Италианската република възниква в резултат на институционалния референдум, проведен на 2 юни 1946 г., който определя бъдещата форма на държавно управление след края на Втората световна война. Гласуването има историческо значение, тъй като за първи път в Италия жените получават право на глас. В него участват около 13 милиона жени и 12 милиона мъже, което представлява 89,08% от всички 28 005 449 граждани с избирателни права.
На 10 юни 1946 г. Върховния касационен съд на Италия обявява резултатите: 12 717 923 гласа за република срещу 10 719 284 за монархия.Gazzetta Ufficiale n. 134 del 20 giugno 1946. В нощта между 12 и 13 юни министър-председателят Алчиде Де Гаспери поема функциите на временен държавен глава. На 13 юни бившият крал Умберто II Савойски напуска страната и заминава за Португалия, без да изчака окончателното решение по жалбите на роялистите, които са отхвърлени на 18 юни. В същия ден съдът включва данните от липсващите секции, придавайки окончателен вид на резултатите. Оплакванията на роялистите от изборни измами не са доказани, макар че в Неапол се стига до сблъсъци с жертви.
Успоредно с референдума гражданите избират и състава на Учредителното събрание, натоварено със задачата да изготви новата конституция.Paolo Viola, Il Novecento, Einaudi, Torino, 2000, с. 340 На първата си сесия на 28 юни то избира Енрико Де Никола за временен държавен глава с 396 гласа от 501.
С влизането в сила на новата Конституция на Италианската република на 1 януари 1948 г. Енрико Де Никола става първият президент на републиката. Това е преход от голямо значение за историята на съвременна Италия след двадесетте години на фашизъм, участие във Втората световна война и един много наситен със събития период от националната история. През май 1948 г. Луиджи Ейнауди е избран за президент и се превръща в първия държавен глава, който изпълнява пълен седемгодишен мандат, утвърждавайки стабилността на новата републиканска система.
История Републиканските идеи и обединението на Италия Съвременното италианско републиканско движение има корени в традициите на републиките от древността, като Древен Рим, и в средновековните републики – Пиза, Сиена, Лука, Флоренция, Генуа, Венеция, Амалфи, Рагуза и други. Повечето от тях навлизат в окончателна криза през Ренесанса, като само някои от тях оцеляват, като напр. Сан Марино, днес считана за най-старото съществуващо републиканско управление. Сред водещите теоретици и активисти, защитници на републиканската традиция, се открояват Джироламо Савонарола, Николо Макиавели и Франческо Бурламаки.
След Френската революция републиканската идея се завръща и печели последователи и в Италия, особено чрез т. нар. „дъщерни републики“. В периода на Реставрацията в началото на XIX век движението укрепва и се превръща в основен фактор на събитията от 1848 г. Сред най-значимите поддръжници на републиканизма в епохата на Рисорджименто са Джузепе Мацини, Карло Катанео, Джузепе Ферари, Карло Пизакане и Кристина Тривулцио ди Белджойозо. През юли 1831 г. Джузепе Мацини, по това време изгнаник в Марсилия, основа политическото движеие „Млада Италия“ (на итал. Giovine Italia). За първи път то си поставя за цел да превърне Италия в унитарна демократична република, съгласно принципите на свобода, независимост и единство, както и премахването на монархиите на държавите преди Обединението на Италия, включително Кралство Сардиния.
„Млада Италия“ се счита за един от фундаменталните етапи в италианското Рисорджименто. Републиканската й програма предшества както неогвелфската идеология на Винченцо Джоберти, която предвижда обединение на Италия под върховенството на папата, така и пропиемонтската идеология на Чезаре Балбо. Впоследствие миланецът Карло Катанео развива идеята за секулярна Италия, вдъхновена от Мацини, но организирана във федерация.
Политическите проекти на Джузепе Мацини и Карло Катанео са обезсилени от действията на пиемонтския министър-председател Камило Бенсо ди Кавур и Джузепе Гарибалди. Макар да произхожда от редиците на „Млада Италия“, Гарибалди оставя настрана институционалния въпрос в името на обединението на страната. През 1860 г., след успешния Поход на хилядата, той завладява почти цялото Кралство на двете Сицилии, но предава териториите на краля на Сардиния Виктор Емануил II Савойски. Това решение предизвиква критики от страна на републиканците, които го обвиняват в предателство, въпреки че Гарибалди продължава да действа независимо и често в конфликт с италианското монархическо правителство.
На 17 март 1861 г. Субалпийският парламент в столицата Торино провъзгласява Виктор Емануил II не за крал на италианците, а за „крал на Италия, по Божията милост и волята на нацията“. Не „първи“, като крал на Италия, а „втори“ като отличителен знак за приемствеността на Савойската династия.Alfredo Oriani, La lotta politica in Italia 1892 in Tommaso Detti, Giovanni Gozzini, Ottocento, Pearson Paravia Bruno Mondadadori, 2000, с. 184 Приетата конституция е Албертиновият устав, обнародван през 1848 г. от Карл Алберт Савойски-Каринян, крал на Сардиния.Giorgio Rebuffa, Lo Statuto Albertino. Il Mulino, 2003.
През 1861 г., след процеса на обединение, Кралство Сардиния е наследено от Кралство Италия, като действащият Албертинов устав не е променен и не е предвидена конституционна ревизия. Така уставът остава правният крайъгълен камък, на който новата държава се подчинява на национално ниво. Той предвижда двукамарна система, като парламентът е разделен на Камара на депутатите ̟– избираема (всеобщо избирателно право за мъжете е въведено едва през 1911 г. при премиера Джовани Джолити), и Сенат, назначаван единствено от краля.
Републикански лидери, създали през 1853 г. Партията на действието, участват в изборите за италиански парламент, при които са избрани Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди. През 1877 г. републиканци и демократи формират парламентарна крайнолява група. Проблемът с клетвата за вярност към монархията, изисквана от депутатите, е решен по спорен начин от Феличе Кавалоти – водещ представител на Крайната левица. Той изрича формулировката, но предварително заявява своите републикански убеждения и уточнява, че не придава етична или морална стойност на формалността.Alessandro Galante Garrone, I radicali in Italia (1849-1925), Garzanti, Milano, 1973, с. 129-131
През 1895 г. дори най-непреклонните републиканци започват активно участие в политическия живот на кралството, като създават Италианската републиканска партия. Две години по-късно Крайната левица достига исторически максимум с 81 избрани депутати, включващи радикалдемократи, социалисти и републиканци.
След смъртта на Кавалоти и навлизането в XX век радикалният компонент първи се отказва от възобновяването на институционалния въпрос. През 1901 г. лидерът Еторе Саки заявява, че всяка „предпоставка“ спрямо монархията трябва да бъде изоставена, като всички реформи, застъпени от радикалите, се считат съвместими с монархическата институция.Alessandro Galante Garrone, цит. съч.., с. 363
През 1913 г. социалисти, синдикалисти и републиканци постигат значим резултат, като успяват да изберат 77 депутати,Francesco Bartolotta, Parlamenti e Governi d'Italia dal 1848 al 1970, Vol. I, Vito Bianco Editore, Roma, 1971, с. 165 без да се включват реформаторските социалисти с промонархически позиции.
През 1914 г., при избухването на Първата световна война, Италия може да бъде причислена към либералните демокрации. Въпреки това страната се сблъсква с вътрешни напрежения, породени от социалните искания на народните класи, както и от нерешения въпрос за отношенията с Католическата църква, възникнал след събитията от 1870 г. – превземането на Порта Пия и окупацията на Рим. Тези фактори остават значим проблем в политическия и обществен живот на страната.
Републиканските идеи в следвоенния период и идването на фашизма На парламентарните избори през 1919 г. партиите с републиканска идеология – Социалистите-максималисти и Италианската републиканска партия – получават общо 165 от 508 места в Камарата на депутатите.Francesco Bartolotta, цит. съч., с.. 174 През 1921 г., след основаването на Комунистическата партия на Италия, трите партии (социалисти, републиканци и комунисти) заедно разполагат със 145 депутати от 535.Francesco Bartolotta, cit., с. 179 В началото на следвоенния период приблизително 30% от избраните депутати в Камарата подкрепят идеята за демократична или социалистическа република.
В този контекст се появява Бенито Мусолини, който основава Италианския съюз на борбата. Организацията за кратко време успява да привлече внимание, използвайки теми, близки до италианските националисти, както и недоволството от т.нар. „осакатената победа“Изразът „осакатена победа“ (на итал. vittoria mutilata) е измислен през 1918 г. от Габриеле Д'Анунцио и е възприет от националистите, реваншистите и някои от иредентистите Той осъжда липсата на всичките териториални компенсации, на които според тях Италия има право след Първата световна война след Лондонския мирен договор и на условията на Примирието от Вила Джусти с Австро-Унгария. след Първата световна война. Съюзът се представя като защитник на промонархически настроената либерална политическа система срещу марксистката и революционната левица с републиканска идеология.
Младото движение получава подкрепа от висшата буржоазия – както поземлената, така и индустриалната, от аристокрацията (включително кралица-майка Маргарита Савойска), от висшето духовенство и от държавната администрация, особено след като са премахнати социалистическите му характеристики. Либералната система избира фашизма за своя опора, но впоследствие става негова жертва, заменена от авторитарен, тоталитарен, милитаристичен и националистически режим.
През октомври 1922 г. крал Виктор Емануил III назначава Мусолини за министър-председател. Макар това да не противоречи на Албертиновия устав, който предоставя широки правомощия на краля да назначава правителството, решението нарушава практиката, установена през предходните десетилетия. След окончателното установяване на фашистката диктатура през 1925 г. уставът е лишен от съдържание: гарантираните свободи са премахнати, а парламентът е подчинен на волята на новото правителство.
По време на фашизма гражданите са поставени в двойно подчинение – преди на краля, а след това и на „Дучето“ (Мусолини). Принципът на равенство между гражданите и институциите постепенно отслабва, а представителството е силно ограничено от забраната на всички партии и асоциации, неконтролирани от режима (с изключение на Католическата църква, подложена на строги ограничения, и на Общата конфедерация на италианската индустрия). Това води до преобразуването на Камарата на депутатите в Камара на фашистите и на корпорациите, в нарушение на устава. През целия период кралската власт не предприема явни действия срещу политиката на фашисткото правителство.P. Viola, op. cit., с. 69-75 и 83-107
Антифашистките партии в чужбина и Италия С одобрението на извънредните закони на фашизма (Кралски указ № 1848 от 6 ноември 1926 г.) всички политически партии в Италия са разпуснати, с изключение на Националната фашистка партия. Част от тях обаче възстановяват дейността си в изгнание, главно във Франция.
Антифашистката концентрация, в която участват Италианската републиканска партия (PRI), Италианската социалистическа партия (PSI), Социалистическата партия на единството (PSULI) – основана от реформаторските социалисти на Филипо Турати, Италианската лига за човешки права (LIDU) и външният офис на синдикатите CGIL, ръководен от Бруно Буоци. От организацията са изключени Италианската комунистическа партия (PCI) и представители на партии, които не са възстановени в изгнание (либерали, народни и др.).