Неаполитанското кралство при испанските вицекрале е етап от историята на Неаполитанското кралство, когато то е управлявано от Испанската корона чрез назначени вицекрале. Началото на периода е смъртта без преки наследници на последния арагонски владетел на Неапол Федерико I през 1504 година. През 1713 г. с Войната за испанското наследство Испания е принудена да отстъпи Неаполитанското кралство на Австрийските Хабсбурги и то става част от Хабсбургската монархия.
Първите вицекрале Арагонският кралски дом, който е станал местен в Италия, изчезва с Федерико I и Кралство Неапол попада под контрола на испанските кралски особи, които го управляват чрез вицекрале. Южна Италия остава пряко владение на иберийските суверени до края на Войната за испанското наследство (1713 г.). Новата административна структура, макар и силно централизирана, е подкрепена от старата феодална система: по този начин бароните имат възможност да укрепят своята власт и поземлени привилегии, докато духовенството вижда как тяхната политическа и морална власт нараства. Най-важните административни органи са базирани в Неапол и са Съпътстващият съвет, подобен на Съвета на Арагон – върховният орган при упражняването на правни функции (съставен от вицекраля и трима юрисконсулти), Camera della Sommaria, Трибуналът на Викария и Трибуналът на Свещения кралски съвет.
Именно Фернандо II Католикът – носител на титлата на крал на Неапол и Сицилия, назначава Гонсало Фернандес де Кордоба, който дотогава е бил велик капитан на неаполитанската армия, за вицекрал, поверявайки му на негово място същите правомощия на крал. В същото време титлата на велик капитан изтича и командването на кралските войски на Неапол е поверено на графа на Талякоцо Фабрицио Колона с назначаването му като велик конетабъл и задачата да ръководи експедиция до Пулия срещу Венеция, която окупира някои Адриатически пристанища. Военната операция завършва успешно и апулийските пристанища се връщат на Неаполското кралство през 1509 г. Крал Фернандо II също така възстановява финансирането на Неаполитанския университет, като прави месечна вноска от личната си хазна от 2000 дуката годишно – привилегия, потвърдена по-късно от неговия наследник Карл V.
Де Кордоба е наследен първо от Хуан Арагонски, който обнародва серия от закони срещу корупцията, бори се с клиентелизма, забранява хазарта и лихварството, а след това Рамон де Кардона, който през 1510 г. се опитва да въведе отново Испанската инквизиция в Неапол и първите ограничителни мерки срещу евреите.
При Карл V
Карл V, син на Филип Хубави и Хуана Лудата, поради сложна система на наследство и родство, скоро се оказва управляващ огромна империя: от баща си той получава Бургундия и Фландрия, а от майка си през 1516 г. – Испания, Куба, Кралство Неапол (за първи път с титлата rex Neapolis), Кралство Сицилия и Сардиния, както и две години по-късно австрийските владения от дядо си Максимилиан I фон Хабсбург.
Кралство Франция отново застрашава Неапол и господството на Карл V над Южна Италия: французите, след като завладяват Миланското херцогство от сина на Лудовико Мавъра, Масимилиано, са победени и прогонени от Ломбардия от Карл V през 1515 г. През 1526 г. кралят на Франция Франсоа I влиза в лига, подпечатана от папа Климент VII и наречена Свещена лига, с Венеция и Флоренция, за да прогони испанците от Неапол. След първото поражение на лигата в Рим французите отговарят с намесата в Италия на Одет дьо Фоа, който нахлува в Кралство Неапол, обсаждайки Мелфи (събитието остава в историята като „Кървавият Великден“), както и Неапол, докато Венецианската република окупира Отранто и Манфредония. Епизодът от обсадата на град Катандзаро през лятото на 1528 г., който остава верен на император Карл V и се издига като последен бастион, се провежда в пълната сила на военната кампания на нахлуването на войските на краля на Франция Франсоа I срещу настъплението на нашествениците. Докато Неапол всъщност е заобиколен от море и суша, Катандзаро е под обсада от войници под заповедите на Симоне де Тебалди, граф на Капачо, и на Франческо ди Лория, владетел на Торторела, вдигнали оръжие в Калабрия, за да го окупират, подчиняват го и го управляват в името на крал Франсоа I.
Укрепеният град е обсаден в първите дни на юни и устоява на атаките под стените около три месеца, и се изправя срещу битките на открито поле със смелост и умения. В края на месец август всъщност обсаждащите войски трябва да се оттеглят, като по този начин подписват победата на Катандзаро. По време на обсадата, която без съмнение допринася за поддържането на Кралство Неапол от император Карл V, в Катандзаро е изсечена монета от обсидиан на стойност един карлин. В същите тези дни генуезката флота, първоначално съюзена с французите, се поставя на заплатата на Карл V и обсадата на Неапол се превръща в още едно поражение на враговете на Испания, което след това доведе до признаването от папа Климент VII на императорска титла на крал Карл V. Венеция окончателно губи владенията си в Пулия (1528 г.).
През 1542 г. вицекралят Педро Алварес де Толедо и Зунига издава указ за експулсирането на евреите от Неаполитанското кралство. Последните общности, които вече са се установили между Бриндизи и Рим по време на голямата диаспора от 2 век, изчезват от градската реалност, в която са намерили гостоприемство. В пристанищата на крайбрежието на Апулия и в главните градове на Калабрия, както и с някои слаби присъствия в Тера ди Лаворо, след кризата на киновийната икономика от 16 век, евреите са единственият ефективен източник на финансови и търговски дейности: в допълнение към изключителната привилегия, предоставена от местните администрации, да практикуват парични заеми, техните общности управляват важни сектори от търговията с коприна – реликва от тази средиземноморска икономическа система, която на юг оцелява след варварските нашествия и феодализма.
Въпреки това военните действия на Франция срещу испанските владения в Италия не престават: крал Анри II, син на крал Франсоа I, подтикван от Феранте Сансеверино, принц на Салерно, се съюзява с османските турци. През лятото на 1552 г. турската флота под командването на Юсуф Синан паша, изненадва имперската флота, под командването на Андреа Дория и Дон Джовани де Мендоса, край бреговете на Понца (Битка при Понца), побеждавайки я. Въпреки това френският флот не успява да се събере отново с турския флот и целта на неаполитанската инвазия се проваля.
През 1555 г., след поредица от поражения в Европа, Карл V абдикира и разделя владенията си между Филип II, на когото оставя Испания, колониите на Америка, Испанска Нидерландия, Кралство Неапол, Кралство Сицилия и Сардиния, и Фердинанд I Хабсбург, на когото принадлежат Австрия, Бохемия, Унгария и титлата на император.Atlante Storico Mondiale DeAgostini, a cura di Cesare Salmaggi, Istituto Geografico De Agostini, Novara 1995.Galasso G., Storia d'Italia, vol 15, tomo I, Torino 1992.Giannone P., Storia civile del Regno di Napoli.
Управление на херцога на Алба, на вицекраля Уртадо де Мендоса и чума
Управлението на вицекралете, които се следват едно след друго при управлението на Филип II, е белязано предимно от военни операции, които не носят благосъстояние на населението на Неапол. Ситуацията се влошава от чумата, която се разпространява в Италия около 1575 г., когато за вицекрал е назначен Иниго Лопес де Уртадо де Мендоса. Неапол, като пристанищен град, е изключително изложен на разпространението на болестта и основните му икономически дейности са подкопани.
През същите години корабите на османския султан Мурад III акостират първо в Требизаче, Калабрия, а след това в Пулия, разграбвайки основните пристанища на Йонийско и Адриатическо море. Става нужно да се увеличи милитаризацията на бреговете, поради което Де Мендоса изгражда нов арсенал в пристанището на Санта Лучия по проект на Винченцо Казали. Той също така забранява на държавните служители да установяват свещени връзки и религиозно родство.
Мирът от Като Камбрези
С Мирния договор от Като Камбрези (2 – 3 април 1559 г.) традиционната историография посочва края на френските амбиции на Италианския полуостров. Климатът на религиозните реформи, които по това време включват както лутеранската опозиция срещу Светия престол, така и самата Католическа църква, на териториите на вицекралството на Неапол, е контекстуализиран в растежа на гражданската власт на духовенството и църковните йерархии. През 1524 г. в Рим Джан Пиетро Карафа, епископ на Киети по онова време, основава Конгрегацията на театинците (от Теате, древното име на Киети). Тя скоро се разпространява в цялото кралство и към нея по-късно се присъединяват йезуитските колежи, които за столетия са били единственият културен ориентир за провинциите на Южна Италия. Трентският събор налага нови правила на епархиите, като задължението за пребиваване в собственото им седалище за епископи, енорийски свещеници и абати, създаването на епархийски семинарии, съдилища на Инквизицията и по-късно на житните планини,Monteregali, J. Bianco, Canones et decreta concilii tridentini, 1869. трансформира диоцезите на вицекралството на Неапол в реални органи на власт, силно вкоренени на територията и в провинциите, тъй като те са единствената социална, правна и културна подкрепа за контрола на гражданския ред. Сред другите монашески ордени, които са много успешни в Неапол през тези години, са Босите кармелити, Кармелитките, Милосърдните братя, Камадолците и Конгрегацията на оратория на Свети Филипо Нери.
Де Кастро, Телес-Хирон I, Хуан де Сунига и Авелянеда и въстание в Калабрия
На 16 юли 1599 г. новият вицекрал Фернандо Руис де Кастро пристига в Неапол. Работата му е ограничена главно до военни операции срещу турските набези в Калабрия от Амурат Раис и Синан Паша (Сципион Чикала). Де Кастро също въвежда политика, съсредоточена върху държавно финансиране за изграждането на различни обществени сгради: под ръководството на архитекта Доменико Фонтана в Неапол той нарежда изграждането на новия кралски дворец на сегашния площад „Плебишито“.