През Развитото средновековие Венеция, макар все още васал на далечната Византийска империя, но все по-независима от нея, натрупва богатства благодарение на контрола си върху търговията с Леванта и започва да се разширява в Адриатическо море. Тази фаза на експанзия започва при династията Орсеоло, първоначално с цел борба с пиратите, заплашващи с набезите си крайбрежните брегове на Истрия и Далмация, и води до подчинението им и до последващото признаване на властта на Венеция над херцогство Далмация от страна на Византия.

Към 1071 г. норманите прогонват византийците от последното им пристанище в Южна Италия и започват да конкурират венецианците в Адриатическо море. През 1082 те превземат Дуръс и византийският император призовава венецианския флот на помощ. В замяна на оказаната помощ Венеция получава големи привилегии в търговията из цялата Византийска империя – освободена е от всякакви мита и данъци.

Много по-голямо значение за отваряне на допълнителни търговски маршрути играят кръстоносните походи, първият от които започва през 1096 г. и достига Сирия през 1099 г. Започва основаването на кръстоносните държави в Светите земи и към тях се насочват поклонници и търговци. Венеция е в много добра позиция да заеме ключово място в търговията с предоставените и привилегии от страна на Византия, но скоро се изправя пред конкуренцията на другите две италиански морски републики Генуа и Пиза. Те демонстрират своята обединена мощ през XI век, когато успяват да опазят Сардиния и Корсика от мюсюлманските атаки. Впоследствие и двата града доминират в търговията в западното Средиземноморие. Генуа играе важна роля в кръстоносните походи, като установява търговски връзки с Леванта и директно конкурира Венеция. Това води до продължителни войни между двете с променлив победител.

Първи кръстоносен поход и първа война с Византия

През 1095 г. Витале I Микеле става дож на Венеция, а в същото време на Клермонския събор във Франция папа Урбан II, в отговор на византийските молби за помощ срещу селджуците, дава началото на кръстоносните походи. Актът всъщност надхвърля искането на византийския император, който просто се надява да получи франкски наемници с цел подсилване на войските му, но големият европейски отклик на папския призив превръща похода на кръстоносците в неудържимо събитие. Венеция, за разлика от другите италиански морски републики, първоначално не осъзнава степента му на важност: не вярвайки в успеха на начинанието, дожът отказва да участва, докато пизанците и генуезците предоставят помощ и кораби за експедицията на Годфроа дьо Буйон.

Когато през 1098 г. кръстоносците завладяват Антиохия, създавайки първото ядро на кръстоносните държави, дожът разбира важността и икономическото значение на тази окупационна война и вижда риска от конкуренция от страна на другите морски републики. През юли 1099 г. 207 кораба отплават от Венеция под съвместното командване на Джовани Витале, син на дожа, и епископа на Оливоло Енрико Контарини. През декември венецианският флот прихваща в Родос пизанските кораби, съюзници на Боемунд I Антиохийски, влезли в конфликт с византийския император Алексий, и ги потапя. През пролетта на 1100 г. венецианският флот се насочва към Светите земи, където междувременно Годфроа дьо Буйон е превзел Йерусалим, но, лишен от пизанската флота, не успява да получи помощ. По този начин той е принуден да се споразумее с венецианците, които предоставят услугите си в замяна на това да имат във всяка завладяна територия или град собствен квартал, който не подлежи на мита, данъци или габели. Хайфа, Яфо и териториите на крайбрежната Сирия скоро падат заедно с Мира, от която венецианците премахват мощите на Свети Никола, спасени от предишното преминаване на Бари, и ги изпращат във Венеция. Експедицията се завръща през 1101 г. Дожът умира през пролетта на 1102 г., точно когато хърватско-унгарският крал Коломан е коронясан за крал на Унгария, Хърватия и Далмация, след като завладява Задар.

Другият син на Витале, Орделафо Фалиеро, е избран за нов дож. Загрижен за войната с унгарците, той заповядва през 1104 г. концентрирането на всички докове за строителство на кораби в източната част на града, създавайки първото ядро на Венецианския арсенал. Войната продължава от 1105 до 1115 г., когато Венеция най-накрая успява да превземе Задар и Шибеник. Междувременно Орделафо участва в Норвежкия кръстоносен поход, като победоносно обсажда Сайда. В края на унгарския конфликт той може да замине за Сирия, където експанзията на кръстоносците продължава, участвайки в превземането на град Акраː от местния гръцки манастир на Христос Пантократор са извадени злато и емайли, които, изпратени във Венеция, образуват Златната олтарна картина, която и днес краси главния олтар на базиликата „Сан Марко“. При завръщането си у дома дожът трябва да воюва отново срещу унгарците, но загива в битката при Задар през 1117 г.

През 1118 г. дож Доменико Микеле изпраща посланици до новия източен император Йоан II Комнин, за да поиска подновяване на договорите между Венеция и империята. Йоан II, раздразнен от нарастващата арогантност на венецианските търговци и от щетите, породени от тяхната привилегирована дейност за икономиката на Византия, отказва да потвърди привилегиите, дадени в златната була на неговия предшественик Алексий, предпочитайки вместо това да облагодетелства пизанските и генуезките търговци. Възползвайки се от молбата за помощ на франките от Утремер след залавянето на краля на Йерусалим Балдуин II от сарацините, Венеция незабавно предлага да се притече на помощ, нетърпелива да изпрати мощен флот на Изток. На 8 август 1122 г., след като назначава сина си и племенника си за регенти с титлата Venetiarum Praesides, дожът отплава на изток; по пътя той се натъква на византийския Корфу, който успява да устои на обсадата. През 1123 г. обаче венецианският флот се появява в Бяло море, опустошавайки Хиос, Лесбос, Родос и накрая Кипър. Тогава дожът решава да се обърне срещу египтяните, подкрепяйки кръстоносците при превземането на Ашкелон.В хрониката на Гийом от Тир, кн. XII. След това Микеле сключва споразумения с патриарха на Йерусалим Гвармонд, великия конетабъл на кралството Вилхелм от Бари и канцлера на Сория Паган, така че след като прекарват Коледа в Йерусалим, на венецианците е гарантирано притежанието на квартал във всеки град на Йерусалимското кралство и пълното освобождаване от всички мита и задължения. Флотът им се придвижва срещу Сайда и Тир, завладени с измама на 30 юли 1124 г. след петмесечна обсада. Така освободен от ангажименти към християнските държави отвъд океана, дожът отново се обръща срещу византийците, опустошавайки Самос и Андрос, и накрая се завръща в Адриатическо море, за да се противопостави на намеренията на Стефан II Унгарски, заплашващ венецианските владения. Връщайки се във Венеция, дожът донася със себе си, сред многобройната плячка, скъпоценните мощи на Свети Изидор и Свети Донат. През 1126 г., изправен пред новите венециански опустошения на островите Метони и Кефалония, източният император слага край на войната, като издава нов хрисовул, с който признава всички предишни права, вече предоставени от баща му, и ги разширява с нови монополи и освобождаване от данъци.

Раждане на Комуната

През 1130 г. Доменико Микеле е наследен като дож от Пиетро Полани. По време на неговото управление през 1143 г. народното събрание Кончо гласува създаването на Consilium Sapientium (Съвет на мъдреците, бъдещ Висш съвет), който действа като собствено постоянно представителство и подкрепя дожа в управлението: този орган е първият зародиш на новата система на комуните, подобна на създадените по същото време в много италиански градове, което е видимо и в появата на формулировката Commune Veneciarum (Венецианска комуна) в гражданските документи.

През 1148 г., едновременно с избирането на Доменико Морозини за нов дож, на властта му е нанесен нов удар чрез създаването на Promissio Ducis – клетвата за конституционна лоялност, поисквана от дожа при встъпването му в длъжност. От този момент нататък тя е непрекъснато подновявана с всеки нов избор на дож, постепенно ограничавайки правомощията му в полза на зараждащите се републикански институции. Напълно заета с вътрешната си политическа реорганизация, Венеция не участва във Втория кръстоносен поход (1145- 1149). Във външната политика дожът показва, че е по-малко провизантийски настроен от своя предшественик, като постига премахването на папския интердикт и получава признаване на господството над Марке с титлата Dominator Marchiae Морозини умира през февруари 1156 г.

Конфликти с двете империи

При избора на новия дож Витале II Микеле международната политическа ситуация става критична за Венеция. Посланиците, изпратени в Константинопол, установяват, че Мануил I Комнин, поради възникналите разногласия с предишния дож, е изравнил генуезките привилегии с тези на Венеция и Пиза, докато германският император Фридрих I Барбароса се готви да дойде в Италия, за да я подчини отново на суверенната власт. Освен това патриархът на Аквилеа Улрих фон Трефен е разграбил Градо и трябва да бъде наказан. През 1163 г. той е победен и хвърлен в затвора. Улрих обаче е освободен чрез посредничеството на папа Александър III, след като на 7 април 1167 г. Венеция подписва в Абатство Понтида съглашение с комуните на Веронската лига и на Ломбардската лига срещу гибелините. Патриархът обаче е унизен с налагането на феодална почит от дванадесет прасета, носещи репродукции на патриаршеските крепости на гърба си, които да бъдат доставяни вовеки на всеки карнавален четвъртък. Междувременно Мануил I Комнин изпраща в Адриатическо море севастократор Йоан Дука Ангел с мощен флот, за да подкрепи Анкона в съпротивата ѝ срещу Фридрих I Барбароса. След като не получава подкрепата на Венеция, раздразненият Мануил I изпраща войските си да окупират Далмация и кара анконците да навредят на венецианската търговия. Точно когато изглежда, че ситуацията се подобрява, венецианците са обвинени в опожаряването на генуезката колония Галата и императорът внезапно нарежда на 12 март 1171 г. арестуването на всички венециански граждани в Романия и конфискацията на имуществото им: 10 хил. са затворниците само в Константинопол. Войната неизбежно удря първо Рагуза, виновна за отказа си да предостави военната помощ, поискана от Венеция, и продължава в Егейско море с обсадата на Негропонт. Витале II обаче прави грешката да повярва на мирните предложения на императора, като по този начин му позволява да събере силите си и да повика на помощ пизанците и генуезците. Унищожен от чума, венецианският флот тъжно се завръща у дома, където на 28 май 1172 г. дожът е нападнат и убит в заговор, замислен от бившите посланици в Константинопол Дзиани и Мастропиеро.

Смъртта на Витале II предоставя на аристократическата партия възможност за политическа разправа и задълбочена конституционна ревизия, тласкайки народното събрание към лишаване от правото на избор на дож, поверено на ограничена колегия от единадесет благородници. Избирателите избират Себастиано Дзиани. Новият дож насърчава реформа на Съвета на мъдреците, който е трансформиран в суверенно събрание с името Висш съвет и с продължителност една година. След това Дзиани изпраща посланици на изток, за да се опита да възстанови мира и да отвори отново пътя за търговия. Изправен пред удължаването на преговорите и преди всичко пред новината за катастрофалното поражение на Мануил I Комнин в битката при Мириокефалон, дожът се подготвя да вдигне отново оръжие, сключвайки съюз с Гулиелмо II Добрия – исторически съперник на византийците и съюзник на папата. Споразумение е сключено и с Фридрих Барбароса, който по това време е в пълен конфликт с Ломбардската лига, която получава подкрепа от венецианския флот при обсадата на Анкона. Мануил I, осъзнавайки опасността, решава да сключи мир. Подсилена от този успех, през 1175 г. аристократичната партия популяризира нова част от венецианската държавна архитектура със създаването на Низшия съвет, назначен да подкрепя дожа в неговите функции.