Пиàца Кастèло (на италиански: Piazza Castello, букв. площад „Замък“) е главният площад на северноиталианския град Торино. Той представлява сърцето на историческия център, където се пресичат четири основни градски артерии: пешеходната улица „Гарибалди“ и улиците „По“, „Рома“ и „Пиетро Мика“.
Заедно с площад „Сан Карло“ Пиаца Кастело е едно от традиционните места за събиране на феновете на ФК „Ювентус“ при победи на черно-белия клуб.
Описание В центъра на Пиаца Кастело – площад с квадратна форма, се намират комплексът Палацо Мадама и Крепост на Ахая. Периметърът е оформен от елегантни портици, построени в различни епохи, и от редица значими градски сгради: на север са разположени Палатът на префектурата и Кралската оръжейница, на изток – Кралският театър, а на запад – двете монументални сгради от двете страни на улица „Гарибалди“, едната от които дълго време е била седалище на Регион Пиемонт. На северозапад се намира Кралската църква „Сан Лоренцо“, на югоизток – Субалпийската галерия, а на югозапад – небостъргачът Торе Литория.
В северозападната част големият площад преминава в по-малката Пиацета Реале („Кралско площадче“), която граничи с Палацо Киаблезе и осигурява достъп до Кралския дворец и пешеходния коридор към Пиацета „Сан Джовани“ с Торинската катедрала.
История Площадът възниква около I век при източния вход на римския каструм Юлия Августа Тавринорум, вероятно при Порта Претория или Порта Декумана, откъдето се е достигало до Декуманус максимус – днешната улица „Гарибалди“. Следи от тази римска структура са запазени в руините под Палацо Мадама.
През Ранното средновековие римската порта е известна като Фибелона. Комплексът включва две шестоъгълни кули, четири арки и укрепителни стени по протежение на сегашната улица „Академия деле Шенце“ към Кралските градини. Поради варварските нашествия и по-късно в периода на Лангобардското херцогство укрепленията са подсилвани многократно.
Именно през лангобардския период на запад е издигнат т.нар. „Епископски дворец“ на мястото, където по-късно ще се намира Кралският дворец. От него и днес може да се достигне директно до древната църква „Сан Салваторе – Санта Мария ди Домпно – Сан Джовани Батиста“, заменена през 1469 г. от сегашната катедрала „Св. Йоан Кръстител“.
XIII-XVI век
През 1276 г. Вилхелм VII, маркграф на Монферат, разрушава останките от полуразрушената римска порта, за да изгради на нейно място укрепена резиденция – Казафорте. Едва през втората половина на XIV век, когато градът е под властта на Лудвиг Савойски-Ахая, комплексът е допълнително подсилен и превърнат в истински замък („кастело“) с четири ъглови кули – оттук произлиза и името на площада. От древните римски входове са запазени единствено главният портал откъм днешната улица „По“ и северната вторична порта.
В средата на XVI век площадът все още е разделен на три отделни сектора: най-стария район със следи от римския Декуманус към улица „Дора Гроса“ (днешна „Гарибалди“), разширението към река По (днешната улица „По“) и северозападната зона около Кралската църква „Сан Лоренцо“, свързана с Епископския дворец и сградата, използвана за херцогски секретариат – бъдещия Палацо Киаблезе.
След консолидирането на Савойското херцогство и преместването на столицата от Шамбери в Торино през 1563 г. започва мащабна програма за обновяване на града. Тя включва укрепване на отбранителната система – изграждането на Торинската цитадела през 1566 г., както и цялостна модернизация на градската структура.
Пространството пред Епископския дворец – бъдещата Пиацета Реале – служи като сцена за тържествата, свързани с пристигането на Светата плащеница в Торино. На 7 октомври 1578 г. Карло Боромео отслужва тържествена литургия в близката църква „Сан Лоренцо“, последвана от първото публично излагане на реликвата. Събитието се повтаря през 1582 г., когато се провежда второто историческо показване на Светата плащеница.
Най-старите портици на площада – тези на двете сгради отстрани на улица „Дора Гроса“ (днешна „Гарибалди“), са били известни като „Панаирни портици“ (Portici di Fiera), тъй като често са използвани за различни градски събития: карнавали, празненства на Савойската династия, чествания на патрона Свети Йоан Кръстител и излагания на Светата плащеница.
Сградата вдясно от улица „Дора Гроса“, използвана последователно от Военния съюз и по-късно от Регион Пиемонт, е преустроена в средата на XVIII век. Сградата вляво, собственост на фамилията Сан Мартино ди Алие, маркизи на Сан Джермано, става седалище на историческия хотел „Тромбета“, който през 1861 г. приема регионалните делегации за обединението на Италия. По-късно хотелът е преименуван на „Европа“, но към 2025 г. вече не съществува.Roberto Dinucci et alias, Guida di Torino, Torino, Edizioni D'Aponte, с. 36
Що се отнася до Кралската църква „Сан Лоренцо“, въпреки че архитектът Гуарино Гуарини проектира фасада, тя никога не е реализирана. Църквата и днес остава без фасада, като по този начин запазва естествената симетрия на площада.
Площадът на Асканио Витоци
През 1583 г. Асканио Витоци е натоварен с оформянето на площада, който заради централния замък получава името Пиаца Кастело. Планът предвижда пространство от около 40 000 m², което днес прави площада втория по големина с портици в Торино след Пиаца Витория Венето.
Витоци проектира първите две периметърни сгради с портици – западните, разположени от двете страни на улица „Дора Гроса“ (днешна „Гарибалди“). Лявата сграда става собственост на граф Филипо Сан Мартино ди Алие, маркиз на Сан Джермано, а дясната последователно приютява Военния съюз и по-късно Областта. На същата страна се намира савойският параклис „Санта Мария ад Презепе“ – бивша „Мадона дела Неве“ и бъдеща църква „Сан Лоренцо“, както и ранната структура на сградата, която ще стане Палацо Киаблезе. Последният, датиращ от 1580 г. и първоначално предназначен за Бернардин II Савойски-Ракониджи, е напълно преустроен през 1760 г. от Бенедето Алфиери (и по-късно Джован Батиста Пиаченца) за Бенедикт Савойски, херцог на Шабле.
Средновековният замък в центъра на площада е модернизиран през 1605 г. и свързан с Епископския дворец чрез закрит стенен коридор, използван като художествена галерия, украсена с произведения на Федерико Дзукари, Николо Вентура, Джовани Крозио и Гулиелмо Кача („Монкалво“).ентура, Джовани Крозио и Гулиелмо Кача, известен като „Монкалво“).
Намесата на Карло ди Кастеламонте (1619-1674) След смъртта на Асканио Витоци през 1615 г. ръководството на строителните дейности в Пиаца Кастело преминава към Карло ди Кастеламонте. През 1619 г., във връзка с откриването на улица „Нуова“ (днешна „Рома“), той изгражда южните аркади.
Въпреки това строителството на Палацо Ново Гранде – по-късно „Херцогски дворец“ (Palazzo Ducale) и накрая Кралски дворец, върху мястото на бившия Епископски дворец напредва бавно; единствено Кралските градини зад него са завършени. Работите са прекъснати през 1630 г. заради тежка чумна епидемия, а политическите конфликти в Савойската държава довеждат до гражданска война, продължила поне до 1640 г.**
Едва през 1643 г. мадам Кристина Френска, Първата кралска мадам и майка на Карл Емануил II Савойски, възобновява строителството на Кралския дворец в неговия днешен вид – първоначално под ръководството на инж. Антонио Маурицио Валперга, а впоследствие с модификации от Карло Морело в периода 1655–1658 г.
Северозападната стена, която някога свързва Палацо Мадама с Кралския дворец и служи като художествена галерия, претърпява сериозни щети при пожар през 1667 г. След възстановяването ѝ тя отново е разрушена от пожар през 1679 г. и е преустроена повторно. В началото на XIX век, по време на Наполеоновата окупация, стената е окончателно съборена.
През 1673 г. Амедео ди Кастеламонте, син на Карло ди Кастеламонте, възлага изграждането на дълъг северен портик по улица „По“, за да осигури на кралските особи покрит път към реката. Портикът е свързан със северните портици на площада само няколко години по-късно, след завършването на северните сгради, оформяйки непрекъснат покрит проход към Кралския дворец.
Намесата на Филипо Ювара (1716-1732)
С пристигането на придворния архитект Филипо Ювара в Торино започват едни от най-значимите намеси в Пиаца Кастело. През 1716 г. той проектира нов, изискан дворец за Мария Йоана Батиста Савойска-Немур, известна като „Втората кралска мадам“ и съпруга на Карл Емануил II Савойски. Проектът предвижда пълно покриване на стария замък, но е завършена единствено елегантната западна фасада от бял камък, която се вижда и днес – барокова композиция с коринтски ордер и класически елементи, поставена върху висока основа от плосък камък.
Ювара проектира и цялата северна сграда, предназначена за офиси на Кралския секретариат, както и за седалище на Държавния архив и Кралската оръжейна палата (1732–1733). Строителството е завършено едва през 1738–1741 г. от Бенедето Алфиери, който по същото време работи и върху близкия Кралски театър, тържествено открит на 26 декември 1740 г. Алфиери издига и сградата на секретариатите, оформяйки завършената линия на дългия портик, който свързва улица „По“ с Пиацета Реале. Така се оформя комплексът, известен първо като Правителствен дворец, а по-късно като Палат на префектурата.
Интервенциите през XIX век По време на наполеоновата окупация (1801–1814) свързващото крило между Палацо Мадама и Пиацета Реале, както и високата стена, която отделя площадчето, са напълно разрушени. След завръщането на крал Виктор Емануил I на 20 май 1814 г. Пиацета Реале е окончателно отворена. Между 1835 и 1842 г., по заповед на Карл Алберт Савойски-Каринян, е поставена сегашната желязна ограда, проектирана от Пеладжо Паладжи.
През 1848 г. към оградата са добавени двете бронзови конни статуи на Диоскурите – Кастор (вляво) и Полукс (вдясно) – дело на Абондио Санджорджо. Още през 1830 г. всички портици на площада са павирани с камък за първи път, заменяйки предишната калдъръмена настилка.
Същата година Карл Алберт основава престижната Кралска библиотека в комплекса на Кралския дворец, където се съхранява и до днес оригиналът на автопортрета на Леонардо да Винчи.
През 1873–1874 г. под югоизточните портици е изградена елегантната Субалпийска галерия, проектирана от Пиетро Карера – покрит търговски пасаж с кино-театър „Романо“ и зали, водещ към площад „Карло Алберто“. Галерията е богато декорирана в еклектичен стил, съчетаващ ренесансови и барокови елементи.
Между 1885 и 1897 г. е прокарана диагоналната улица „Пиетро Мика“, която свързва площада с площад „Солферино“ и окончателно нарушава ортогоналната схема на древната римска улична мрежа.
Интервенциите през XX век
В началото на XX век площадът, дотогава използван основно от карети и коне, вече е пресичан от трамваи и автомобили. Най-значимата нова постройка от този период е много обсъжданата Торе Литория, издигната на югозападната страна на площада по време на фашисткия период. Висока 87 метра, тя е проектирана през 1933 г. от Армандо Мелис де Вила и Джовани Берноко в рационалистичен стил, който рязко контрастира с историческата архитектура на площада. По-късно сградата преминава към застрахователното дружество „Реале Мутуа“, а на върха ѝ е монтирана телекомуникационна антена.
През 1997 г. площадът е частично затворен за автомобилно движение, което дотогава се е движело обратно на часовниковата стрелка около Палацо Мадама; западната и северната страна стават пешеходни. През 1999 г. зоната пред двореца е изцяло павирана с камък Лудзерна (почти напълно заменен със сиенит през 2014 г.) и е оборудвана с четири малки квадратни „изчезващи“ фонтана – водни струи на нивото на настилката, активирани само в определени часове по разпореждане на общината..
Скорошни интервенции