеолитКъсен IIIКриводол IVКараново VIКоджадермен, ГумелницаВарна Значително по-сложни са въпросите, свързани с установяването на относителната хронология на културите от каменно-медната епоха в Западна България, където рядко се срещат селищни могили и те се отнасят главно към новокаменната епоха. През късния енеолит съществуват някои многослойни паметници по височините, близки по своята морфология до селищните могили. Наричат се височинни селища. За съжаление те нямат дебели напластявания, проучени са незадоволително и не могат да дадат цялостна представа за развитието на каменно-медната епоха в тази част на страната, защото се отнасят само към финалните ѝ етапи.

Ранен енеолит От трите фази на ранния енеолит първите две са доста близки в типологическо отношение и се различават главно по обстоятелството, че в рамките на първата фаза все още се проследяват ретардиращи къснонеолитни елементи. За керамиката от първите две фази е характерно преобладаването на врязания, бяло или червено инкрустиран орнамент, линейната рисувана графитна украса с доста широки ленти през първата фаза, използуването на канелюри в украсата на съдовете, които са меко и заоблено профилирани. При третата фаза доминира линейният графитен орнамент, докато врязаната украса отстъпва на заден план и се запазва главно върху съдовете хранилища.

Среден енеолит До 1972 г. не съществуваше яснота относно етнокултурното съдържание на средния енеолит в Североизточна България, което водеше до постулиране на придвижванията на население от север на юг. Едва проучванията на селищните могили Овчарово и Поляница през 1970 – 1974 г. внесоха яснота в този проблем. Открита бе една нова култура – Поляница, чието присъствие през разглеждания период в Североизточна България изключва присъствието на придошло отвъд Дунава средноенеолитно население. Не разполагаме с данни, даващи отговор на въпроса кои археологически материали от Западна България следва да бъдат отнесени към средния енеолит. Типологически те би трябвало да представляват преход от културата Градешница към културата Криводол. Що се отнася до Добруджа, то при проучванията на некропола край с. Дуранкулак през 1983 г. са разкрити редица погребения, маркираши постепенното прерастване и а културата Хаманджия в късноенеолитната култура Варна, при прякото участие на етнически елементи, произхождащи от средата на културата Прекукутени—Триполие А.

Късен енеолит

Културни напластявания В течение на това хилядолетие в селищните могили на Тракия се натрупват средно 9,10 м културни напластявания, т.е. средно по 1,30 м на фаза и по 0,91 см (или около 1 см) в година. В селищните могили на Североизточна България и Причерноморието за този хилядогодишен период се натрупват 8,90 м културни напластявания, което прави 1,27 м средно на фаза и 0,89 см (около 1 см) в година. В многослойните паметници на Северозападна България съответно се откриват средно 2,40 м културни напластявания по 0,80 м на фаза, обаче празнините в изследванията в този район не позволяват да се изчисли средната скорост на нарастване на културния пласт за една година, но тя е близка до тази от другите райони. Средните статистически данни за скоростта на нарастване на културните напластявания в многослойните обекти дават реална възможност за изчисления на времетраенето на определени културни наслаги, стига тяхната дебелина да не пада под 1 м, под която дебелина средните статистически данни вече не могат да бъдат считани за сигурни.

Приложен на практика този метод позволява да се определи времетраенето на енеолитния пласт на даден обект – например дебелият 4,60 м енеолитен пласт в селищната могила Виница се е образувал за около 460 години, което е една напълно реална продължителност на живота на това място.

Селищна система Отделните етнокултурни райони и отделните хронологически етапи на епохата силно се различават в това отношение помежду си, така че е трудно да се изведат някакви общи закономерности, които да са валидни за цялата страна и за цялата епоха. Ако се проследи топографията на селищните могили в България, се установява, че в преобладаващото си болшинство те са разположени в местности, където някога е имало или сега има заблатяване или периодични разливания на реките. Двете явления са тясно свързани помежду си и издават предпочитанието на древното население към такива терени. Тази закономерност в ситуирането на селищните могили не се наблюдава само в България, а е характерна за целия огромен ареал на тяхното разпространение от Месопотамия до Балканския полуостров. Предпочитанието на неолитното и енеолитното население към заблатените терени въпреки тяхната съмнителна здравословност подсказва, че за целия огромен ареал на разпространение на селищните могили т.нар. „прилиманно земеделие“ е било основният поминък на населението.

Селищни могили Такива селищни могили с мощни напластавания, които биват проучени са: Азмашката могила край Ст. Загора (1960 – 1965) под ръководството на Г. Георгиев, П. Детев и Д. Николов и с участието на М. Димитров, А. Радунчева, Хенриета Тодорова

Чаталка, Старозагорско (1972 – 1973) под ръководството на М. Димитров. Виница, Шуменско (1966 – 1968) под ръководството на А. Радунчева Голямо Делчево, Варненско (1968 – 1970) под ръководството на Хенриета Тодорова, с участието на Д. Златарски, Тотьо Г. Иванов, Е. Кърджеева, Лиляна Перничева-Перец, Иван Иванов, Ал. Бонев Овчарово, Търговищко (1970— 1972) под ръководството на Хенриета Тодорова и с участието на Александър Бонев, Илка Ангелова, Иван Панайотов, Мая Аврамова, Иван Гацов Поляница край Търговище (1973 1975) под ръководството на Хенриета Тодорова и Александър Бонев, с участието на Г. Атанасов и М. Аврамова, И. Ангелов И. Панайотов и др. Радинград, Разградско (1978 – 1980) под ръководството на Тотьо Иванов. Търговище (1980 – 1981) под ръководството на Илка Ангелова Големия остров (111 и IV хоризонт) при село Дуранкулак, Добричко, под ръководството на Хенриета Тодорова и Тодор Димов, с участието на: Мая Аврамова, Александър Бонев, Андрей Меламед, Катя Меламед, Тхан Ван Тхан, Веселин Драганов, Иван Вайсов, Петя Георгиева, Владимир Славчев, Петър Зидаров, Радион Раденков Стоев, Габриел Фусек, Явор Бояджиев и много много др. В проучванията участват студенти от Германия, Чехия, Словакия, Румъния, Гърция, Русия и др. Така Дуранкулак се превръща в добра школа за редица европейски археолози. След 2015 г. проучванията се ръководят от Иван Вайсов и Владимир Славчев.

Друг тип селища Към каменно-медната епоха се отнасят и някои от т.нар. „наколни селища“ от Варненските и Бургаските езера. Всъщност става дума за шогашни крайбрежни селища. Нивото на Черно море и на подпочвените води през V хил. пр.н.е. е било значително по-ниско от днешното.

Енеолитни селища отсъствуват в степните райони на Добруджа. Тукашното население се е придържало към постоянните източници на вода – Дунава, лиманите и карстовите извори.

През първата фаза на ранния енеолит приключва поселищният живот в низините. През каменно-медната епоха са заселени и някои пещери. Особено характерни за района обаче са т.нар. височинни селища, които възникват предимно през късните етапи на епохата. В тези случаи естествената укрепеност е играла решаваща роля при избора на място за заселване – такива са Криводол, Заминец и Оходен от Врачанско, Слатино и Дяково от Кюстендилско, Телиш-Редутите Плевенско.

Жилищна архитектура Основни характерни белези са следните:

1. Строгата вътрешна организация на поселението. За селищата от типа на селищните могили е характерна строга планировка на поселищната площ, разделена от прави улици, ориентирани но посоките па света, и симетрично групирани в квартали или в успоредни редове постройки.

2. Гъстата застроеност на поселищния терен. Ширината на улиците варира от 0,5 до 2 м. Много рядко се проследяват малки площадчета или по-широки проходи. Постройките са често плътно прилепени една до друга или имат по една обща стена.

3. Ярко подчертан стремеж към солидна фортификация па селищата, като за целта се използуват както подходяща конфигурация па терена, осигуряваща естествена защитеност, така и различни видове сложни фортификационни съоръжения – палисади, емплектонни стени, валове, ровове, фортове или бастиони на места със следи от каменни или дървени облицовки.

4. Наличието вероятно във всяко поселение на „централна“ сграда, най-често двуетажна, с твърде масивна конструкция, съдържаща склад за керамика и общинния силоз за съхраняване зърното за посев.

Начинът на строеж при сградите с плетена конструкция може да бъде реконструиран по следния начин: В основата на жилището е била вкопавана плитка яма (20 – 25 см), върху която надлъжно са били поставяни на разстояние 60 – 80 см една от друга масивни греди. Върху тях са нареждани плътно прилепени един до друг разполовени дънери, образуващи дървената подова платформа на жилището. На места гредите са били сковавани с дървени дибли. Едва след това се е пристъпвало към изграждането на стените му. В земята и разстояние 30 -35 см един от друг (а и по на гъсто) са забивани основите колове на конструкцията, преплетени с клони, за да се получат стените. След оформянето на стените е било издигано скелето на двускатния покрив, който се носи от вътрешната страна на постройката от редица греди. Покривът вероятно е бил покрит или с камъш, или със слама, привързани към гредите. Има данни, които говорят, че някои от централните постройки в поселенията са били двуетажни. Подовете и стените са били обмазвани многократно с глина. Трудно е да се каже дали къщите са имали прозорци. Само на един от познатите многобройни глинени модели на енеолитни жилища има кръгли отвор – прозорци, другите са без такива. Мазилката на някои къщи е била украсявана отвън с рисувани орнаменти. В други случаи при всяко ново боядисване стените и подът са били оцветявани различно, веднъж в жълто, друг път в червено, розово и т.н. Има запазени останки от къщи от V хил. пр.н.е., които са били пребоядисвани 47 пъти – Овчарово

Най-често откриваният инвентар е пещта, която задължително присъства, както и хромелни камъни. Не липсват идолни пластики, керамика, както и тежести за станове.

Антропологически данни