Оловните години (на италиански: Anni di piombo) обозначават периода от края на 60-те до началото на 80-те години на XX век в Италия, характеризиран от нарастващо политическо напрежение, съпроводено от улични сблъсъци, въоръжена дейност и терористични атаки. Хронологичните рамки варират според авторите, но обичайно се поставят между 1968 и 1982 г. г.
Терминът произлиза от едноименния филм на Маргарете фон Трота (на немски: Die bleierne Zeit, 1981), посветен на сходни процеси в Западна Германия. Терминът се използва и в по-широк международен контекст, включващ различни терористични дейности, стратегията на напрежение и подкрепата за диктаторски режими, като операция „Кондор“, осъществявана в редица държави по време на Студената война, както и конфликта между Съединените американски щати и Съветския съюз.
Политически и социален контекст От 1968 г. до атентата на Пиаца Фонтана
Началото на Оловните години най-често се свързва с атентата на Пиаца Фонтана – терористичен атентат с неофашистки произход, извършен на 12 декември 1969 г. в центъра на Милано, в сградата на Националната земеделска банка, при който загиват 17 души и 88 са ранени.
Първият сериозен сблъсък между движението от 1968 г. и силите на реда се случва в Рим на 1 март 1968 г., по време на сблъсъка на Вале Джулия, при който протестиращи студенти влизат в пряк сблъсък с полицията. За първа жертва на Оловните години често се посочва полицаят Антонио Анарума, убит на 19 ноември 1969 г. в Милано. Събитието, което част от изследователите определят като начало на т. нар. „стратегия на напрежение“, обикновено се свързва с масовото убийство на Пиаца Фонтана, без да се броят бомбените нападения от 25 април същата година в града, при които няма жертви.
Периодът се характеризира с улично насилие, упражнявано от някои извънпарламентарни леви организации като „Постоянна борба“ (Lotta continua), Студентското движение и други групи, активни през 70‑те години. Паралелно с това възникват и крайнолеви терористични организации, сред които „Първа линия“ (Prima Linea) и Червените бригади (le Brigate Rosse), както и подобни формации извън Италия, например Rote Armee Fraktion (RAF) в Западна Германия. В същия период действат и крайнодесни терористични групировки като „Революционни въоръжени ядра“ (Nuclei Armati Revoluzionari, NAR), „Нов ред“ (Ordine Nuovo), „Национален авангард“ (Avanguardia Nazionale) и „Трета позиция“ (Terza Posizione), които действат паралелно с крайнолеви групи в условията на засилен политически конфликт.
Някои политически коментатори и обществени фигури смятат, че по отношение на Оловните години съдебните заключения по редица събития остават непълни и спорни. Френските изследователи Марк Лазар и Мари‑Ан Матар-Бонучи оспорват определението за „гражданска война с нисък интензитет“, което се появява в анализа на периода.
Неофашистки масови убийства
Периодът се характеризира преди всичко с поредица масови убийства, дело на крайнодесни или неофашистки организации или елементи, като някои изследователи посочват участие или прикриване от страна на т. нар. „девиантни структури“ в държавния апарат.“
Между 1968 и 1974 г. в Италия са извършени 140 терористични атаки, включително:
Пиаца Фонтана (Милано), 12.12.1969 – 17 загинали, 88 ранени Джоя Тауро, 22.07.1970 – 6 загинали, 66 ранени Петеано, 31.05.1972 – 3 загинали Полицейско управление в Милано, 17.05.1973 – 4 загинали, 52 ранени Пиаца дела Лоджа (Бреша), 28.05.1974 – 8 загинали, 102 ранени Експрес „Италикус“, 04.08.1974 – 12 загинали, 105 ранени Гара Болоня, 02.08.1980 – 85 загинали, над 200 ранени (най‑тежкият атентат в историята на републиката)
Исторически, политически и икономически събития
Други значими събития от периода включват работническите вълнения от 1969 г. (т. нар. „Топла есен“), довели до приемането на Статута на работниците (Закон № 300 от 20 май 1970 г.), както и Закона „Фортуна–Баслини“ (Закон № 898 от 1 декември 1970 г.), който въвежда развода в Италия, потвърден от референдума през 1974 г., при който опитът за отмяната му е неуспешен.
Като значимо международно събитие се посочва решението на американския президент Ричард Никсън на 15 август 1971 г. да прекрати конвертируемостта на долара в злато, с което на практика се отменя златният стандарт, установен от споразуменията в Бретън Уудс.
През септември 1972 г., по време на Олимпийските игри в Мюнхен, командос от палестинската организация „Черен септември“ убива двама израелски спортисти и отвлича още деветима, настоявайки за освобождаването на 234 федаини. В последвалата престрелка загиват петима от нападателите, пилот на хеликоптер, германски полицай и всички девет израелски заложници.
През есента на 1973 г. ОПЕК повишава цената на петрола, предизвиквайки петролната криза от 1973 г., последвана от нова криза от 1979 г. Италия е принудена да въведе политика за енергийни икономии, която оказва влияние върху ежедневните навици на населението.
През 1975 г. в Италия е извършена реформа на семейното право, установяваща равноправие между съпрузите. Същата година възрастта за пълнолетие е намалена от 21 на 18 години, което разширява и избирателното право до 18-годишните.
На местните избори през 1975 г. и на общите избори през 1976 г. водещи позиции заемат левите партии. Християндемократите остават най-голямата политическа сила, но Италианската комунистическа партия получава значителен резултат от около 33% от гласовете.
В края на 1975 г. е подписан договорът от Озимо, който формализира предаването на Зона Б от бившата Свободна територия Триест на Югославия, като по този начин де факто признава държавата, възникнала след края на Втората световна война.
През 70-те години Италия достига рекорден брой отвличания с цел изнудване, извършвани основно от групировки на Ндрангета и Анонима Сарда: през 1974 г. са регистрирани 40 отвличания, през 1975 г. – 62, през 1976 г. – 47, а през 1977 г. – 75.
Към края на десетилетието демографският растеж на страната се забавя и населението се стабилизира на малко под 60 милиона души.
Хронология на най-важните събития
Италия в края на 60‑те години на XX век
Към края на 60‑те години италианската икономика се развива бързо и подобрението на жизнения стандарт, започнало с италианското икономическо чудо, става ясно осезаемо. Детската смъртност спада рязко, а неграмотността практически изчезва. През тези години се наблюдава и значителен културен подем, който оказва благоприятно влияние върху изборните процеси.
Успоредно с това започват и първите големи прояви на социално напрежение и масови протести, сред които младежката контестация от 1968 г. и „Топлата есен“.
Продължаващият възход на Италианската комунистическа партия (PCI) предизвиква резервирана реакция от страна на Съединените щати, които започват да обмислят по‑решителни форми на намеса, надхвърлящи предишната практика на финансиране на некомунистическата левица.
Начало на Оловните години
Началото на Оловните години се припокрива с периода на студентските протести, които засягат Италия и Европа. 1969 г. е поредна година на масови протести в Италия. След студентските демонстрации започват и работническите борби за подновяване на трудовите договори, които водят до ожесточени конфликти на работните места и във фабриките. Този период остава известен като „Топла есен“.
На 25 април същата година бомба избухва в павилиона на Фиат на Миланския панаир, причинявайки няколко тежки наранявания, но без жертви, а друга бомба е открита в бюрото за обмяна на валута на Централната гара. Няколко месеца по‑късно, на 9 август, осем взривни устройства избухват в различни влакове, ранявайки 12 души. Франко Фреда и Джовани Вентура от неофашистката терористична организация „Нов ред“ са признати за отговорни за всички тези нападения.
На 19 ноември, по време на демонстрация в Милано, организирана от Италианския комунистически съюз, полицаят Антонио Анарума загива, след като е ударен от стоманена тръба, докато управлява служебно превозно средство. За някои историци той е първата жертва на Оловните години.
На 12 декември в Италия са извършени пет нападения в рамките на 53 минути. Най‑тежкото от тях е масовото убийство на площад „Фонтана“, при което бомба избухва в централата на Националната земеделска банка в Милано, убивайки 17 души и ранявайки 88.
От екстремизъм до тероризъм
Масовите убийства допълнително изострят вече напрегнатия обществен климат в Италия. Въпреки съществуващите вълнения и улични демонстрации, които на места прерастват в градска партизанска дейност, нивото на конфликта в Италия продължава да се повишава.
Анархисти и леви активисти, сред които Джузепе Пинели, загинал по време на разпит след падане от прозорец в полицейското управление в Милано, и Пиетро Валпреда, са незабавно обвинени за нападенията, въпреки че по‑късно се установява липса на връзка с тях.
Постепенно се публикуват разследвания и документи, които сочат тайни разследвания и сътрудничество между различни държавни структури, което води до разпространението на израза „държавно масово убийство“.
В нощта между 7 и 8 декември 1970 г. бившият фашистки командир Юнио Валерио Боргезе предприема опит за държавен преврат, известен като „превратът на Боргезе“. По неясни причини операцията е внезапно прекратена, въпреки че вече се намира в напреднал етап на изпълнение.
В контекста на това, което някои историци по‑късно определят като „стратегия на напрежение“, в италианското общество се наблюдава нарастващо разделение, като се оформят групи, занимаващи се с извънпарламентарна политика и невинаги отхвърлящи насилието. В някои леви среди част от активистите преминават в нелегалност и се включват във въоръжена борба. В обществото се засилва усещането за несигурност и опасност, подхранвано не само от широко отразени нападения, но и от постоянен поток от атаки срещу отделни граждани, служители на реда и банкови чиновници, често свързани с планове, останали неясни или неизяснени.
Теорията за „противопоставяне на екстремизма“ набира влияние сред правителствените сили и умерените среди. Тя е подкрепена от доклад на префекта на Милано Либеро Маца, изготвен след сблъсъците от 12 декември 1970 г. между активисти на Италианското социално движение и полицията. Публикуването на документа четири месеца по‑късно предизвиква остри спорове, особено в пресата и сред левите политически сили. Левият вестник „Унита“ критикува остро доклада на префекта, тъй като поставя левия екстремизъм и крайнодесните масови убийства на едно равнище. Еудженио Скалфари, бъдещ главен редактор на в. „Република“, обвинява Маца в пристрастност и изопачаване на реалността. Кметът Алдо Аниази, последователен поддръжник на разоръжаването на полицията, също осъжда тезите в документа, определяйки ги като ненужно тревожни и политически опасни, и изразява недоволство, че не е получил достъп до текста преди изпращането му на министъра на вътрешните работи Франко Рестиво. Единствено заместник‑главният редактор на в. „Стампа“ Карло Казаленьо, убит през 1977 г. от Червените бригади, публично защитава Маца.
По време на уличните демонстрации много участници се появяват маскирани и често въоръжени с палки, тояги, гаечни ключове и коктейли „Молотов“.