Константин Викентиевич Хруцки (рус. Константин Викентьевич Хруцкий; 10 (22) март 1879 – 14 февруари 1969) е съветски авантюрист, който успява дълги години да се представя за столетник и за „последния участник“ в Руско-турската война (1877 – 1878), уж защитник на Шипка и носител на Георгиевски кръст. В действителност документални сведения от църковни и епархийски източници го фиксират като роден през 1879 г. (една година след края на войната) и показват, че преди революцията е служил като псалт. Подобна легенда е популяризирана и за по-младия му брат Самсон.

Измислена биография Хруцки се появява в съветската преса през 1955 г., когато е представен като човек, който навършва сто години. Кратка бележка във вестник „Советская Кубань“ (февруари 1955), възпроизвеждайки неговия разказ, твърди и „изключително дълголетие“ на предците му (напр. 139 години за прадядо, 123 за дядо, 112 за баща и 105 за по-голям брат). Различни варианти на тези числа се повтарят и в по-късни публикации.

Впоследствие журналисти разгръщат цялостна „житейска история“ на предполагаемия дълголетник. В нея той уж е роден през 1855 г. в беларуски селски район, в многодетно семейство; бяга от дома си да учи и след случайна среща във влак е настанен във Вилно при възрастна католичка, която се грижела за бездомни деца. Твърди се, че завършва трикласно училище и пее в местен хор. Според същия разказ той постъпва в учителска семинария в Молодечно (1873), а през 1875 г. е взет войник и служи в Преображенския полк. През 1877 г. уж воюва в Руско-турската война, отличава се при Шипка и Плевен и получава два Георгиевски кръста.

По-нататък „биографията“ разказва, че след службата се връща в Молодечно, завършва семинарията през юни 1885 г. и работи като учител повече от тридесет години. През 1915 г., по време на Първата световна война, уж напуска Гродненска губерния за Москва, работи в различни учреждения и се сближава с революционното движение. След Февруарската революция бил в „отряди за самоотбрана“, които арестували бивши полицаи и жандармеристи. През 1923 г. Хруцки и семейството му се местят в Новоросийск, където местният климат уж подобрил здравето му. Работи първо като приемчик на камък, после като оператор на електромотор в циментовия завод „Пролетарий“, и остава там до началото на Великата отечествена война. Заради предполагаемата му възраст семейството не било евакуирано. По време на германската окупация Хруцки живее в Крим, край Джанкой (където били преселвани част от бежанците от Новоросийск), а през 1944 г. се връща в разрушения град. Разказва се, че сам построил полувкопано жилище върху мястото на разрушената им къща и живял там почти десетилетие.

Обществено внимание След „столетния“ юбилей през средата на 50-те години животът на Хруцки се променя: съветските вестници започват да публикуват материали за „героя“ от Руско-турската война. През 1955 г. по инициатива на Всеславянския комитет му е присъден медал „За бойни заслуги“, а по-късно и българският Орден „Георги Димитров“. През септември 1955 г. той посещава България по покана на комитетите за българо-съветска дружба и е посрещнат на високо равнище.

В България се превръща в почти национален символ под прозвището „Дядо Хруцки“. Подаряват му специално ушита униформа на български опълченец (която после често носи на снимки) и се твърди, че се връща в СССР „с цял вагон подаръци“. В интервюта и по време на пътувания той охотно разказва детайлни истории за войната, говори за руския героизъм и османските жестокости и изпява „военни“ песни от епохата, включително и такива, които приписва на себе си.

През следващите близо петнадесет години в Новоросийск продължават да пристигат писма и колети от България. През 1965 г. получава съветския Орден „Знак на почета“. След смъртта му (1969) български вестници публикуват съболезнования от Тодор Живков към вдовицата му. През 1988 г., по повод 110-годишнината от Освобождението на България, излиза българска грамофонна плоча със „спомени“ на Хруцки за войната. Героичната версия на историята му продължава да циркулира в България.Иван Бутовски. Невероятната история на последния «опълченец»

След смъртта му легендата получава и „продължения“: през юли 1976 г. в „Известия“ излиза материал за по-младия му брат Самсон в Брест – също представян като столетник, чиято „биография“ е описана по също толкова героичен начин (служба в Руско-японската война, битката при Цушима, двете световни войни, партизанска дейност и семейни загуби при нацистката окупация). По-късно споменавания на Самсон Хруцки се появяват и в печата на БССР.

Критика на легендата Не е открито документално потвърждение на „героичната“ биография от периода преди 1955 г. Почти всички съветски разкази се основават на собствените истории на Хруцки, а материални доказателства за участието му в Руско-турската война не са запазени.

Подробните „автобиографии“ на Хруцки, впечатляващи с „отличната му памет“, при внимателно четене се оказват изпълнени с исторически грешки. Например в една версия той твърди, че „първото му бойно кръщение“ било при превземането на Варна, макар че руски войски влизат във Варна след края на войната. Той също така се поставя на далечни един от друг участъци на фронта независимо от реалната хронология и действителния маршрут на Преображенския полк. Автобиография, датирана 28 март 1957 г., съдържа редица несъответствия. Преображенският полк, който напуска столицата за кампанията едва на 28 август 1877 г., не би могъл да премине Дунав при Зимница на 15 юни. Полкът не участва и в освобождаването на Плевен или защитата на Шипка – две действия, за които Хруцки твърди, че е получил (по един) Георгиевски кръст.

Предоставените от Хруцки „артефакти“ по същество се обърнаха срещу него. Сериен номер на „войнишки Георгиевски кръст (IV степен)“, който уж бил връчен на Хруцки от М. Д. Скобелев – 803075 – всъщност се отнася към Първата световна война: кръст с този номер е връчен през 1915 г. на редник на име Фьодор Евович Тодос. В съветско време това несъответствие остава незабелязано.С. Г. Новиков. Константин Хруцкий — забытая легенда Новороссийска Бившият директор на Новоросийския градски музей А. В. Дмитриев си спомня, че му бил предаден часовник, уж подарен на Хруцки за преминаване на Дунав под огън на 15 юни 1877 г.; часовникът се оказал съветско производство.

С нарастването на съмненията служители на Новоросийския музей премахват информацията за Хруцки от експозицията. По-късни проучвания установяват и че нито Хруцки, нито друго лице с тази фамилия фигурира в публикуваните списъци на наградени редници от Преображенския полк във войната 1877 – 1878. Според С. Г. Новиков първата записана версия на „шипченската“ история на Хруцки (късна 1954 г.) може да е била подтикната от филма „Героите на Шипка“, излязъл същата година.

Документални сведения Окончателно доказателство за измамата на Хруцки беше открито по-късно, когато изплува истинската му биография. Църковни „клирови ведомости“ за храма в Клешчеле (дн. в Полша) посочват Константин В. Хруцки като псалт там през 1903 г. и дават година на раждане 1879 – една година след края на Руско-турската война. Тези данни са публикувани от изследователи на православното духовенство на територията на Полша.Grzegorz Sosna & Antonina Troc-Sosna. Hierarchia i kler kościoła prawosławnego w granicach II Rzeczypospolitej i Polski powojennej w XIX—XXI wieku. Ryboly, 2012

Според данните от енорийските (метричните) книги, църковният служител (псалт) Константин Викентиевич Хруцки и т.нар. „герой на Шипка“ съвпадат не само по пълното си име, но и по месторождението, както и по имената на съпругата, децата, и братята си, така че не може да има съмнение, че става дума за едно и също лице. Братята на Хруцки – Йосиф и Самсон – също не са били столетници.

От 1900 до 1914 г. Хруцки служи като псалт в няколко църкви в райони, които днес са в Полша и Беларус; съобщения за назначенията му се публикуват в епархийски вестници. По време на Първата световна война той прекратява църковната си служба и се премества със семейството си в Москва, където работи като общински чиновник поне до 1917 г. Досега не са открити документални свидетелства за живота му между този период и появата му в пресата през 1954 г.

Баща му, Викентий Осипович Хруцки, също е псалт, а родът Хруцки принадлежи към разклонена беларуска духовническа фамилия. В традицията на Полско-литовската държава свещеници Хруцки (известни от XVI в.) са били униати и са отнасяни към шляхтата (герб Лелива).Лісейчыкаў Дзяніс. Хруцкія: уніяцкі святарскі род полацкай епархіі // Асоба і час. Беларускі біяграфічны альманах. Выпуск 5. — Мн.: Лімарыус, 2013. — С. 313—327

Награди Посочени са само отличия, за които съществуват документални потвърждения: Знак на почета (25 януари 1965) Юбилеен медал „40 години Въоръжени сили на СССР“ Орден „Георги Димитров“ (България)

Източници Д. Шумилов, „Последняя встреча с легендарным героем“, Техника—молодёжи, 1978, № 3, с. 21. С. Новиков, „На Шипке ему целовали руки“, Новороссийские вести, 11 октомври 2008, № 85 (486), с. 4 – 5. А. Денисов и Г. Чолак, Болгария, сестра родная (Кишинёв: Картя Молдовеняске, 1967), с. 60. Ю. Кривоносов, „Дядо Хруцки“, Огонёк, 1968, № 10, с. 10 – 11. „Разкази и песни на Хруцки“ (плоча на Балкантон, 1988; издадена по повод 110 години от Освобождението).

Бележки

Категория:Беларуси Категория:Псалти Категория:Мистификации