Неаполитанското кралство при династията Бонапарт е етап от историята на Неаполитанското кралство, когато то е управлявано от представители на династията Бонапарт. Началото на периода е през 1806 година, когато френските войски отстраняват Бурбоните, като той продължава до края на Наполеоновите войни, когато те се връщат на власт.

Жозеф Бонапарт

След победата при Аустерлиц на 2 декември 1805 г. Наполеон Бонапарт окончателно урежда сметките си с Неапол: той насърчава окупацията на неаполитанската област, проведена успешно от Лоран дьо Гувион-Сен-Сир и Жан-Луи-Ебенезер Рение. Той след това обявява династията на Бурбоните за отпаднала, влязла на 11 април същата година в Третата антифренска коалиция, явно враждебна на Наполеон. Фердинанд IV със своя двор се връща в Палермо под английска защита. След това френският император назначава брат си Жозеф Бонапарт за „крал на Неапол“. Междувременно в провинциите на Южна Италия (особено в Базиликата и Калабрия) антинаполеоновата съпротива започва да се организира отново: сред различните капитани на пробурбонски бунтовници (сред които има както професионални войници, така и обикновени разбойници) изпъкват разбойникът от Итри Микеле Пеца, известен като Фра Дяволо, и в Базиликата полковник Алесандро Мандарини от Маратеа. Потушаването на антифренското движение е поверено главно на генералите Андре Масена и Жан-Максимилиен Ламарк, които успяват да забавят бунта, макар и с изключително жестоки средства, както се случва например при т.нар. „клане в Лаурия“ (7 – 9 август 1806 г.). Клането е извършено от войниците на Масена спрямо местното население, разбунтувало се срещу френската окупация, заставайки на страната на короната на Бурбоните. Живота си губят около 1000 души вкл. жени и деца.

При преобладаващо чуждестранна администрация, съставена от корсиканеца Антоан-Кристоф Салисети, Андре-Франсоа Мио и Пиер-Луи Рьодерер, има радикални реформи като подривните закони за феодализмаПодривните феодализма закони (leggi eversive della feudalità, нар. още «di eversione della feudalità) са законодателни мерки, приложени между 1806 и 1808 г., с които Жозеф Бонапарт, крал на Неапол и брат на Наполеон, премахва феодализма в Кралство Неапол по време на т.нар. Френско десетилетие. Автор на законите е министърът на правосъдието по онова време, маркиз Микеланджело Чанчиули. и потискането на редовните ордени; освен това са създадени поземленият данък и нов поземлен регистър.

Борбата срещу феодализма също е ефективна благодарение на приноса на Джузепе Дзурло и юристите, съставляващи специалната комисия, която, председателствана от Давиде Уинспир (вече в служба на Бурбоните като посредник между двора на Палермо и френските войски в Южна Италия), има задачата да разрешава спорове между общините и бароните. В крайна сметка тази комисия успява да доведе до ясно скъсване с миналото и следователно до раждането на буржоазната собственост и в Кралство Неапол, по-късно подкрепено от самия Жоашен Мюра. Наред с поредица от реформи, включващи също данъчната и правната система, новото правителство създава първата система от провинции, области и области на кралството, с гражданска организация, ръководена съответно от интендант, подинтендант и губернатор, след това мирови съдия. Новите провинции са Абруцо Ултра I, Абруцо Ултра II, Абруцо Цитра, Молизе (със столица Кампобасо), Капитаната (със столица Фоджа), Тера ди Бари, Тера д'Отранто, Базиликата, Калабрия Цитра, Калабрия Ултра, Принчипато Цитра, ПринчипатоУлтра, Тера ди Лаворо (със столица Капуа) и Неапол. И накрая, продажбата на активите на манастирите и феодалите привлича голям брой френски инвеститори в Неапол – единствените, които заедно със старите местни благородници могат да разполагат с необходимия капитал за закупуване на земя и недвижими имоти. Следвайки примера на Почетния легион във Франция, Жозеф Бонапарт учредява Кралския орден на двете Сицилии в Неапол, за да признае заслугите на нови личности, които са се отличили в реформираната държаваVillani P., Il Decennio francese, в «Storia del Mezzogiorno», vol. IV, tomo II, Il Regno dagli Angoini ai Borboni, Roma 1986..

Жоашен Мюра

Жозеф Бонапарт, определен да царува над Испания през 1808 г., е наследен от Жоашен Мюра, който е коронясан от Наполеон на 1 август същата година с името на Йоахим Наполеон, „крал на Двете Сицилии, по Божията благодат и по Конституцията на Държавата“, в съответствие със Устава от Байона, който е предоставен на Кралство Неапол от Жозеф Бонапарт на 20 юни 1808 г. Новият суверен незабавно печели благоволението на гражданите, като освобождава Капри от английската окупация, датираща от 1805 г. След това обединява област Ларино към провинция Молизе. Той основава с указ от 18 ноември 1808 г. Корпуса на инженерите на мостовете и пътищата и инициира важни обществени работи не само в Неапол (мостът „Санитà“, улица „Позилипо“, нови разкопки в Херкулан, Кампо ди Марте, района, където днес е Летище „Неапол-Каподичино“), но също така и в останалата част на кралството: градско осветление в Реджо Калабрия, проектът „Борго Нуово“ в Бари, създаването на болница „Сан Карло“ в Потенца, гарнизони, разположени в квартал „Лагонегро“ с паметници и обществено осветление, плюс модернизацията на пътищата в планините на Абруцо. Той е пропагандаторът на Наполеноновия кодекс, който влиза в сила в кралството на 1 януари 1809 г. – нова гражданска законодателна система, която, наред с други неща, позволява развода и гражданския брак за първи път в Италия: кодексът веднага предизвиква противоречия сред консервативното духовенство, което вижда привилегията да управлява семейната политика, отнета от енориите, датираща от 1560 г.«Codice Napoleone», чл. 220-301.Tallarico M. A., Il vescovo Bernardo della Torre e i rapporti Stato-Chiesa nel Decennio francese (1806-1815), в Annuario dell'Istituto Storico Italiano per l'Età Moderna e Contemporanea, XXVII-XXVIII, 1975-1976, с. 316 През 1812 г., благодарение на политиката на Мюра, в Изола дел Лири е създадена първата хартиена фабрика с модерна производствена система в кралството, по-точно в сградата на закрития Кармелитски манастир, от френския индустриалец Карло Антонио Беранже .Pinelli V., L'occupazione francese, in Quaderni di ricerche su Isola del Liri, XI, с. 44-45, Isola del Liri 1988

През 1808 г. суверенът възлага на генерал Шарл-Антоан Манес да задуши възобновяването на разбойничеството в кралството. Манес се отличава с толкова свирепи методи, че получава прозвището „Унищожителя“ от калабрийците.Alexandre Dumas, I Borboni di Napoli, Volumi 7-8, Stabilimento Tipografico del Plebiscito Chiaia 63, 1863, с.324 След като потушава бунтовете в Чиленто и Абруцо с леки затруднения, Манес поставя щаба си в Потенца, като успешно продължава репресивната дейност в останалите южни райони, особено в Базиликата и Калабрия, провинции по-близо до Сицилия, откъдето разбойниците получават подкрепа от двора на Бурбоните в изгнание.Francesco Saverio Nitti, Scritti sulla questione meridionale, Laterza, 1958, с.67

През лятото на 1810 г. Мюра прави опит за десант в Сицилия, за да обедини политически острова с континента. Той пристига в Шила на 3 юни и остава там до 5 юли, когато е завършен голям лагер близо до Пиале – селище на Вила Сан Джовани, където кралят се установи с двора, министрите и висшите граждански и военни. След това на 26 септември, отбелязвайки, че завладяването на Сицилия е трудна задача, той напуска лагера Пиале и заминава за столицата.

Благодарение на Байонския устав – конституцията, с която Мюра е провъзгласен за крал на Двете Сицилии от Наполеон, новият суверен се смята за свободен от васалитет към древната френска йерархия, представлявана в Неапол от много служители, назначени от Жозеф Бонапарт. Подсилен от тази политическа линия, той намира по-голяма подкрепа сред неаполитанските граждани, които също гледат благосклонно на участието му в различни религиозни церемонии и кралската концесия на някои титли от Кралския орден на двете Сицилии на католически епископи и свещеници.Spinosa A., Murat. Da stalliere a Re di Napoli, Mondadori ed., Milano 1984. Крал Мюра участва в Наполеоновите кампании до 1813 г.,Pierre-Marie Delpu, Les répercussions de la campagne de Russie dans le royaume de Naples (1812-1815) : origine ou révélateur d'une crise politique?, Annales historiques de la Révolution française 2016/2 (nº 384). но политическата криза на Наполеон не е пречка за международната му политика. До Виенския конгрес (1 октомври 1814 г. – 9 юни 1815 г.) той търси подкрепата на европейските сили, като разполага неаполитанските войски също срещу Франция и Наполеоновото кралство Италия, вместо това подкрепя австрийската армия, която се спуска на юг, за да завладее Паданската низина – по този повод той окупира Марке, Умбрия и Емилия-Романя до Модена и Реджо Емилия, добре прието от местното население.

Той задържа короната за по-дълго, но не се освобождава от британската враждебност и новата Франция на Луи XVIII – враждебност, която попречва на поканата на неаполитанска делегация на конгреса и по този начин всяка санкция за неаполитанската окупация на Умбрия, Марките и легациите, датиращи от кампанията от 1814 г. Тази политическа несигурност тласка краля към рискован ход: той се свързва с Наполеон на остров Елба и сключва споразумение с императора в изгнание с оглед на опита за Стоте дни. Мюра започва Австро-неаполитанската война, нападайки съюзническите държави на Австрийската империя. След тази втора военна повратна точка той лансира известната Прокламация от Римини (30 март 1815 г.), която е призив за обединение на италианските народи, условно считан за началото на Рисорджименто. Обединената кампания обаче се проваля на 4 май 1815 г., когато австрийците я побеждават в битката при Толентино: с договора от Казаланца, най-накрая подписан близо до Капуа на 20 май от австрийските генерали и генералите на Мюра, Кралство Неапол се връща у короната на Бурбоните.Сред клаузите на договора, в който Пиетро Колета представлява неаполитанската страна, имаше възможността Мюра, който изглежда е изразил намерението си да абдикира, да се върне във Франция, родната си страна. Епопеята на Мюра завършва с последната морска експедиция, която генералът предприема от Корсика към Неапол, която след това е отклонена към Калабрия, където при Пицо Калабро той е заловен и застрелян на място.Villani P., Il Decennio francese in «Storia del Mezzogiorno», vol. IV, tomo II, Il Regno dagli Angoini ai Borboni, Roma 1986.Valente A., Gioacchino Murat e l'Italia meridionale, Einaudi, Torino 1976

Обяснителни бележки

Библиографски бележки

Категория:Неаполитанско кралство Категория:Наполеонови войни Категория:История на Франция