Ренесансът като фигуративен стил е официално роден в град Флоренция, който често е наричан негова люлка.
Този нов фигуративен език, свързан с различен начин на мислене за човека и света, е вдъхновен от местната култура и хуманизъм, изведени вече на преден план през миналия век от личности като Франческо Петрарка или Колучо Салутати. Нововъведенията, предложени още в първите години на XV век от майстори като Филипо Брунелески, Донатело и Мазачо, съответно в областта на архитектурата, скулптурата и живописта, не са възприети веднага от поръчителите, остават малко известни в продължение на поне 20 години и до голяма степен неразбрани в сравнение с доминиращия тогава стил международна готика.
Впоследствие Ренесансът се превръща в най-ценения фигуративен език и започва да се предава в други италиански дворове (на първо място в папския двор в Рим), а след това и в Европа благодарение на придвижванията на художниците.
След началото на първите двадесет години на XV век стилът на Флорентинския ренесанс се разпространява ентусиазирано до средата на века, с експерименти, основани на технико-практически подход. Втората фаза е по времето на Лоренцо Великолепни, от около 1450 г. до смъртта му през 1492 г., и се характеризира с по-интелектуална подредба на завоеванията. Следва момент на разрив, доминиран от личността на Джироламо Савонарола, който белязва дълбоко много творци, убеждавайки ги да преосмислят избора си. Последната фаза, датираща между 1490 и 1520 г., се нарича Зрял ренесанс и тогава във Флоренция творят трима абсолютни гении на изкуството, които силно повлияват бъдещите поколения: Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти и Рафаело Санцио.
За следващия период се говори за маниеризъм.
Исторически контекст Първа половина на 15 век След икономическия и социален срив от средата на 14 век (причинен от банкови фалити, Черната смърт, глад и свирепи граждански борби), кулминиращи в бунтовете на Чомпите от 1378 г., Флоренция е на път към възстановяване. Населението отново започва да расте и под управлението на олигархията от висшата класа прекъснатите обществени строителни обекти в града са отворени повторно. В катедралата през 1391 г. започва украсата на Порта Мандорла и прибилизително през същия период започва украсата на външните ниши на Орсанмикеле от флорентинските гилдии. През 1401 г. е обявен конкурс за северната врата на баптистерия.
Въпреки това над възстановяването надвисва заплахата на Джан Галеацо Висконти, обградил Флоренция в плана си за създаване на национална държава в Италия под владението на Милано. От друга страна флорентинците са по-нетърпеливи от всякога да запазят своята независимост, подхранвайки се със силна гражданска гордост, която привлича историческото мото „Свобода“ (Libertas). С внезапната смърт на Висконти през 1402 г. военната хватка над града се разхлабва, което позволява икономическо възстановяване, колкото и ефимерно да е то. През 1406 г. е превзета Пиза, а през 1421 г. и пристанището на Ливорно.
През 1424 г. градът претърпява тежко поражение срещу Висконти и Лука, а тежестта на войната, добавена към трескавата строителна дейност за завършване на купола на катедралата, налага налагането на нови данъци. През 1427 г. Синьорията налага „кадастъра“ – първият опит за данъчно равенство в съвременната история, който облага семействата въз основа на приблизителна оценка на тяхното богатство, като за първи път прави впечатление къде наистина са концентрирани парите, а именно в ръцете на онези семейства от търговци и банкери, които владеят и политическата дейност.
Синьория на Медичите Вероятно в този момент банкер като Козимо де Медичи Старият осъзнава, че е необходим по-голям пряк контрол върху политиката, за да защити интересите си. Въпреки добре известното си благоразумие той започва постепенно изкачване към властта, която никога не го вижда като пряко действащо лице, а винаги на втора линия – зад хора, на които има голямо доверие. Въпреки това, когато влиза в конфликт с другите могъщи фамилии в града, преди всичко Албици и Строци, той първоначално трябва да се предаде на изгнание и след това да се върне триумфално в града, аплодиран от хората, които му отдават почит в името на Pater Patriae („Баща на родината“), и прогонва враговете си. Това е първият триумф на Медичите, които доминират града оттогава нататък в продължение на около три века. През 1439 г. Козимо сбъдва мечтата си за „Нов Рим“ във Флоренция, като провежда Събора там, където е ефимерно уредена източната схизма.
Епохата на Лоренцо Великолепни (на власт от 1469 до 1492 г.) след критично начало със заговора на Паци, по-късно е епоха на мир, просперитет и големи културни постижения за града, който се превръща в един от най-изисканите хора на Италия и Европа, изнасяйки своите идеали в други центрове на полуострова благодарение на изпращането на художници и писатели на „културни посолства“: емблематична е първата украса на Сикстинската капела, извършена от „група“ художници от Флоренция (Ботичели, Гирландайо, Перуджино и др.).
Със смъртта на Лоренцо започва ера на криза и преосмисляне, доминирана от фигурата на Джироламо Савонарола, който след изгонването на Пиеро II Злочестия възстановява Републиката и създава държава на теократично вдъхновение. Неговите прокламации от амвона на Базилика „Сан Марко“ повлияват дълбоко на флорентинското общество, което, също изплашено от политическата криза, която засяга Италианския полуостров, се връща към една по-строга и суеверна религиозност, в контраст с идеалите, вдъхновени от класическия свят, характеризиращи предходния период. Много художници остават повлияни от Савонарола и оттогава нататък се въздържат от създаване на произведения на профанно вдъхновение (като Ботичели и младия Микеланджело), понякога дори унищожавайки собствената си компрометираща предишна продукция (като Фра Бартоломео).
Сблъсъкът на Савонарола с папа Александър VI Борджия слага край на престижа на монаха, който е осъден като еретик и изгорен на Пиаца дела Синьория през 1498 г. Оттогава политическата и социална ситуация става още по-объркана, с напускането на много художници от града. Междувременно синът на Лоренцо Великолепни, Джовани, е станал кардинал и със силата на сплашването (с ужасното разграбване на Прато през 1512 г. за демонстрационни цели) е върнал града. След като се издига на папския престол с името на папа Лъв X (1513 г.), той управлява неспокойния град от Рим чрез някои членове на семейството.
През 1527 г. Разграбването на Рим е повод за нов бунт срещу Медичите, но с обсадата на Флоренция през 1529 - 1530 г. окончателно е сложен край на Флорентинската република, която оттогава се превръща в херцогство в твърдите ръце на Козимо I де Медичи, бъдещ велик херцог след кървавото превземане на Сиена. На този етап Флоренция е начело на Регионална държава Тоскана.
Социален и културен контекст Културното и научно обновление започва през последните десетилетия на 14 век и в началото на 15 век във Флоренция и има своите корени в преоткриването на класиците, започнало още през 14 век от Франческо Петрарка и други учени. В техните произведения не Бог, а човекът започва да бъде централна тема (ярки примери за това са Канцониери на Петрарка и Декамерон на Бокачо).
В началото на века градските художници балансират между два основни избора: придържането към начините на Международната готика или по-стриктното възстановяване на класическите начини, които винаги са били отразявани във флорентинското изкуство чак от 12 век. Всеки творец се посвещава повече или по-малко съзнателно на единия от двата пътя, дори и да надделява вторият. Погрешно е обаче да си представяме триумфален напредък на ренесансовия език срещу една склеротизираща и умираща култура според постулатите на една вече остаряла историография: късноготическият език е жив както винаги, който в някои страни е ценен далеч след 15 век век, а новото флорентинско предложение в началото е само ясна алтернатива на малцинството, нечута и неразбрана поне двадесет години в самата Флоренция, което е видимо например в успеха през тези години на творци като Джентиле да Фабриано или Лоренцо Гиберти.De Vecchi-Cerchiari, cit., с. 24.
„Възраждането“ успява да достигне изключително широко разпространение и приемственост. От тук се появява едно ново възприемане на човека и света, където отделният индивид е в състояние да се самоопредели и да култивира собствените си таланти. С тези си таланти той ще може да победи Фатум-а (в латински смисъл на „съдба“) и да доминира природата чрез нейното модифициране. Важен е и общностният живот, който придобива особено положителна стойност, свързан с диалектиката, обмяната на мнения и информация и сравнението.
Тази нова концепция се разпространява с ентусиазъм, но, разчитайки на силата на отделните хора, не е лишена от тежки и тревожни страни, непознати в успокояващата средновековна система. Сигурността на Птолемеевия свят е заменена от несигурността на неизвестното, а вярата в Провидението – от по-непостоянната Фортуна и от отговорността за самоопределение, което включва мъката на съмнението, на грешката и на провала. Този недостатък, по-болезнен и плашещ, се повтаря всеки път, когато крехкият икономически, социален и политически баланс се проваля, премахвайки подкрепата за идеалите.De Vecchi-Cerchiari, cit., с. 25.
Новите теми обаче са наследство на ограничен елит, който се радва на образование, предназначено за бъдеща държавна служба. Идеалите на хуманистите обаче се споделят от най-голямата част от буржоазното меркантилно и занаятчийско общество, преди всичко защото намират ефективно отражение в ежедневието, в името на прагматизма, индивидуализма, конкурентоспособността, легитимирането на богатството и възвеличаването на дейния живот.De Vecchi-Cerchiari, цит. съч., с. 25. Художниците също споделят тези ценности, макар че нямат образование, което да може да се конкурира с това на хората на литературата. Въпреки това, благодарение и на подходящото сътрудничество и големите технически умения, придобити в тази област, техните произведения предизвикват огромен интерес на всички нива, елиминирайки елитарните различия, тъй като са по-лесно достъпни от литературата, все още строго написана на латински език.
Характеристики
Поне три са основните елемента на новия стил:De Vecchi-Cerchiari, цит. съч., с. 24.
Формулиране на правилата на линейната центрична перспектива, която организира пространството като цяло Внимание към човека като индивид, както във физиономията и анатомията, така и в представянето на емоциите Отказ от декоративните елементи и връщане към съществеността.
Сред тях най-характерната със сигурност е тази на линейната центрична перспектива, изградена според измерим математико-геометричен метод, разработен в началото на века от Филипо Брунелески. Лекотата на приложение, която не изисква особено сложни геометрични познания, е един от ключовите фактори за успеха на метода, който е възприет от работилниците с известна еластичност и по начини, които не винаги са ортодоксални.
Линейноцентричната перспектива е само един от начините за представяне на реалността, но нейният характер е особено подходящ за манталитета на ренесансовия човек, тъй като поражда рационален ред на пространството според критериите, установени от самите художници. Ако от една страна наличието на математически правила прави перспективата обективен въпрос, от друга изборите, които определят тези правила, са от напълно субективно естество, като позицията на убежната точка, разстоянието от зрителя, височината на хоризонта. В крайна сметка ренесансовата перспектива не е нищо повече от представителна конвенция, която днес е толкова дълбоко вкоренена, че изглежда естествена, макар че някои движения от 19 век, като Кубизмът, показват, че тя е само илюзия.
Пионери (1401)