Мѝя Мартѝни (), псевдоним на Домѐника Рѝта Адриа̀на Бертѐ (Domenica Rita Adriana Bertè), позната в началото на кариерата си като Мимѝ Бертѐ (Mimì Bertè) (Баняра Калабра, 20 септември 1947 г. – Кардано ал Кампо, 12 май 1995 г.), е италианска певица и авторка на песни.
Смятана за един от най-красивите и изразителни гласове в италианската поп музика, певицата има широк диапазон и гъвкавина, с която преминава плавно между различните регистри. Изпълненията ѝ се отличават с драматизъм и наситеност.
Дебютният ѝ албум Oltre la collina… („Отвъд хълма…“) и сингълът от него Padre, davvero… („Татко, наистина ли…“) са смятани за едни от най-добрите италиански музикални творби. Множество успешни песни, сред които Piccolo uomo („Малък мъж“), Donna sola („Самотна жена“), Minuetto („Менует“), Inno („Химн“), …e stelle stan piovendo („…и валят звезди“), Al mondo („На света“), Donna con te („Жена с теб“), Che vuoi che sia… se t'ho aspettato tanto („Какво толкова… ако съм те очаквала дълго“), Per amarti („За да те обичам“), La costruzione di un amore („Строежът на една любов“) ѝ осигуряват място сред най-значимите лица на италианската музика през 70-те години на XX век, през които добива известност както на местно, така и на международно равнище. Тя е единствената изпълнителка, спечелила две поредни издания на музикалния фестивал „Фестивалбар“ – през 1972 г. (с Piccolo uomo) и 1973 г. (с Minuetto).
След най-значимите сътрудничества на певицата се нареждат това с Шарл Азнавур, с когото на 10 януари 1978 г. изнася съвместен рецитал в зала „Олимпия“ в Париж и това с певеца и автор на песни Ивано Фосати, с когото е в лична връзка през 70-те години, плод на която е албумът Danza („Танц“) от 1978 г.
В края на 70-те години певицата се подлага на две неотложни операции на гласните струни, които променят напълно тембъра и диапазона ѝ и гласът ѝ добива характерна дрезгавина, с която остава позната до края на живота си. След няколкогодишна пауза се завръща на сцената през 1981 г., а през 1982 г. участва за първи път на Фестивала на италианската песен в Санремо с песента E non finisce mica il cielo („И няма край небето“), написана от Фосати и за която е удостоена с Наградата на критиката, учредена същата година именно заради нея и която през 1996 г. – година след неочакваната смърт на певицата – започва да носи нейното име: Награда на критиката „Мия Мартини“.
През 1983 г. решава да се оттегли от сцената вследствие на дългогодишни злословия по неин адрес, че носи лош късмет, които възпрепятстват напълно възможността да практикува професията си и с което кариерата ѝ претърпява няколкогодишно затишие. Завръща се през 1989 г. на Фестивала в Санремо с песента Almeno tu nell'universo („Поне ти в цялата вселена“), която я връща към успеха. В последните години на живота си участва още три пъти в музикалната надпревара, като на изданието през 1993 г. е в дует със сестра си Лоредана Берте. Освен на Фестивала в Санремо и на редица други местни и чуждестранни фестивали певицата участва и в Песенния конкурс на „Евровизия“ два пъти, представяйки Италия: през 1977 г. с песента Libera („Свободна“), с която се класира на 13-о място, и през 1992 г. с Rapsodia („Рапсодия“), с която се класира на 4-то място.
47-годишната Мия умира от предозиране с наркотици на 12 май 1995 г. в дома си в Милано (Италия) и е намерена мъртва 3 дни по-късно.
Биография Детство Доменика Рита Адриана Берте е родена в Баняра Калабра (провинция Реджо Калабрия) на 20 септември 1947 г. Тя е второто от общо четири момичета в семейството – сестрите ѝ са Леда (р. 1 януари 1946 г.), Лоредана (родена като сестра си Доменика на 20 септември, но три години по-късно през 1950 г.), която също като сестра си става известна певица, и Оливия (р. 28 януари 1958 г.). Баща им, Джузепе Радамес Берте (1921 – 2017 г.), е преподавател по латински и старогръцки език родом от Вила Сан Джовани (също в провинция Реджо Калабрия). Заради работата си се премества да живее в региона Марке, прекарвайки част от престоя си там в Сан Джинезио, където преподава във Висшия институт „Алберико Джентили“, а впоследствие става директор на гимназия в Анкона. Майката, Мария Салвина Дато (1925 – 2003 г.), също родом от Баняра Калабра, работи като основна учителка.
В семейството си Мия е наричана галено Мимѝ. Прекарва детството си в Порто Реканати и околностите на Мачерата и още от съвсем малка проявява влечение към италианската песен, чието главно поприще по това време преди разпространението на телевизорите е радиото. Първите ѝ изяви са по празници и танцови зали. След като изнася няколко вечери и след като участва на няколко малки конкурса за нови гласове, през 1962 г. бъдещата певица убеждава майка си да я придружи до Милано, за да се яви на прослушване и с надеждата да сключи договор със звукозаписна компания.
60-те години Ранна кариера като Мими Берте Първият човек, който подава ръка на младата девойка да направи първите си стъпки в областта на италианската музика, е музикантът и продуцент Карло Алберто Роси. Следвайки модата в музиката по това време, певицата започва като йе-йе певица (по модел на Силви Вартан) под името Мимѝ Берте. С песента Ombrello blu („Син чадър“) участва на Фестивала в Пезаро заедно с Мариза Терци, съпругата на Карло Алберто Роси.
През 1963 г. младата изпълнителка записва и издава първата си краткосвиреща плоча към звукозаписната компания „КАР Джук Бокс“ – I miei baci non puoi scordare/Lontani dal resto del mondo („Целувките ми не можеш да забравиш“/„Далеч от останалия свят“).
През месец май 1964 г. печели Фестивала в Белария с песента Come puoi farlo tu („Как можеш да го направиш ти“), но истинската слава ѝ я носи песента Il magone („Вълшебникът“), благодарение на която се радва на интерес от страна на пресата и телевизията. Друга успешна песен от това време е Ed ora che abbiamo litigato („И сега, след като се скарахме“), която представя в известното телевизионно предаване „Студио Уно“.
Множеството пробни записи, осъществени през този период и очакващи да бъдат подбрани в албум, остават неиздадени в продължение на почти трийсет години. Карло Алберто Роси я убеждава да сключи договор с по-голяма звукозаписна компания – „Дуриум“, която през 1966 г. издава краткосвирещата плоча Non sarà tardi/Quattro settimane („Едва ли е късно“/„Четири седмици“), но тя не жъне особен успех.
Причината за неуспеха е вероятно лековатото клише, в което изглежда, че е вместена младата певица, която още тогава се вдъхновява от блусовите изпълнения на Ета Джеймс и Арита Франклин. След като се премества в Рим заедно с майка си и сестрите си, прохождащата Мими прави опит да започне начисто, основавайки свое собствено трио заедно със сестра си Лоредана и с общия им приятел Ренато Фиакини (познат по-късно като певеца Ренато Дзеро), като междувременно се издържа, работейки към профсъюза на певците и авторите на песни.
През 1969 г. прекарва четири месеца в затвора в Темпио Паузания вследствие на открит джойнт с марихуана в чантата ѝ по време на вечеринка в известна дискотека в Сардиния. Законът по това време не различава притежаването от употребата и търговията на наркотици, поради което възложеното ѝ наказание е тежко. Певицата накрая е освободена, но случката в затвора ѝ оставя белег за остатъка от живота ѝ.
Вследствие на това издаването на плочата Coriandoli spenti/L'argomento dell'amore („Угаснали конфети“/„Любовната караница“), записана преди няколко месеца към компанията „Есе Рекърдс“, е осуетено и сингълът остава неиздаден в продължение на над трийсет години.
През 1970 г. взема участие като беквокалистка заедно със сестра си Лоредана и групата „Кантори Модерни ди Алесандрони“ в записите на песните от албума Per un pugno di samba („За една шепа самба“; аранжименти на Енио Мориконе) на бразилския певец Шику Буарки, който през това време живее в изгнание в Италия в продължение на 18 месеца заради военния режим в Бразилия и на когото певицата остава дългогодишна почитателка. Същата година пианистът Тото Торкуати я убеждава да се върне на сцената, като ѝ помага в създаването на по-подходящ за нея репертоар.
70-те години Успехът – Мия Мартини Определяща се оказва срещата ѝ с адвоката Албериго Крочета – музикален продуцент и откривател на таланти (сред които Пати Право и Мал), както и основател на известната римска дискотека „Пайпър“. Крочета решава да лансира певицата на международния пазар под псевдонима Мия Мартини. Мия е заимствано от името на американската актриса Мия Фароу, любимка на Мими, докато Мартини е заимствано от едноименната алкохолна напитка, която по това време е една от трите най-разпространени италиански думи в чужбина (другите две са „спагети“ и „пица“). Мия започва да се облича по-„цигански“, неразделна част от външния ѝ вид са множеството пръстени и шапките тип бомбе.
През 1971 г. италианският клон на компанията Ар Си Ей („Ар Си Ей Италиана“) издава сингъла Padre, davvero… („Татко, наистина ли…“). Това е първата плоча под новото сценично име, записана заедно със състава „Ла Макина“. Текстът (написан от Антонело Де Санктис) засяга поколенческия сблъсък между баща и дъщеря и почти веднага след излизането на песента е определен като „осквернителен“ от цензурата на радиото и телевизията. Новаторското изпълнение на Мия обаче буди широк интерес сред слушателите, което ѝ носи победата на Фестивала за авангардна музика и нови течения във Виареджо. От задната страна на плочата е включена песента Amore… amore… un corno! („Любов… любов… ама че рог!“), написана от младия Клаудио Балиони и от Антонио Коджо. Балиони написва и песента Gesù è mio fratello („Исус ми е брат“), който също става сингъл, и Lacrime di marzo („Мартенски сълзи“). И двете песни са включени в дебютния албум на певицата, озаглавен Oltre la collina… („Отвъд хълма…“), издаден същата година.
Издаден през ноември 1971 г., той се нарежда сред първите концептуални албуми в италианската музика, чиято основна нишка са отчаянието и юношеската самота; засягат се и теми, като вярата, болестта и самоубийството. Мия Мартини печели вниманието на певеца Лучо Батисти, който не скрива възхищението си от необикновения ѝ глас и я кани да участва в телевизионното си предаване Tutti insieme („Всички заедно“), в което Мия изпълнява на живо песента Padre, davvero… в цензурирана версия.
Замислено е същата година певицата да участва в предаването „Канцонисима“ с Cosa c'è di strano („Какво странно има“), но песента бива издадена едва през лятото на 1973 г. в сборен албум, издаден отново от Ар Си Ей, който обаче е оттеглен от пазара веднага, за да се избегне вероятността компанията „Диски Рикорди“ (новата компания на певицата от февруари 1972 г.) да съди Ар Си Ей за нарушение на договора.
През 1972 г. Ар Си Ей прави опит да включи Мия Мартини в 22-рото издание на Фестивала в Санремо с песента Credo („Вярвам“), но участието ѝ така и не се осъществява, а сингълът е издаден в малък тираж.
Успехът с Piccolo uomo и Minuetto (1972 – 1973 г.) 1972 г.: Piccolo uomo и Donna sola
Когато Албериго Крочета напуска Ар Си Ей и се премества в компанията „Диски Рикорди“ в Милано, Мия Мартини решава да го последва и успява да запише песента Piccolo uomo („Малък мъж“), чийто текст е дело на Бруно Лауци, а музиката – на Микеланджело Ла Бионда и Дарио Балдан Бембо, вторият от които не скрива първоначалното си неодобрение да повери песента на прохождаща певица.
Песента е предназначена първоначално за групата „Камалеонти“, но първото ѝ представяне е това на Мия Мартини на фестивала „Поп, Бийт, Уестърн Експрес“ в Лондон на 26 май 1972 г. и започва да се пуска често в радио предаването Alto gradimento („Висока наслада“), водено от Ренцо Арборе и Джани Бонкомпани. Идва предложение певицата да участва с нея в радиотелевизионната надпревара „Ун диско пер л'естате“, на която обаче не е одобрена за участие, но след това я представя както на „Кантаджиро“, така и на „Фестивалбар“, на втория от които намира първата си победа.