Калиграфиятакалиграфия в речник на българския език от ИБЕ към БАН. ( – „добър“ и γραφω – „пиша“) е изкуството на красивото писане, краснопискраснопис в речник на българския език от ИБЕ към БАН.. Съвременната дефиниция на калиграфската практика е „изкуството на оформяне на знаците по експресивен, хармоничен и майсторски начин“.
Историята на красивото писане на ръка е неразривно свързана с историята на писмеността и почерка и се различава според писмените системи – различават се източноазиатска, арабска, еврейска, европейска и други калиграфии. От друга страна, във всяка отделна школа се забелязва естетическа еволюция, но ограничена от техническите умения, скоростта на преписване и материалните затруднения. Всеки стил на писане се нарича отделен краснопис и понякога има име (например куфийски (среща се и като куфически) стил и стил насталик в арабската калиграфия).
Докато в Близкия и Далечния изток калиграфията има дълга традиция и се счита за едно от основните изкуства, наравно със скулптурата и живописта, в западноевропейската култура с писмености, произтичащи от гръцки и латински, се счита, че всеки може да практикува красиво писане. С навлизането на печатните книги през XV век обаче се появява ясно разграничение между печатното и ръкописното писмо. Всъщност в повечето европейски езици се появяват думи за калиграфия към края на XVI век, а на английски думата се появява през 1613 г.
В съвременността калиграфията е жива под формата на хоби и изкуство и дори изживява нов подем с навлизането на компютрите. Тя продължава да процъфтява под формата на функционални ръкописни надписи като покани за сватби или други важни събития, при създаването на нови шрифтове, оригинални ръкописни логотипи, в религиозното изкуство, при монументалните надписи. Използва се и за реклама, в киното и телевизията, в актове за раждане/смърт, карти и други творби, където изгледът на текста има значение. В някои творби на изящните изкуства прекалено абстрактното изобразяване на ръкописните символи дори може да притъпи или направо да заличи четливостта им.
Материали и инструменти Минималният набор от материали и инструменти се състои от хартия или пергамент, перо, четка или друг инструмент за писане и туш или мастило. В съвременната калиграфия могат да се използват писалки с различни цветове, акварел, гваш, спрей с боя (за графити), пастел, въглен и много други.
Традиционната източноазиатска калиграфия използва четчици и китайски туш, който се прави от сажди и животински мазнини. Обикновено е в твърд вид и трябва да се стрие с помощта на специален камък, след което се разрежда с вода, така течността за писане се приготвя от самия калиграф и е част от неговото изкуство.
В арабската калиграфия традиционно се използва перо от изсушена тръстика или бамбук, а мастилото, което често е цветно, се избира с такава гъстота, че по-големите щрихи в композицията могат да изглеждат много динамични. Освен върху хартия ислямските калиграфи пишат върху керамични плочки, съдове, килими. Монетите са също поле за изява на калиграфското изкуство. През 692 г. ислямският халифат заменя изображенията върху тях с думи, например при златните динари с голям номинал. Най-общо текстът съдържа цитати от Корана. Към X век персийците, които приемат исляма, започват да втъкават надписи в украсена коприна, които са така ценни, че кръстоносците ги пренасят в Европа като ценна плячка.
История Източноазиатска калиграфия
Калиграфията се развива най-напред в страните с логографическа писменост. Към III век вече има китайски трактати по калиграфия и тя е призната за изкуство. Двете използвани днес системи от този тип в Източна Азия са китайската писменост и възникналите под нейно влияние японски канджи. Тук за целите на калиграфията се използва обикновено китайски туш и специална четчица. Калиграфията (, шуфа, , шодо, , сое, в превод „пътят на писмото“) в Източна Азия се смята за важно изкуство, изтънчена форма на живописта, и е оказала влияние върху развитието на живописните стилове с подобна техника, като например гохуарисуване с туш и четка върху коприна или оризова хартия..
Характерна черта на източноазиатската калиграфия е, че тя се изучава предимно от аристокрацията и то в продължение на много години, за да се постигне съвършенство. Това изкуство изисква максимална съсредоточеност и спонтанност при изпълнението и е подложено на въздействието на естетиката и практиката на дзен будизма, а в самия дзен тя е средство за медитация, път на познанието и духовно завещание на учителя.
Техника
Традиционната източноазиатска калиграфия използва т.нар. „четири съкровища“ (/) или „четири приятеля“ () за изписване на китайските букви: четчици за туш, китайски туш в твърд вид, приспособление (камък за стриване) за приготвяне на течен туш и хартия. Към тях могат да се добавят подложки и тежести за хартията.
Основните параметри, определящи крайния резултат в работата на калиграфа, са формата, размерът, материалът на косъма на четката, цветът и плътността на туша (мастилото), както и качествата на хартията – нейната повърхност и способност да попива мастилото. Техниката на писане е също много важна. Калиграфът определя какво количество туш ще вземе с четката и след това как ще нанася с нея щрихите. Тук играят роля натискът, наклонът и посоката на движение. В крайна сметка „духът“ на калиграфията се определя от скоростта, ускоренията и забавянията на ръката, обръщанията, ъглите и редът на полагане на щрихите.
Китайска калиграфия
Писменият китайски език си служи с китайски йероглифи (漢字/汉字 пинин: hànzì), които са сигли: всеки символ представлява семема или морфема (смислена частица на езика), както и една сричка; писменият език по този начин може да бъде определен като морфемо-сричково писмо.
Китайските йероглифи се изменили с времето от най-ранните си форми. Идеята, че всички китайски йероглифи са или пиктограми, или идеограми, е погрешна: повечето йероглифи съдържат фонетични части и са комбинирани с фонетични компоненти и семантични корени. Само най-простите йероглифи, като жън 人 (човек), жъ 日 (слънце), шан 山 (планина), шуей 水 (вода), имат изцяло пиктографски произход. През 100 г., бележитият учен Сю Шън (許慎, Xǚ Shèn) от династия Хан, класифицира йероглифите в шест категории, а именно пиктограми, прости идеограми, сложни идеограми, фонетични заемки, фонетични сложни и производни йероглифи. От тях само 4% са пиктограми и 80 – 90% са фонетичен комплекс, съставен от семантичен елемент, който носи значението, и фонетичен елемент, който показва произношението. В речника Канси има признати 214 корена, които дават семантичното значение.
Съвременните йероглифи са стилизирани съгласно стандартната азбука (楷书/楷書 kǎishū). В източно азиатската калиграфия се използват много други писмени стилове, включително графичен стил (печатен) (篆书/篆書 zhuànshū), курсивен шрифт (небрежно писмо)(草书/草書 cǎoshū) и графичен стил (чиновническо писмо) (隶书/隸書 lìshū). Художниците калиграфи могат да пишат както традиционни, така и опростени йероглифи, но повечето предпочитат традиционните.
Японска калиграфия Японската калиграфия се появява през VII век въз основа на китайските стилове. Японските калиграфи създават няколко нови стила, които се отличават с по-голяма простота и емоционалност. Японските логограми обозначават цели понятия, притежават дълбок философски смисъл и способстват за формиране на структурно-образно възприятие у хората. През епохата Едо (1600 – 1868) се появяват декоративни стилове като кабуки-модзи и дзьо-рури-модзи, които са използвани при създаването на афиши и програми за театрите Кабуки и Дзьорури .
Изкуството на японската калиграфия изисква максимална съсредоточеност и спонтанност при изпълнението. Намирайки се под въздействието на естетиката и практиката на дзенбудизма, в самия дзен тя е средство за медитация, път на познание и духовно завещание на учителя.
Съвременната японска калиграфия запазва многовековните традиции и на тяхна основа създава и развива нови направления. В 1948 г. е създадена „Асоциация на майсторите на съвременната калиграфия“, която и до днес е една от водещите световни организации и организира ежегодни изложби. Характерна особеност на японската калиграфия от XX век са окрупнените и обобщени образи, изписани в динамичен маниер, както и принципът на „артистична игра с четка и туш“.
Ислямска калиграфия
Ислямската калиграфия (араб. хатт (خط), производна от „линия“ или „дизайн“.) заема особено място в ислямското изкуство и възниква в процеса на преписване на Корана. По тази причина написаното слово само по себе получава сакрален смисъл. По думите на Кази-Ахмед ибн Мирмунши ал-Хюсейн (16 в.) „мистичното отношение към писаното слово в мюсюлманския Изток превръща самия процес на преписване на Корана в акт, тясно свързан с религиозната догма на опрощаване на греховете“. Историята на арабско-ислямската калиграфия е неразривно свързана с историята на самия Коран и с необходимостта от записване и украсяване на Божието словоDepartment of Islamic Art. “Calligraphy in Islamic Art.” In Heilbrunn Timeline of Art History. New York: The Metropolitan Museum of Art, 2000–. http://www.metmuseum.org/toah/hd/cali/hd_cali.htm (October 2001). Ранните арабски стилове се развиват в Арабския халифат по време на Умаядската династия (661 – 750) и в началния период от управлението на Абасидите (750 – 1258).
Още през IX век багдадските халифи започват да събират големи библиотеки и да строят специални центрове (най-известният е „Дар ал-хикма“ – Дом на мъдростта), в които се трудят преводачи и преписвачи. Благодарение на това през XIII век в Багдад има библиотеки с по няколко десетки хиляди книги. След преминаването от пергамент към хартия много повече писари започват да преписват Корана и да превеждат гръцки, пехлевийски (средноперсийски) и коптски книги по история и медицина. В някои от тях вече има рисунки и географски карти. По-късно се появяват поетически сборници (дивани), трудове по генеалогия и др.
Калиграфски стилове
Стилът на писане зависи от много фактори: мястото и времето, умението на самия майстор, значение има и цветът на мастилото. Някои ислямски калиграфи използват за преписи на Корана само мастило, което е било в Мека. С разпространението на книгите все по-популярни стават курсивните стилове, които позволяват по-бързо писане.
Първите преписи на Корана са направени в куфийски стил (по името на град Куфа), при който буквите имат ъгловати форми. Този стил се развива докъм XII в. и има местни вариации, обусловени от разпространението на арабската писменост през този период от Средна Азия до Пиренейския полуостров (Ал-Андалус). Появяват се разновидности като характерните за Персия източен и квадратен куфийски шрифт, западноафриканският магребски шрифт, развива се класическият орнаментиран куфийски шрифт, който се използва и до днес в архитектурата и декоративното изкуство.
След XII в. куфийският стил се запазва като „литургичен“, използван предимно за свещени текстове, докато курсивните стилове (например сулус) се използват широко в области, които не са тясно свързани с религията.
Краят на Абасидския халифат бележи поврат в развитието на калиграфското изкуство. В Персия през XIV век се появява нов шрифт – насталик, който и до наши дни определя калиграфската естетика в този регион. Египет се превръща във важен център, където продължава еволюцията на монументалните курсивни шрифтове като сулус и мухаккак. Тогава се оформя и групата от шест „канонични“ шрифта – сулус, мухаккак, насх, тауки, райхани и рика. В Западна Африка се запазва магребският шрифт, използван в първите столетия от разпространението на исляма.