Опитът за държавен преврат в Испания от юли 1936 г. е националистически и военен бунт, който има за цел да свали Втората испанска република, но прераства в гражданска война. Националистите се борят срещу републиканците за контрол над Испания. Самият преврат е организиран за 18 юли 1936 г., въпреки че започва предишния ден в Испанско Мароко, и води до разделяне на испанския военен и териториален контрол, а не до бързо предаване на властта.

Преврата е планиран да бъде бърз, но правителството запазва контрола над по-голямата част от страната, включително Малага, Хаен и Алмерия. Кадис е превзет от бунтовниците, а генерал Гонсало Кейпо де Ляно успява да осигури Севиля. В Мадрид бунтовниците са притиснати в казармите Монтаня, които падат с много кръвопролития. На 19 юли кабинетът, оглавяван от новоназначения министър-председател Хосе Хирал, нарежда раздаването на оръжие на синдикатите, което помага да бъдат победени бунтовниците в Мадрид, Барселона и Валенсия, като анархистите поемат контрол над големи части от Арагон и Каталуния. Генерал Мануел Годед се предава в Барселона и по-късно е осъден на смърт. Бунтовниците си осигуряват подкрепата на около половината от испанската армия, която възлиза на около 66 000 войници, както и 30 хилядната армия на Африка. Африканската армия е най-професионалната и способна военна сила на Испания. Правителството задържа по-малко от половината доставки на пушки, тежки и леки картечници и артилерийски оръдия. И двете страни имат малко танкове и само остарели самолети, докато военноморският капацитет е сравнително равен. Дезертирането на много редовни офицери отслабва всички видове републикански части.

Причини и подготовка Непосредствената причина за бунта е отхвърлянето на политиката на Втората република от значителна част от испанското общество, включително мнозинството от офицерите след победата на парламентарните избори през 1936 г. на Народния фронт (коалиция на либерални и леви партии, където левите либерали, социалистическите и комунистическите партии играят водеща роля). Народният фронт побеждава враждебните към него десни партии с малка преднина, но това е достатъчно, за да получи парламентарно мнозинство и правото да състави правителство, което е оглавено от лидера на ляво-либералната партия Републиканска левица Мануел Асаня. Властта на левицата е допълнително укрепена след ранното отстраняване през април 1936 г. на консервативния президент Нисето Алкала-Самора, след което Асаня заема неговото място, а Сантяго Касарес Кирога, близък до Асаня, става министър-председател.

След като идва на власт, Народният фронт ускорява реформите, започнали през 1932 – 1933 г. Особено внимание заслужават следните нейни мерки, които послужват за причина за бунта на 18 юли:

намаляване на генералския и офицерския състав, отстраняване на консервативни и дяснорадикални генерали и офицери от ключови позиции; постепенно отчуждаване за обратно изкупуване на излишните земевладелски земи и предаването им на селяните (раздадени са 750 000 хектара земя); прекратяване на преследването на синдикатите за конфликтите им с работодателите; отделяне на католическата църква от държавата; Нарастващо насилие в страната, терористични атаки и сблъсъци между десни и леви радикали.Шубин А. В. Великая испанская революция. — М.:URSS, Книжный дом «Либроком», 2011. — С. 80-81, 90-91.

Значителна част от офицерите стават противници на Втората република от първите месеци на нейното съществуване в Испания (1931 г.). Основната причина за това е намаляването на числеността на армията и средствата за нейната издръжка при новата власт. И така, през август 1932 г. част от военните се опитват да направят пуч под ръководството на генерал Хосе Санхурхо, който завършва с неуспех. И през 1935 г. под ръководството на същия Санхурхо, който живее в изгнание, е създаден Испанският военен съюз - полулегално сдружение на консервативно настроени офицери.

Този съюз си поставя за цел „спасението на Испания“, тоест смяната на властта в страната чрез военен преврат. Още през февруари 1936 г., когато стават известни резултатите от парламентарните избори, лидерите генерали Франсиско Франко и Мануел Годед, се опитват да осуетят прехвърлянето на властта от дясноцентристката коалиция към Народния фронт. Президентът на страната Алкала-Самора оставя въпроса за анулирането на изборите на преценката на министър-председателя Портела Виладарес, който не смее да го направи, опасявайки се, че опитът за „открадване на победата“ от Народния фронт може предизвика незабавна гражданска война.Шубин А. В. Великая испанская революция. — М.:URSS, Книжный дом «Либроком», 2011. — С. 79.

Правителството на Касарес Кирога се опитва да замрази дейностите на военния съюз, като изпраща най-видните му членове да служат в отдалечени райони на страната; така Франко е преместен на Канарските острови, Годед - на Балеарските острови, а действителният ръководител на съюза, генерал Емилио Мола, с прякор "Директорът" - Навара. Освен това новите власти насърчават дейността на Републиканския антифашистки военен съюз (РАВС), лоялен към Народния фронт. Десните радикали, особено фалангистите, се опитват да отговорят на това, като убиват леви военни. Например на 12 юли 1936 г. е убит левият лейтенант Кастийо. Като отмъщение, другарите на лейтенанта, водени от капитан Кондес, на 13 юли 1936 г. убиват един от лидерите на опозицията, десния радикален профашистки идеолог Хосе Калво Сотело.Шубин А. В. Великая испанская революция. — М.:URSS, Книжный дом «Либроком», 2011. — С. 64, 90-91. На ръководни длъжности в армията са назначени изключително политически надеждни офицери.

Това обаче не пречи на Мола и неговите помощници да продължат да подготвят антиправителствен бунт. Заговорниците получават съгласие за участие в бунта от мнозинството испански високопоставени офицери, които имат боен опит и награди. Изключение правят испанските военновъздушни сили, където либералните и социалистическите идеи са традиционно силни сред военните. Мола, след преговори, успява да постигне споразумение за съвместни действия с цивилни политици: монархисти и крайнодясната испанска фаланга. Позициите на заговорниците са силни в гражданската гвардия - испанската паравоенна полиция, чиито правомощия са значително намалени от републиката. Но повечето офицери от щурмова гвардия, създадена да защитава републиката, остават верни на републиката. Трябва да се отбележи, че Мола не привлича подкрепата на чужди държави. След началото започнат преговори за военна помощ с фашистка Италия и нацистка Германия.

Въпреки всички усилия на Мола и неговото обкръжение, известна информация за заговора достига до републиканските власти. „Директорът” дори е обискиран от републиканското контраразузнаване. На 23 юни генерал Франко, очевидно неубеден в успеха на бунта, пише писмо до ръководителя на правителството с двусмислени намеци за предстоящото представяне на военните и искане за връщането му в континентална Испания. Касарес Кирога обаче не придава никакво значение на слуховете за бунт и Франко пренебрегва писмото. Едва след това бъдещият каудильо се съглася да участва в бунта.

Датата на бунта е отлагана няколко пъти по различни причини. Крайният начален час е 17 часа на 17 юли. Според плана на Мола войските трябва да се надигнат първо в испанско Мароко, а след това в континентална Испания.

Испанско Мароко и Южна Испания Бунтът в Испанско Мароко започва по-рано от времето, посочено от Мола. Още на 16 юли започва бунт в мароканските части („Местни редовни войски“), наброяващи общо 14 хиляди души. Мароканците са безразлични към Втората република, тъй като тя не променя нищо в живота им, а участието в бунта обещава плячка и издигане в редиците. Ислямското духовенство на Мароко също подкрепя бунта.

Друга ударна сила на бунта е 11-хилядният испански чуждестранен легион, от чуждестранни авантюристи и престъпници. Испанските части на Африканската армия също се противопоставят на републиката. Африканската армия има боен опит в Рифската война и се смята за елита на испанските въоръжени сили. Тя е несравнимо по-силна от континенталните войски и фактът, че Африканската армия почти изцяло е част от бунта, е значителен успех за водачите му.

До правителството в Мадрид достигат слухове, че войските в Мароко скоро ще се разбунтуват. Касарес Кирога се свързва с командира на протектората генерал Гомес Прадо и го моли да докладва за ситуацията в Испанско Мароко. Гомес Прадо е лоялен към републиката, но няма абсолютно никакъв контрол над ситуацията и не може да съобщи нищо определено. Скоро той е арестуван от бунтовниците.

Бунтът в Мароко е доста бърз и успешен. До вечерта на 17 юли бунтовническите войски поемат властта в столицата на протектората Тетуан, Мелиля, Сеута и други големи градове. Те разпространяват призива на генерал Франко, който по това време ръководи бунта на Канарските острови. В обръщението, държано в демократична реторика, няма нито дума за установяване на военна диктатура, става дума само за необходимостта от борба с анархията и установяване на ред в Испания. Съпротивата срещу метежниците в Мароко се оказва основно от няколко активисти на леви партии и синдикати. От военните само части от военновъздушните сили се обявяват срещу бунта. Въпреки това и двата центъра на съпротива са бързо превзети, а организаторите им разстреляни (дори родството с Франко не спасява Лапуенте - братовчеди). Почти всички офицери на Мароко, които заемат най-високите командни длъжности, като правило подкрепят Народния фронт, също са застреляни.

Твърди се, че бунтовниците от Мароко са предали на Испания условна фраза: „Безоблачно небе над цяла Испания“ като парола за бунт вече там. Испанските източници обаче не потвърждават това и много испански историци го поставят под въпрос.

Според плана на Мола важна роля е отредена на южната испанска провинция Андалусия. Тя трябва да се превърне в плацдарм за десанта на африканската армия и нейното настъпление на север. Въпреки това, "Директорът" е наясно, че няма да е лесно да се овладее дори част от Андалусия; в този регион Народният фронт се радва на широка обществена подкрепа, а столицата на Андалусия Севиля се смята за крепост на испанските анархисти и комунисти.

Показателно е, че бунтът в Севиля е поверен да ръководи не местните военни, а възрастният началник на корпуса на карабинерите генерал Гонсало Кейпо де Ляно. Кейпо де Ляно е известен като либерал и борец срещу монархията, поради което той абсолютно не е заподозрян от властите в участие в бунта. Въпреки това, следобед на 18 юли, той, заедно с четирима верни офицери, се явява пред командира на гарнизона на града и го арестува, заявявайки, че цяла Испания вече е в ръцете на бунтовниците. По същия начин поема контрола над всички важни институции в града и вечерта обявява по радиото пълния успех на пуча в цяла Испания и в частност в Севиля.

Лъжата обаче бързо е разкрита - Кейпо де Ляно държи само центъра на Севиля и има само по-малко от 200 привърженици. Комунистите и анархистите започват набързо да формират своите отряди, местната щурмова гвардия (алтернативна полиция, създадена при републиката като противовес на гражданската гвардия) решително застава на тяхна страна. Противниците на Кейпо де Ляно обаче почти нямат оръжия и градските власти отказват да им дадат такива. Освен това гарнизонът на Севиля, след известно обсъждане, се присъединява към пучистите и на 20 юли части от африканската армия започват да пристигат в града. Въпреки това, уличните боеве продължават в Севиля още една седмица, завършвайки с победата на Кейпо де Ляно.

Десантът на африканците и бездействието на републиканските граждански и военни власти позволяват на бунтовниците да вземат превес в редица други андалуски градове – Кадис, Алхесирас, Гранада, Кордоба. В Малага, Хаен, Уелва и Алмерия завършва с неуспех, тъй като привържениците на Народния фронт действат по-решително, но опората, необходима на бунтовниците в Андалусия, е създадена.