Неаполитанското кралство при австрийските вицекрале е етап от историята на Неаполитанското кралство, когато то е управлявано от Хабсбургската монархия чрез назначени вицекрале. Началото на периода е Утрехтският мирен договор от 1713 година, с който приключва Войната за испанското наследство и който предава кралството на Австрийските Хабсбурги. След битката при Битонто през 1734 година Испания, вече управлявана от Бурбоните, си връща Неаполитанското кралство.

История

Утрехтският мирен договор от април-май 1713 г. слага край на Войната за испанското наследство: въз основа на споразуменията между подписалите страни Кралство Неапол със Сардиния се оказва под контрола на Карл VI Хабсбург. Кралство Сицилия вместо това отива у Савойците, възстановявайки териториалната идентичност на короната на rex Siciliae, с условието, че след като мъжката линия на Савойците изчезне, остров Сицилия и прикрепената към него кралска титла ще се върнат на испанска корона. С мира от Ращат (6 март 1714 г.) кралят на Франция Луи XIV също признава хабсбургските владения в Италия.

През 1718 г. кралят на Испания Филип V се опитва да възстанови господството си в Неапол и Сицилия с подкрепата на своя министър-председател Джулио Алберони: Великобритания, Франция, Австрия и Съединените провинции обаче се намесват директно срещу Испания и на 11 август побеждават флотата на Филип V в битката при нос Пасаро. Хагският договор (20 февруари 1720 г.), който слага край на Войната на четворния съюз (част от която е битката при нос Пасаро), постановява преминаването на Кралство Сицилия към Хабсбургите: то се запазва като отделна държавна единица, но преминава заедно с Неапол под австрийската корона, докато Сардиния става владение на Савойските херцози, които стават крале на Кралство Сардиния. Карлос III де Бурбон, син на Филип V, е определен за наследник на трона в Херцогство Парма и Пиаченца.

Началото на австрийското управление, макар и принудено да се сблъска с катастрофална финансова ситуация, бележи дълбока реформа в политическите йерархии на Неаполитанската държава, последвана от дискретно развитие на Просвещението и реформаторските принципи. Оттогава в Неапол са достъпни, освен картезианските текстове, и произведенията на Барух Спиноза, Корнелий Янсен, Блез Паскал, и изразите на културата се завръщат в пряк контраст с градското духовенство,G. De Giovanni, Il Giansenismo a Napoli nel sec. XVIII, Asprenas I, 1954 по пътя на вече наченатия неаполитански антикуриализъм от известни юристи като Франческо д'Андреа, Джузепе Валета и Константино Грималди. По време на австрийското вицекралство, през 1721 г., Пиетро Джаноне публикува най-известния си текст – „Гражданската история на Кралство Неапол“, който е много важен културен справочник за Неаполитанската държава и става известен в цяла Европа (получава адмирациите на Шарл дьо Монтескьо) с начина, по който предлага в модерни термини Макиавелизма и подчинява каноничното право на гражданското.Recuperati G., L'esperienza religiosa e civile di P. Giannone, Ricciardi ed. Napoli 1970 Отлъчен от архиепископа на Неапол, той намира убежище във Виена, без да може да се върне в Южна Италия. В тази среда, между Неапол и Чиленто, също живеят Джован Батиста Вико, който през 1723 г. публикува първото издание на своите „Принципи на нова наука“, и Джовани Винченцо Гравина, учен по канонично право в Неапол, който основава в Рим, с Кристина Шведска, Академия „Аркадия“, предлагаща отново светското четене на класиката. Неговият ученик Пиетро Метастазио създава в Неапол поетичните нововъведения за Торкуато Тасо и Джован Батиста Марино, които дават международна слава на италианската мелодрама.Binni W., L'Arcadia e il Metastasio, La Nuova Italia, Firenze 1963

Първите австрийски вицекрале са Георг Адам фон Мартиниц (1614 – 1714) и Вирих Филип фон Даун. Те са последвани от управлението на кардинал Винченцо Гримани, който в полза на неаполитанските антикуриалистки кръгове прилага първата политика на финансово възстановяване, опитвайки се да намали правителството разходи и да изземе приходите на южните феодали, които са били задочно след австрийската окупация.По данни на Ди Виторио събраните суми от тези владения възлизат на приблизително 200 000 дуката. Di Vittorio G., Gli austriaci e il Regno di Napoli 1707 - 1734, I pp 9-17, Giannini ed., Napoli 1969. Наместниците, които го наследяват (Карло Боромео Арезе и Фон Даун във втория му мандат), откриват лек положителен баланс в приходите на кралството, благодарение и на баланса на разходите, които са изисквали военните операции.Di Vittorio G., Gli austriaci e il Regno di Napoli 1707 - 1734, I pp 56, Giannini ed., Napoli 1969 През 1728 г. вицекраят Михаил Фридрих фон Алтан основава обществената Банка на Свети Карл, за да финансира частното предприемачество с търговски привкус, да изкупи обратно акции от публичен дълг и да ликвидира църковни ипотекари.Проектът е бойкотиран поради икономическия интерес на множество държавни служители и феодали, който се върти около поддържането на държавния дълг. I. Zilli, Carlo di Borbone e la rinascita del regno di Napoli. Le finanze pubbliche, 1734-1742, Napoli, ESI ed., 1990, с. 231-243 Същият вицекрал си спечелва враждебността на йезуитите, защото толерира публикуването на произведения на антикуриалистите Пиетро Джаноне и Константино Грималди.

Въпреки това нов опит за нашествие, дело на Филип V от Испания, въпреки че завършва с поражението му, връща бюджета на кралството отново в дефицит: проблемът продължава през целия последващ период на австрийско господство. През 1731 г. Алойз Томас Раймунд фон Харах насърчава създаването на Университетски съвет, който да контролира бюджетите на малките центрове на провинциите, заедно със Съвета за номериране за реорганизация на финансовите администрации, създаден през 1732 г.P. Stenitzer, Il conte Harrach viceré a Napoli (1728-1733), pp. 43-55, in Settecento napoletano. Sulle ali dell'aquila imperiale 1707-1734, Catalogo della Mostra, Electa ed., Napoli 1994. Новите поземлени регистри обаче се противопоставят на земевладелците и духовенството, които искат да предотвратят плановете на правителството да облага с данъци църковната собственост. Последният от австрийските вицекрале, Джулио Висконти Боромео Арезе, е свидетел на нахлуването на Бурбоните и последвалата война, но оставя новите суверени с много по-добро финансово състояние от това, оставено от испанските вицекрале.E. Garms Cornides, Il regno di Napoli e la monarchia austriaca, in Settecento napoletano. Sulle ali dell'aquila imperiale 1707-1734, p. 26, Catalogo della Mostra, Electa ed., Napoli 1994

Обяснителни бележки

Библиографски бележки

Категория:Неаполитанско кралство Категория:История на Австрия