Сардинско кралство (1720 – 1861)

Сардинското кралство (), след Войната за испанското наследство, по силата на Договора от Лондон от 1718 г. и на Договора от Хага от 1720 г. преминава у Виктор Амадей II Савойски. Той обединява наследствените държави на Савойската династия, образувани от Княжество Пиемонт със Савойското херцогство, Графство Ница и Графство Асти, Херцогство Аоста, Херцогство Монферат, Сеньория Верчели, Маркграфство Салуцо и част от Миланското херцогство (към което е добавено Херцогство Генуа вследствие на анексирането на Генуезката република, решено на Виенския конгрес).Francesco Cesare Casula, Breve Storia di Sardegna, pag 187; цит. съч.

Името започва да се използва постепенно за обозначаване на сбора от савойски владения, макар че формално Сардинското кралство продължава да бъде ограничено до едноименния остров Сардиния и да бъде институционално различно от т. нар. „сардински континентални държави“ на Савойската династия (Савойското херцогство, Графство Ница, град Онеля (днес част от Империя), имперските феоди на Лигурските Апенини и Генуезката република), като споделя с тях само държавния глава (крал за сардинците, херцог за савойците, принц за пиемонтците и т. н.). За официално обозначаване на всички савойски владения се използват термините „ Държави на краля на Сардиния“Federigo Sclopis, Storia della legislazione negli Stati del Re di Sardegna dal 1814 al 1847, Torino, 1860 или по-накратко „Сардински държави“.Guglielmo Stefani, Dizionario generale geografico-statistico degli stati sardi, Torino, 1855

Въпреки това само Перфектното сливане от 1847 г., ратифицирано от Карл Алберт Савойски, дава живот на една унитарна държава. Тя включва всички предишни савойски държави и запазва името „Сардинско кралство“, като претърпява тотална трансформация на правния си ред с конституционната харта „Устав на Сардинското кралство или Основен устав на монархията на Савоя от 4 март 1848 г.“ (известен като Албертинов устав), нова административна и митническа организация, единен парламент и нова столица – Торино, резиденция на Савойската династия от векове. Със сливането кралството възприема по-централизирана форма на управление по френския модел, при който суверенът управлява с титлата „крал“ не само над Сардиния, но и над цялата държава, като същевременно все още притежава титлите на принц на Пиемонт, херцог на Генуа и херцог на Савоя, които формализират властта над континенталните държави. В тази фаза от своята история то е известно още като Савойско кралство и е официално споменавано като Сардиния и неофициално като Пиемонт-Сардиния или просто Пиемонт.

С обединението на Италия и анексирането на преунитарните държави на Апенинския полуостров последният крал на Сардиния, Виктор Емануил II, приема титлата „крал на Италия“ на 17 март 1861 г., въпреки че запазва титулуването си със Сардинското кралство.

История Кралство Сардиния след войната за испанското наследство

През вековете савойските херцози преследват с постоянство и упоритост това да получат кралската титла. Целта е постигната от Виктор Амадей II, като участва победоносно във войната за испанското наследство: през 1713 г., по силата на Договора от Утрехт, херцогът получава короната на Кралство Сицилия и е коронясан заедно със съпругата си Анна Мария Бурбон-Орлеанска в Катедралата на Палермо на 24 декември 1713 г.

През 1720 г. Виктор Амадей II, както е установено с Лондонския договор от 1718 г., напуска трона на Кралство Сицилия в замяна на този на Кралство Сардиния. Изборът му да се съюзи на страната на императора и съюзниците по време на войната за испанското наследство е повече от всякога щастлив. Той ще бъде смятан за просветен деспот и мъдро управлява всички територии на кралството, прилагайки поредица от реформи, някои от които са много напреднали за онези времена, като създаването на кадастър. Този път той не отива в Каляри за коронацията и оттогава островът се управлява от вицекрал.

Но дори по време на мир поданиците живеят в състояние на несигурност и икономическа изостаналост. Известно оживление за търговия обаче настъпва около средата на 18 век, когато алпийските долини стават любима дестинация на английските аристократи след откриването през 1741 г. на ледниците Шамони от англичаните Уилям Уиндъм и Ричард Пикок. Техните истории бързо обикалят салоните в Лондон и Париж и скоро долините на масива Монблан се превръщат в призив за зараждащия се алпийски туризъм, осветен през 1786 г. от Жак Балма и Мишел Габриел Пакар с изкачването на върха Монблан, който поставя началото на алпинизма. Следващият крал на Сардиния е Карл Емануил III Савойски. При него Савойската държава е въвлечена в двете кървави войни, които отново разтърсват Европа: Войната за полското наследство и Войната за австрийското наследство.

След като получава някои предимства в първия конфликт, в който е съюзник на Франция, той определено има по-голям късмет във втората война, когато застава на страната на Австрия срещу Франция и отново неговите държави са нападнати от французите. След като губи битката при Мадона дел'Олмо, той успява да нанесе много тежко поражение на французите на хълмовете на Асиета през 1747 г., като отново получава пълен суверенитет над Пиемонт и е постигнат растеж на неговите държави до естествената граница на река Тичино. На 19 септември 1772 г. Карл Емануил въвежда пощенската услуга в своите държави, а по-късно модернизира пристанищата на Ница и Вилфранш. Той се бори срещу бандитизма в Сардиния и създава Monti frumentari, тоест общински складове, където селяните могат да купуват семена на контролирана цена.

Превратности на кралското семейство

Хумберт I Белоръки през 1032 г. получава господството над Савоя, Мориен и Вале д'Аоста от император Конрад II. Чрез различни наследствени наследства Дом Савоя разширява териториите си с течение на времето между Западните Алпи. Първо графове, а след това херцози, през 1416 г. Савоя получават номиналната титла (без територии) „крал на Йерусалим“, завещана от Карлота Лузинян. През XVII и XVIII век те успяват умело да се защитят от експанзионистичните цели на Кралство Франция, като упорито запазват своята автономия.

Откакто Емануил Филиберт I Савойски премества столицата от Шамбери в Торино, за да се защитава по-добре от вражески атаки, династията поема юздите на историята на Пиемонт, запазвайки господството първо над Савойското херцогство и след това над Кралство Сардиния до Обединението на Италия през 1861 г. През 1720 г. със суверенната институция те са напълно причислени към великите семейства на Европа, като се гордеят също с титлите: крал на Кипър, на Йерусалим и на Армения, херцог на Савоя, Монферат, Шабле, Аоста и Генуа; Принц на Пиемонт и Онеля; Маркиз в Италия, на Салуцо, Суза, Ивреа, Чева, Маро, Ористано, Сежана; граф на Мориен, Генуа, Ница, Танд, Асти, Алесандрия, Гочеано; барон на Во и Фосини; господар на Верчели, Пинероло, Тарантез, Лумелино, Валсезия; принц и вечен викарий на Свещената Римска империя в Италия.

Следва период на блясък за кралството. Престижът на Савойския дом, който е отпразнуван след обсадата на Торино с построяването на Базилика „Суперга“ и реконструкцията на старата савойска столица в бароков стил, призовавайки в двора великия архитект Филипо Ювара, е отбелязан с пищни приеми и празненства в Кралския дворец, в Кралския дворец във Венария Реале и в ловния павилион „Ступиниджи“ – всичките истински шедьоври на изкуството. Торино, градът, където се намира дворът на кралството и където са съсредоточени всички политически функции, е допълнително украсен, превръщайки се в напълно бароков град, с дворци и църкви с голяма красота като тази на Сан Лоренцо на Пиаца Кастело.

Анджойски антифеодални въстания

Между 1792 и 1793 г. революционна Франция, възнамеряваща да се противопостави на Англия в Западното Средиземноморие, се опитва да атакува Сардиния в опит да я окупира военно и да вдигне общ бунт срещу пиемонтците. За тази цел от известно време революционни агенти и местни симпатизанти разпространяват политически новини, идеи и писания в градовете и провинцията. В момента на решителната атака, въпреки че правителството на Пиемонт е изненадано и не подготвя никакви отбранителни мерки, сардинските аристократи и духовенство, страхувайки се от политическите последици от френската победа в Сардиния, финансират и организират съпротивата, привличайки за малко време опълчение.

Именно тази народна армия отблъсква опита на французите да дебаркират на брега на Куарту Сант'Елена през февруари 1793 г. В същото време на север е спрян опитът за окупиране на остров Мадалена под командването на много младия корсикански офицер Наполеон Бонапарт. Успехът на мобилизирането на жителите на Сардиния от стаментите (разклоненията на парламента, събрани спешно, за да се изправят срещу кризата, в инерцията на пиемонтското правителство), въпреки че изглежда да осуетява революционната пропагандна работа от предишните месеци, води до появата на въпроса за неадекватността и посредствеността на служителите на чуждестранното правителство. Затова представителите на благородството, духовенството и градовете изпращат петиция до крал Виктор Амадей III с пет искания: 1) свикване на Общите съдилища (т.е. парламента, който пиемонтските власти никога не са свиквали); 2) потвърждаване на всички закони, обичаи и привилегии, дори и на тези, които са излезли от употреба; 3) възлагане на местните жители на острова на всички работни места и длъжности; 4) създаване на Държавен съвет, който да се консултира по всички въпроси, свързани с кралството; 5) отделно министерство по делата на Сардиния.

Това не са революционни искания, но кралят не ги приема, като ги оспорва отчасти.Francesco Manconi, La Sardegna al tempo degli Asburgo. Secoli XVI-XVII, Il maestrale, Nuoro, 2010. Поради това недоволството, натрупано до този момент, избухва с бунт на знатните хора и на народа на Каляри, които на 28 април 1794 г. залавят и гонят вицекраля и всички пиемонтски служители от Каляри. Денят се отбелязва днес с официалния празник Sa die de sa Sardigna . Ситуацията е взета под контрол от стаментите и от Реале Удиенца – върховният съд на кралството. Една срещу друга се изправят партията на „новаторите“ и тази на „умерените“. Първите, предимно членове на буржоазията, възнамеряват да се възползват от момента, за да постигнат решителни икономически, политически и социални реформи; втората просто иска приемането на петте искания, а за останалите съществено запазване на статуквото. Междувременно ситуацията излиза извън контрол. Двама представители на аристокрацията са линчувани в Каляри.

В Сасари благородството и висшето духовенство застават срещу стаментите и се позовават на защитата на краля, за да получат еманципация с автономия от правителството на Каляри и допълнителни привилегии. В провинцията населението, подтикнато от агитатори и от нисшето духовенство, се разбунтува, атакува държавни служби, селскостопански кредитни институции, резиденции на аристократи и висши прелати, отказвайки да плащат данъци и десятъци. Накрая, в Сасари, под влиянието на Каляри и на протестите на васалите, хора от цял Логудоро се събират да демонстрират на 28 декември 1795 г., пеейки известния химн Su patriotu sardu a sos feudatarios. Ситуацията става толкова сериозна, че в Каляри е решено да бъде изпратена една от най-видните фигури в политиката на Сардиния от този период – благородника и магистрата от Кралската удиенца Джовани Мария Анджой, на север от острова. Последният, натоварен с длъжността alter nos, тоест с вицекралски функции, прекосява Сардиния и пристига в Сасари, посрещнат от тълпата като освободител.