Ренàто Дзèро (, букв. Ренато Нула), псевдоним на Ренàто Фиакѝни (Renato Fiacchini; * 30 септември 1950, Рим, Италия), е италиански певец, автор на песни, шоумен, танцьор, актьор и звукозаписен продуцент.
Считан за истински автор на песни с големи драматични, провокативни и увлекателни умения,Renato Zero. mpzer0 Tour (Roma, Stadio Olimpico, 2 – 3/06/2007) по време на дългата си кариера той издава 45 албума, от които 33 студийни, 7 концертни и 5 официални компилации. Пише общо над 500 песни, както и множество текстове и музика за други изпълнители. Той е един от най-популярните и успешни италиански певци и автори на песни.
Ренато Дзеро е единственият италиански изпълнител с номер 1 албуми в Италианската класация за цели шест различни десетилетия: от 1970-те до 2020-те годиниПреди него рекорда държи само американката Барбра Страйсънд. В течение на кариерата си Дзеро е 48 седмици на върха на италианската класация.
Биография Ранни години Роден е през 1950 г. в семейството на Доменико Фиакини (1917 – 1980), полицай и Ада Пика (1922 – 2001), медицинска сестра. След раждането си страда от вид неонатална хемолитична анемия, от която е в риск за живота. Спасен е чрез пълно кръвопреливане.
Прекарва детството си на ул. „Рипета“ 54 в Рим, съвсем близо до Пиаца дел Пополо, с родителите си, баба си Рената и трите си сестри Енца, Фиорела и Мария Пия. Брат му Джампиеро се ражда десет години по-късно. Юношеството си прекарва в казарма за служителите на обществената безопасност на ул. „Фонте Буоно“ в римския квартал „Монтаньола“.
След като завършва 8-ми клас, продължава гимназиалното си образование в Държавния институт за кинематография и телевизия „Роберто Роселини“. Напуска го на третата година, за да се посвети на страстите си: музика, танци, пеене и актьорско майсторство.
В съвсем млада възраст започва да се преоблича и да се изявява в малки римски клубове, като приема псевдонима „Ренато Дзеро“ като предизвикателство към недоброжелателите си: „Ти си нула“ (на итал. Sei uno zero) е фразата, която най-често му казват.
През 1964 г., на 14-годишна възраст, получава първия си договор в Театър „Чак“ в Рим за 500 лири на ден.
През 1965 г. в Рим е открит известният клуб „Пайпър“, който Ренато започва да посещава. Там той се запознава с Федерико Фелини, Мита Медичи, Пати Право, Мия Мартини и сестра ѝ Лоредана Берте, и др. Там е забелязан през 1966 г. от американския танцьор, хореограф, певец и актьор Дон Лурио, който го включва в танцовата група „Колетони и Колетине“, подгряваща вечерното телевизионно шоу по Rai на съвсем младата Рита Павоне, в която участва и Берте. В онези години се ражда приятелството му с бъдещите известни певици Лоредана и Мимѝ Берте (Мия Мартини) – триото често обикаля Италия в търсене на договори. По онова време Дзеро е забелязан и от Ренцо Арборе, който го включва в публиката на програмите „Жълто знаме“ и „За вас, младежи“, и участва в няколко реклами на добре позната марка сладолед.
Официалното му навлизане в света на музиката е през 1967 г. със сингъл, продуциран от Джани Бонкомпани, също автор на текста, и с музика на Джими Фонтана. Песента „Не е достатъчно, знаеш“ (Non basta, sai) е престорен революционен марш, докато В страната „Сред неприятностите“ (In mezzo ai guai) е кавър на beat 98.6 на Киийт, известен още като Джеймс Бари Кийфър – банална и моралистична песен, която в оригиналната си версия продава 1 млн. копия, но Дзеро продава едва 20. Около 20 години по-късно сингълът е включен в документалния филм „Нощта на Икар“ (La notte di Icaro). Въпреки разочарованието Ренато не се предава: след редовен курс получава сертификат за кинооператор и участва в курс по танци, организиран от Ренато Греко.
През 1968 г. взима участие в Бийт сбора (Beat Raduno) в Рим. На него група младежи, сред които и Лоредана Берте, танцуват на кръгла платформа, поставена в подножието на сцената. Ренато се изявява тук за първи път, пеейки с The Spaectres Groups, заедно с които през 1969 г. участва и във филма на Фернандо Ди Лео „Гори, момче, гори“ (Brucia ragazzo, brucia). През същата година пише песента „Карозело“ (Carosello) с истинското си име, която е записана от Вилма Гоич същата година.
Той също така участва в припева на Gingì на Пипо Баудо – тематична песен на телевизионната програма La freccia d'oro (1971), играе Танкреди в пиесата на Рудзанте „Анконитана“ и е част от актьорския състав на мюзикъла „Чао, Руди“ (1972) и на италианската версия на мюзикъла „Коса“ (1970) заедно с Лоредана Берте, Глен Уайт и Тео Теоколи.
Има малки роли или е статист във филмите на Федерико Фелини „Сатирикон“ (1969), „Рим“ (1971), „Амаркорд“ (1973) и „Казанова“ (1976). По-значима е ролята му на Продавача на щастие в звукозаписната и във филмовата версия на рок операта Orfeo 9 (1970) на Тито Скипа Младши. През 1972 г. е статист във филма на Фернандо Ди Лео La mala ordina.
70-те години: изграждане на персонажа, първи албуми и успех През 1972 г. певецът подписва първия си звукозаписен договор: този с RCA. В началото на 70-те години с пълното развитие на глем рока, характеризиращ се с пудра и пайети, той изгражда своя провокативен и трансгресивен образ. Той е разказан в парчета като „Продавам се“ (Mi vendo) и в целия му албум Zerofobia (1977), включващ и парчето-емблема на неговата философия „Небето“ (Il cielo). С течение на времето Дзеро заменя пайетите с жестове и мимики, които днес са средство за изразяване на емоции, утопии, мечти, надежди, разочарования, радост и мъка. Неговите песни ще разказват за него като човек и като изпълнител, за любовта и секса във всичките им форми и изпреварват времето, като се занимават с въпроси като педофилия, полова идентичност, наркотици, хомосексуалност, маргинализация, насилие и духовност.
През 1973 г. на LP излиза първият официален албум в кариерата му – студийният „Не, мамо, не!“ (No! Mamma, no!), който има добър успех сред публиката, макар и да не получава признанието на критиците. Според тях Дзеро се опитва да имитира чужди персонажи (като Дейвид Боуи), от което той остава засегнат. Започват и първите му спорове със звукозаписната му компания поради липсата на обещаната от нея финансова подкрепа за продуцирането на концерти на живо, важни за промоцията на албума.
През 1974 г. на LP излиза вторият му албум – студийният „Открития“ (Invenzioni), с който певецът започва да навлиза в италианските радиостанции. Два негови хита са „Някой да ми върне душата“ (Qualcuno mi renda l’anima), който се занимава с темата за педофилията, и „Измисляш“ (Inventi) за всемирната любов.
1976 е решаваща година за певеца, който трябва да демонстрира своята зрялост като изпълнител и най-накрая да достигне до по-широка публика. Той подготвя нов албум – „Трапец“ (Trapezio) и първото си турне, свързано с него. В албума има 11 песни (три от които са от предишни записи) и за първи път влиза в италианската класация на най-продаваните записи: сингълът „Мадам“ (с B страна „Мъж за горене“) (Madame/ Un uomo da bruciare) се изкачва до 15-та позиция и участва във Фестивалбар. Като хитове остават „Мотел“ (Motel) – една от най-красивите любовни песни в репертоара му, „Инвалидна количка“ (Una sedia a ruote) и „Спаси ме“ (Salvami). От този период е и участието в предаването на Rai Zero & Company.
Годината на окончателното му освещаване е 1977 г., когато Дзеро пуска сингъла „Продавам се“ (с B страна „Бих умрял тук“) (Mi vendo/Morire qui), с който влиза в Италианския хит парад, оставайки там в продължение на 57 седмици. Постигнатият успех, също благодарение на свободните радиостанции, води до нов албум (и шоу), озаглавен Zerofobia, който достига до пето място в класацията. Хитове са парчетата „Живея“ (Vivo), „Небето“ (Il cielo), станала с времето един от неговите най-популярни песни, „Манекени“ (Manichini), „Трагична самба“ (Tragico samba) и „Линейката“ (L’ambulanza).
През 1978 г. певецът създава своя независим лейбъл Дзероландия. Предшестван от сингъла „Триъгълник“ (с B страна „Секс или те“) (Triangolo / Sesso o esse), на LP излиза петият му студиен албум Zerolandia. В записа, който достига трета позиция в класацията, култови са песните „Моята приказка“ (La favola mia), „Тенекиени мечти“ (Sogni di latta), „Спри“ (Fermati), „Мъж, нали“ (Uomo, no).
През 1979 г. по кината излиза филмът Ciao nì! – иронична музикална история с автобиографичен характер, който се радва на голям успех в Италия и по приходи надминава дори американския филм „Супермен“. Това е първият и единствен филм, в който Дзеро играе главна роля. През същата година, за да постави на сцена спектакъла „Приказката на Еро Дзеро“ (La favola di Ero Zero), той наема шатра от цирковите артисти Тони и я нарича Дзероландия. През същата година издава шестия си албум, озаглавен EroZero. Сингълът „Караваната“ (с B страна „Разменям“) (Il carrozzone / Baratto), както и самият албум достигат върха на класациите и остават там осем седмици. През септември Дзеро печели „Златна гондола“ във Венеция благодарение на продажбата на своя сингъл. EroZero е сложен и разнообразен поп албум с примеси на фолк и рок, който редува поетични и медитативни парчета (Il carrozzone, La tua idea, Periferia, La rete d’oro, Arrendermi mai) с други непочтителни и фантазийни (Baratto и Fermo Posta). В този период Ренато поема и по пътя на продуцентството и откриването на таланти: продуцира няколко албума на сицилианската певица Фарида.
80-те години: три години на успехи През 1980 г. Дзеро издава седмия си албум „Примирие“ (Tregua), посветен на баща му Доменико, който умира същата година. Сингълът „Приятел“ (с B страна „Любов да, любов не“) (Amico /Amore si, amore no) веднага достига първото място в класациите, където остава повече от десет седмици заедно с албума.
Между Рим и Торино в периода декември 1980 г. – януари 1981 г. Дзеро поставя концертната поредица „Коледа в Дзероландия“, от която през 1981 г. е издаден двойният концертен албум „Икар“ (Icaro). Освен хитовете му, изпълнени на живо, той съдържа и две оригинални песни: „Всеки повече или по-малко“ (Chi più chi meno) и „По-горе“ (Più su). Това е безпрецедентен успех за концертен албум, който е на първо място в класациите.
През лятото неочаквано Дзеро издава сингъла „Любовен посредник бе лодката“ (с B страна „По-горе“) (Galeotto fu il canotto / Più su). Веднага след това той започва работа по нов албум, в който има намерение да представи противоположности: черното и бялото, доброто и злото, южния и северния полюс. На 1 декември излиза осмият му студиен албум „Арктика Антарктида“ (Artide Antartide), благодарение на който печели наградата за най-продаван албум на годината (1 млн. продадени копия). Албумът придобива различно звучене от предишните, резултат от сътрудничеството с прогресив групата Озана, саксофониста Елио Д'Ана от групата R&B Showmen и неговия китарист Корадо Рустичи; парчетата в двойния албум имат социално осъждащо съдържание, което превръща албума в нещо като колекция от „пазолински" истории от римските предградия, вдъхновени от младежките му години в римския квартал Монтаньола. Открива се с песента „Пионери“ (Pionieri) и съдържа песни като „И аз ще те следвам“ (Ed io ti seguirò), „Тротоари“ (Marciapiedi), „Няма да отмине“ (Non passerà), „Стерилни“ (Sterili), „Отче наш“ (Padre nostro), „Жокерът“ (Il jolly), „Хора“ (Gente) и „Чужденци“ (Stranieri).