Либералният феминизъм, наричан още мейнстрийм феминизъм, е основен клон на феминизма, фокусиран върху постигане на равенство между половете чрез политическа и правна реформа в рамките на либералната демокрация и осъществяван от гледна точка на човешките права. Често се смята за културно прогресивен и икономически от дясно до лявоцентристки.
Като най-старата от Големите три школи на феминистката мисъл (другите са марскисткият и радикалният феминизъм) либералният феминизъм има своите корени в първата вълна на феминизма от 19 век, стремяща се към признаване на жените като равни граждани, като се фокусира особено върху избирателното право на жените и достъпа до образование – усилие, свързано с либерализма и прогресизма на 19 век.
Той „работи в структурата на основното общество, за да интегрира жените в тази структура“. Той поставя голям акцент върху публичния свят, особено върху законите, политическите институции, образованието и професионалния живот, и счита отричането на равни законови и политически права като основна пречка пред равенството. Като такива либерални феминистки работят, за да вкарат жените в политическия мейнстрийм. Либералният феминизъм е приобщаващ и социално прогресивен, като същевременно широко подкрепя съществуващите институции на властта в либералните демократични общества и се свързва с центризма и реформизма.
Либералният феминизъм има тенденция да бъде възприет от бели жени от средната класа, които не са съгласни с настоящата социална структура. Джан и Риос откриват, че либералният феминизъм с неговия фокус върху равенството се разглежда като доминираща и „по подразбиране“ форма на феминизма. Тпй активно подкрепя участието на мъжете във феминизма и както жените, така и мъжете винаги са били активни участници в движението; прогресивните мъже имат важна роля заедно с жените в борбата за равни политически права, откакто движението стартира през 19 век.Elisabeth Lønnå: Stolthet og kvinnekamp: Norsk kvinnesaksforenings historie fra 1913, Gyldendal Norsk Forlag, 1996, p. 273, passim,
Исторически либералният феминизъм до голяма степен израства от и често се свързва със социалния либерализъм. Съвременната либерална феминистка традиция по-специално включва както социално-либерални, така и социалдемократически течения, както и много често различаващи се школи на мисълта като феминизъм на равнопоставеността, социален феминизъм, етичен либерален феминизъм на грижите, феминизъм на равенството, феминизъм на различията, консервативен либерален феминизъм и либерален социалистически феминизъм. Някои форми на модерен либерален феминизъм са описани като неолиберален феминизъм или „феминизъм в заседателната зала“. Либералният феминизъм често е тясно свързан с либералния интернационализъм . В много страни, особено на Запад, но също и в редица светски държави в развиващия се свят, либералният феминизъм се свързва с концепцията за държавен феминизъм, а либералният феминизъм набляга на конструктивното сътрудничество с правителството и участието в парламентарни и законодателни процеси за преследване реформи.Elisabeth Lønnå: Stolthet og kvinnekamp: Norsk kvinnesaksforenings historie fra 1913, Gyldendal Norsk Forlag, 1996, p. 273, passim,
Той е наричан още „мейнстрийм феминизъм“, „реформаторски феминизъм“, „егалитарен феминизъм“ или исторически „буржоазен феминизъм“ (или буржоазно-либерален феминизъм), наред с други имена. Като една от Големите три школи на феминистката мисъл либералният феминизъм често се противопоставя на социалистическия / марксисткия феминизъм и радикалния феминизъм: за разлика от тях той търси постепенен социален прогрес и равенство на базата на либерална демокрация, а не на революция или радикално пренареждане на обществото. Либералният феминизъм и основният феминизъм са много широки термини, които често се приемат, че обхващат целия феминизъм, който не е радикален или революционен социалистически/марксистки и който вместо това преследва равенство чрез политическа, правна и социална реформа в рамките на либерална демократична рамка. Като такива либералните феминистки могат да се присъединят към набор от различни феминистки вярвания и политически идеологии в рамките на демократичния спектър от лявоцентристкия до дясноцентристкия.
С присъща прагматична ориентация, либералните феминистки подчертават изграждането на широкообхватна подкрепа за феминистките каузи сред жените и мъжете, както и сред политическия център, правителството и законодателните органи. През 21 век либералният феминизъм се обръща към междусекторното разбиране за равенството между половете и съвременните либерални феминистки подкрепят правата на ЛГБТ хората като основен феминистки въпрос. Либералните феминистки обикновено подкрепят закони и разпоредби, които насърчават равенството между половете и забраняват практики, които са дискриминационни спрямо жените; мейнстрийм либералните феминистки, особено тези със социалдемократическа наклонност, често подкрепят социалните мерки за намаляване на материалното неравенство в рамките на либералната демократична рамка.
Докато се корени в първата вълна на феминизма и традиционно се фокусира върху политическата и правна реформа, по-широката либерална феминистка традиция може да включва части от последващи вълни на феминизма, особено феминизъм от трета вълна и феминизъм от четвърта вълна. Слънчогледът и златният цвят, възприети като символ на просветлението, стават широко използвани символи на основния либерален феминизъм и избирателното право на жените от 1860-те години, първоначално в Съединените щати, а по-късно и в части от Европа.Cheris Kramarae & Paula A. Treichler (eds.), Amazons, Bluestockings and Crones: A Feminist Dictionary, Pandora Press, 1992
Произход Терминология Конкретният термин „либерален феминизъм" е доста модерен, но неговата политическа традиция е много по-стара. Терминът „феминизъм“ става доминиращ в английския език за борбата за правата на жените в края на 20 век, около век след възникването на организираното либерално движение за правата на жените, но повечето западни феминистки историци твърдят, че всички движения, работещи за получаване на права на жените, трябва се считат за феминистки, дори когато не са или не прилагат термина към себе си.Walters, Margaret (2005). Feminism: A very short introduction. Oxford University. с. 1–176. ISBN 978-0-19-280510-2.
Исторически погледнато, буржоазното движение за правата на жените - предшественикът на съвременния либерален феминизъм, е основно противопоставено на работническата класа или пролетарските женски движения, които в крайна сметка се развиват в т. нар. социалистически и марксистки феминизъм. От 60-те години на 20 век както либералният феминизъм, така и „пролетарските“ или социалистически/марксистки женски движения също се противопоставят на радикалния феминизъм. Либералният феминизъм обикновено се включва като една от двете, трите или четирите основни традиции в историята на феминизма.
Много либерални феминистки прегръщат термина „феминизъм“ през 70-те или 80-те години на 20 век, въпреки че някои първоначално изразяват скептицизъм към него; например либералната феминистка Норвежка асоциация за правата на жените изразява скептицизъм към термина „феминизъм“ още през 1980 г., тъй като може да насърчи „ненужен антагонизъм към мъжете“,, но приема термина няколко години по-късно, тъй като той все повече се превръща в мейнстрийм общ термин за борбата за правата на жените в западния свят.Elisabeth Lønnå: Stolthet og kvinnekamp: Norsk kvinnesaksforenings historie fra 1913, Gyldendal Norsk Forlag, 1996, д. 273, passim,
Движение Либералният феминизъм в крайна сметка има исторически корени в класическия либерализъм и често се свързва със социалния либерализъм от края на 19 век. Целта на либералните феминистки от края на 18 век е да получат избирателно право за жените с идеята, че това ще им позволи да получат лична свобода. Те се интересуват от получаване на свобода чрез равенство, намаляване на жестокостта на мъжете към жените и получаване на възможности да станат пълноценни личности. Те вярват, че никое правителство или обичай не трябва да забранява надлежното упражняване на личната свобода. Ранните либерални феминистки трябва да се противопоставят на предположението, че само белите мъже заслужават да бъдат пълноправни граждани. Пионерки като Мери Уолстънкрафт, Джудит Сарджънт Мъри и Франсис Райт се застъпват за пълното политическо включване на жените. През 1920 г., след близо 50 години интензивен активизъм, жените най-накрая получават правото да гласуват и правото да заемат публични длъжности в Съединените щати и в голяма част от Западния свят в рамките на няколко десетилетия преди или няколко десетилетия след това време .
Либералният феминизъм до голяма степен е тих в Съединените щати четири десетилетия след спечелването на правото на гласуване. През 60-те години на 20 век, по време на движението за граждански права, либералните феминистки правят паралели между системната расова дискриминация и половата дискриминация. Групи като Националната организация за жените, Националната политическа група на жените и Лигата за действие за равнопоставеност на жените са създадени по това време за насърчаване на правата на жените. В САЩ тези групи работят неуспешно за ратифицирането на поправката за равни права или „Поправката за конституционно равенство“, с надеждата, че ще гарантира, че мъжете и жените са третирани като равни според закона. Конкретни въпроси, важни за либералните феминистки, включват, но не се ограничават до, репродуктивните права и достъпа до аборт, сексуалния тормоз, гласуването, образованието, справедливото възнаграждение за работа, достъпните грижи за деца, достъпните здравни грижи и извеждането на бял свят на честотата на сексуалното и домашното насилие срещу жени.hooks, bell. "Feminist Theory: From Margin to Center" Cambridge, MA: South End Press 1984
Поправка за равни права в САЩ Голям брой американски либерални феминистки вярват, че равенството в заплащането, възможностите за работа, политическата структура, социалната сигурност и образованието за жените особено трябва да бъдат гарантирани от Конституцията на САЩ.
Три години след като жените спечелват правото да гласуват, Поправката за равни права (ERA) е представена в Конгреса от сенатор Чарлз Къртис и депутата Даниел Рийд Антъни младши, и двамата републиканци. Тази поправка гласи, че гражданските права не могат да бъдат отказани въз основа на пола. Нейна авторка е Алис Пол, ръководителка на Националната женска партия, която ръководи кампанията за избирателно право. Чрез усилията й поправката е въведена във всяка сесия на Конгреса на Съединените щати, но е погребана в комисията и в двете камари на Конгреса. През 1946 г. тя е отхвърлена на косъм от целия Сенат, с 38–35. През февруари 1970 г. двадесет лидери на Националната организация на жените (NOW) прекъсват изслушванията на Подкомитета на Сената на САЩ за конституционните поправки, настоявайки ERA да бъде изслушана от пълния Конгрес. През май подкомисията на Сената започва изслушвания относно ERA под ръководството на сенатор Бърч Бей. През юни ERA най-накрая напуска съдебната комисия на Камарата на представителите поради петиция за освобождаване от отговорност, подадена от депутата Марта Грифитс. През март 1972 г. ERA е одобрена от целия Сенат без промени, 84–8. Сенатор Сам Ървин и конгресменът Емануел Селер успяват да определят срок от седем години за ратификация. След това ERA отива в отделните щати за одобрение, но не успява да спечели достатъчно от тях (38), за да стане закон. През 1978 г. Конгресът приема оспорвано (по-малко от свръхмнозинство) тригодишно удължаване на първоначалния седемгодишен лимит за ратификация, но ERA не можа да получава одобрение от необходимия брой щати.