Сардинското кралство () официално се ражда в Рим като Кралство Сардиния и Корсика (). На 4 април 1297 г. в древната базилика „Сан Пиетро ин Ватикано“ папа Бонифаций VIII, за да разреши спора между Анжуйците и Арагонците за Сицилианското кралство (което предизвиква народните брожения, влезли в историята като Сицилианска вечерня), чрез булата Ad honorem Dei omnipotenti Patris дава на краля на Арагон Хайме II Арагонски ius invadendi (право за инвазия) на Сардиния и Корсика.
Новото кралство е законово и териториално реализирано от Арагонците на 19 юни 1324 г., но обхваща единствено Сардиния, тъй като те не успяват да отнемат Корсика от генуезците въпреки многото им опити.
През 15 век се използва деноминацията Кралство Сардиния () и монетите, сечени от създаването на кралството, се отнасят само към Сардиния.E. Piras, Le monete della Sardegna, dal IV secolo a.C. al 1842, Fondazione Banco di Sardegna, Sassari, 1996
Столицата му е град Каляри, където резидира вицекралят, заседават Кортес – парламентът и Реале Удиенца – върховната магистратура. Кралете никога не пребивават на острова: по време на иберийските династии предпочитаните места са Барселона, Валядолид, Ескориал и Мадрид.
Сардинска държава
Сардинското кралство е истинска държава с добре дефинирана територия, с народ и правен ред, включена в конфедерация, оглавявана от суверен, чиито действия, в зависимост от ситуациите, носят една, няколко или всички титли, на които самият суверен е носител. Първоначално е част от пъстрия сбор от държави, които формират Арагонската корона, а от 1479 г. нататък – Испанската корона.
То получава пълен контрол над остров Сардиния едва през 1420 г., когато Арагонците, окончателно победили Юдикат Арбореа, който капитулира последен, завладяват териториите.
Обединение на кралството
През 13 век, по времето на Педро III Арагонски, Арагонската корона се насочва към дръзка политическа и търговска експанзия в цялата средиземноморска област, в явна конкуренция с флотите на Пиза, Генуа и Венеция, с които се състезава за господството над богатите ориенталски пазари. Благодарение на морския път, наречен ruta de las islas, през Балеарските острови, Сардиния, Сицилия, Гърция и Кипър, и посредством търговски центрове по тези междинни етапи, каталонците успяват да намалят наполовина времето за пътуване на корабите с големи икономии на разходи по маршрута от Барселона до Бейрут. Сардиния, поради стратегическото си положение, е незаменима база за този смел проект, тъй като нейните пристанища са идеално пристанище за корабите по тези маршрути. Откакто Хайме II Арагонски получава короната на Кралство Сардиния и Корсика, той се оказва в положението, в което не е в състояние икономически да подкрепя скъпото военно завоевание и му се налага да призове на помощ поданиците си, островът представлява за каталоно-арагонците земя, обещаваща лесно забогатяване.
Отговаряйки положително на своя суверен, те лично допринасят за финансирането на военни експедиции, водени от сигурността за солидна награда. След завоеванието всъщност кралят щедро възнаграждава допринеслите за успеха, раздавайки служби, земи и привилегии. Завладяването на кралството, както обикновено в онези времена, следователно е истинска военна операция и се случва едва през 1324 г., отнемайки териториите на Галура и Каляри от пизанците. През тази година близо до съвременния град Каляри се ражда първото териториално ядро на Кралство Сардиния. Всъщност двата острова вече са твърдо съгласувани политически, но в пълно пренебрежение към тяхната автономия папата дава на краля на Арагон пълната licentia invadendi, тоест разрешението да ги окупира военно, за да даде живот на Кралство Сардиния и Корсика. Юдикати Каляри, Арбореа, Торес и Галура са суверенни, всеки от които superiorem non recognoscens, образуван в резултат на изолацията, към която островът е принуден след ислямската експанзия в Средиземно море между 8 и 9 век и последвалото оттегляне от византийците. След арабското завладяване на Сицилия територията на Сардиния вече е разделена на няколко автономни единици по стъпките на византийското административно подразделение. Скоро тези административни единици се оформят в четири независими кралства и съответните им територии съответстват на тези на четирите lociservatores, завещани от византийската администрация. Следователно историческият произход на средновековните кралства на Сардиния е в еволюцията на древните византийски области в автономни суверенни единици. Морските републики Пиза и Генуа вече са помогнали на сардинците да се освободят от берберските набези, но помощта, която им оказват, води до все по-голяма намеса, докато не я окупират военно и не разделят три от четирите кралства, останали до момента независими: Юдикат Каляри, Юдикат Галура и Юдикат Торес. От друга страна обширни територии по цялото източно крайбрежие, от Каляри до Галура, представляват отвъдморските територии на Комуна Пиза, а владенията на богатите семейства Дория, Маласпина и Доноратико в северозападната част са огромни. Корсика от 1299 г. принадлежи постоянно на Генуезката република и въпреки различните опити за нахлуване никога не е завладяна. Ето основните събития, довели до обединението на Кралство Сардиния:
Арборейско кралство и националистически войни на Мариан IV
Арборейското кралство е това, което оказва ожесточена съпротива, и същото толкова ожесточени са войните, които кралете водят, за да обединят острова. Кралство Сардиния няколко пъти е на ръба окончателно да се предаде и да изчезне. За дълги периоди то е сведено единствено до укрепените градове Кастел ди Кастро и Алгеро, докато цялата останала територия на острова е в ръцете на арборейците. Парадокс е, че нахлуването в Сардиния е възможно благодарение на военния принос, даден от сардинците от Арбореа за изграждането на първото предмостие на острова от името на кралствата. В резултат на погрешно политическо изчисление Уго II де Бас Сера всъщност се съюзява с Хайме II Арагонски с точния план да стане негов наместник в териториите, завладени от Комуна Пиза. Въпреки че вече е законен суверен на своето кралство, той се стреми да управлява пряко и непряко цяла Сардиния и Корсика. След кървавата битка при Лукочистерна на 29 февруари 1324 г. арборейските войски си сътрудничат при превземането на Кастел ди Кастро. В договора за капитулация, подписанa като победител и от Уго II историкът F.C. Casula пише в книгата Breve storia di Sardegna на с. 153 , че приносът на Угоне II за реализацията на кралството на Сардиния и Корсика е решаващ и произтича от погрешното политическо изчисление да стане единственият сардински принц, монарх по негова преценка и наместник на далечния суверен на Барселона в териториите, отнети от пизанците насила., пизанците се отказват от владенията си в района на Каляри и в Галура, запазвайки град Каляри като феод, след което той е окончателно загубен на следващата година след поражението на флотата на Пиза във водите на залива на Каляри.
Годините, последвали десанта на острова, са много трудни за кралството. През 1347 г., с възкачването на трона на Мариан IV, син на Уго II, започва дълъг период на войни, придружени от чумни епидемии. Интелигентен и културен, отначало съюзник на кралствата, Мариан IV скоро разбира, че островът е твърде тесен за две суверенни държави. Войната е обявена от Корона де Логу (институцията, която притежава юдиката) през септември 1353 г. Неговата армия нахлува в района на Каляри, пленява в сблъсък Герардо дела Герардеска Giuseppe Meloni, Lo stagno di Decimo e alcuni avvenimenti del Medioevo sardo-catalano. Il processo contro Gherardo di Donoratico, в "Atti del 3º Convegno internazionale di studi geografico-storici (Sassari - Porto Cervo - Bono, 10-14 aprile 1985)", Sassari, 1990. = "Medioevo Catalano. Studi (1966-1985)", Sassari, 2012, с. 219 и сл., командващ каталоно-арагонците, и обсажда Кастел ди Кастро. В северната част на острова неговите войски, заедно със съюзниците на сем. Дория, успяват да превземат Алгеро и обсаждат град Сасари. Кралят на Сардиния Педро IV Арагонски реагира, като изпраща военна експедиция. При достигането на острова обаче опитът да бъдат спрени арборейците се проваля. На 11 юли 1355 г. е подписан Мирът от Санлури, който е доста изгоден за Мариан IV, въпреки че предвижда връщането на Алгеро. След десетилетие на мир Мариан IV, с разрешение за инвазия, дадено му от папа Урбан V, като крал на Арагон не плаща на Църквата сумата, договорена по време на коронацията му, което води до подновяване на войната на 18 октомври 1365 г. Педро IV организира нова военна експедиция. Водени от Педро Мартинес де Луна, арагонците дебаркират на острова, но претърпяват тежък разгром в кървава битка близо при Ористано през юни 1368 г. Вече господар на Сардиния, Мариан IV изпълнява обединителния си план; войната продължава и той обсажда град Сасари, като този път го завладява. За Кралство Сардиния и Корсика остават само градовете Каляри и Алгеро, които все още устояват благодарение на доставките по море. Но той не успява да изпълни мечтата си: точно когато се готви да даде последния тласък, през лятото на 1376 г., на 57-годишна възраст, умира от чума.
След смъртта на Мариан IV неговият син Уго III се възкачва на трона. Той има чисто военно образование и следва баща си в множество военни кампании срещу Арагонците. Следвайки политиката на баща си, той насочва усилията си към продължаване на военните действия. С войните на Мариан IV първо и с Уго III след това Арборейците вече са господари на острова. Правото на тираноубийство, ако суверенът не спази клетвата на bannus-consensus, кара хората да го осъдят на смърт заради неговата свирепост. След смъртта на Уго III и законния наследник започва трудна фаза на наследяване и Корона де Логу призовава към управлението Фридрих Дория-Бас, най-големият син на Елеонора Арборейска и Бранкалеоне Дория. Въпреки това, бидейки на 6 години, майка му Елеонора управлява от негово име, която също е регентка на другия си син Мариан V, който става съдия, когато брат му умира на 10-годишна възраст. Нейният съпруг Бранкалеоне е този, който води войната срещу Кралство Сардиния, продължавайки обединителната мечта на Мариан IV. На 1 април 1391 г. той отказва мира от 1388 г. и начело на армията си окупира Сасари. Заедно със сина си Мариан той нахлува в арагонските територии на североизточното крайбрежие, завладявайки замъците Фава (близо до град Позада), Галтели, Педрезо и Бонвени (или Сан Микеле) близо до Каляри. Скоро завладява цяла Северна Сардиния и само Алгеро и Санта Тереза Галура остават в арагонски ръце. През септември той се насочва на юг и на 3 октомври с армията си навлиза в Иглесиас и окупира целия му район: за по-малко от шест месеца Кралство Сардиния и Корсика отново се свежда до градовете Алгеро и Каляри.
Битка при Санлури
Към края на 14 и началото на 15 век Сардиния страда от опустошителните последици от чумата, която вече е посяла смърт в цяла Европа. Епидемията се разпространява из целия остров, унищожавайки градове и села, вече сериозно изпитани от изтощителните войни. Навсякъде царуват смърт и отчаяние и в този апокалиптичен сценарий дори военните действия са спрени. Елеонора умира, синът ѝ Мариан V също умира, без да остави наследници. Корона де Логу трябва само да повери кралството на наследниците на Беатрис Арборейска, сестра на Уго III и Елеонора, както и съпруга на Америго VI, виконт на Нарбон; неговият племенник Вилхелм II Нарбонски след това е назначен за съдия като Вилхелм III Арборейски. Междувременно, възползвайки се от проблемите с наследяването на арборейския трон, на 6 октомври 1408 г. мощна армия, следвайки Педро Торелес, генерал на Мартин I Млади, крал на Сицилия и наследник на Арагонската корона, акостира в Каляри. На 8 декември и Вилхелм II Нарбонски пристига на острова и на 13 януари 1409 г. е коронясан за крал на Арбореа в Ористано. След няколко опита за постигане на споразумение по дипломатически път, без да се намери компромис, войната е неизбежна.