Тихоокеанският театър, наричан също Тихоокеанска война или Азиатско-Тихоокеанска война, е един от основните театри на военните действия през Втората световна война.

Той обхваща Тихия океан, Източна и Югоизточна Азия. Най-големият в географско отношение театър на войната, той често е разделян на обособени подтеатри – Централнотихоокеански театър, Югозападнотихоокеански театър, Югоизточноазиатски театър, Китайско-Бирманско-Индийски театър.

Най-често за начало на войната се смята 7 – 8 декември 1941 г., когато Япония нахлува в Тайланд и напада британските владения в Малайския архипелаг, Сингапур и Хонконг, както и американските военни бази на Хаваите, остров Уейк, Гуам и Филипините.John Costello, The Pacific War: 1941 – 1945, Harper Perennial, 1982Japan Economic Foundation, Journal of Japanese Trade & Industry, Volume 16, 1997Hsi-sheng Ch'i, in James C. Hsiung and Steven I. Levine, China's Bitter Victory: The War with Japan 1937 – 1945, M.E. Sharpe, 1992, с. 157. Войната кулминира с атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки и други големи въздушни удари от Съюзниците, придружени от съветското обявяване на война и нахлуване в Манджурия на 9 август 1945 г., които довеждат до капитулацията на Япония на 15 август 1945 г. Официалният акт за капитулация на Япония е подписан на 2 септември 1945 г. След войната Япония губи всичките си владения в Азия и Тихия океан и суверенитетът ѝ е ограничен до четирите ѝ главни острова. Японският император е принуден да се откаже от голяма част от пълномощията си, което води до широки културни и политически реформи в страната.

Име В България се използва наименованието операции от Тихоокеанския театър, а в западните страни по време на войната конфликтът е познат като Войната с Япония. В САЩ широко се използва терминът Тихоокеански оперативен театър, който не обхваща Китай и Югоизточна Азия.

По време на войната японските източници използват името Dai Tō-A Sensō (Велика Източноазиатска война). Това име е избрано чрез решение на правителствения кабинет от 10 декември 1941, за да обозначи войната със западните Съюзници и с Китай. Името е обявено в публичното пространство на 12 декември с обяснение, че то се отнася до независимостта на азиатските нации от западните сили. Японските общественици разграничават двата конфликта, като наричат войната с Китай – Свещена война (Seisen), а другата – Велика източноазиатска война в Пасифика.

След войната, по време на окупацията на Япония тези термини са забранени в официалните документи, но въпреки това тяхната неформална употреба продължава. В японската литература след 1945 конфликтът се среща като Taiheiyō Sensō (Тихоокеанска война). Този по-късен термин се използва и до днес. 15-годишната война (Jyugonen'sensou) също се използва, отнасяйки се за периода от Манджурския конфликт през 1931 до 1945.

Участници Силите на Оста, които подпомагат Япония, включват авторитарното правителство а Тайланд, който се присъединява през 1942 и изпратените войски за подкрепа в Бирманската операция. Участие взимат японските марионетни държави Манджоу-Го (части от Манджурия и Вътрешна Монголия) и правителството на Уан Цзингуей (които контролират крайбрежните региони на Китай). Япония набира много войници от нейните тогавашни колонии Корея и Тайван. Немските и италианските ВМС също провежда операции в Пасифика и Индийския океан в по-малък мащаб.

По-големите съюзнически участници са САЩ (включително Общността на Филипините), Китай, Обединеното кралство (включително Британска Индия), Австралия, Нидерландия (и Холандска Източна Индия) и Нова Зеландия. Канада, Мексико, Силите на свободна Франция и много други страни също взимат участие, особено войски от други британски колонии.

Съветската армия се сражава в две кратки погранични конфликта с Япония през 1938 и 1939 и остава неутрална до август 1945, когато нахлува в Манджурия по време на операция „Августовска буря“.

Японски настъпления (1941 – 1942 г.) След продължително напрежение между Япония и Западните сили, части на Императорския военноморски флот на Япония и Императорската японска армия предприемат изненадващи нападения срещу австралийски, британски, нидерландски и американски сили на 7 декември.

Местата на първата вълна японски атаки включват: Хаваи, Малая, Кралство Саравак, Гуам, остров Уейк, Хонконг и Филипините. Японските сили едновременно нахлуват и в южен и източен Тайланд и биват отблъсквани в продължение на няколко часа, преди правителството на Плек Пибунсонгкрам да подпише примирие с Япония.

Нападение над Пърл Харбър

В ранните часове на 7 декември (хавайско време) Япония започва масивна изненадваща въздушна атака срещу Пърлва Харбър, без предупреждение, което осакатява Тихоокеанския флот на САЩ, оставяйки след себе си осем разрушени американски линейни кораба, 188 унищожени самолета и 2403 мъртви американски граждани. По време на нападението САЩ не е официално във война никъде по света, докато японското посолство не успя да дешифрира и да достави японския ултиматум до американското правителство преди обед на 7 декември (вашингтонско време), което значи, че убитите хора или унищоженото имущество по време на нападението на Пърл Харбър имат статут на извънвоенни. Японците считат, че САЩ, изправени пред такъв внезапен и съкрушителен удар, ще се съгласят да преговарят за споразумение и ще позволят на Япония свободно да властва в Азия. Това обаче не се оказва така. Американските загуби се оказват по-малко сериозни, отколкото първоначално се смята: американските самолетоносачи, които по-късно се оказват по-важни от линейните кораби, са в открито море, а жизненоважната военноморска инфраструктура (резервоари с гориво, корабостроителни и кораборемонтни съоръжения, електроенергия), базата за подводници и разузнаването са невредими. Резервният план на Япония, разчитащ на война на изтощение, която да накара САЩ да преговарят, се оказва отвъд възможностите на японския императорски флот.Parillo, Mark P. Japanese Merchant Marine in World War II. (United States Naval Institute Press, 1993).

Преди нападението над Пърл Харбър американското общество силно се противопоставя на всякаква американска намеса в европейския конфликт, дори продажбата на военна помощ на Великобритания и Съветския съюз по програмата „Заем-наем“. След нападението опозицията срещу войната в САЩ изчезва. На 8 декември САЩ, Канада, Великобритания и Нидерландия обявяват война на Япония, последвани от Китай и Австралия на следващия ден. Четири дни след Пърл Харбър Германия и Италия обявяват война на САЩ, въвличайки страната във война с два фронта. Това широко се счита за стратегическа грешка, тъй като отменя облекчението на Германия в лицето на Япония, която отвлича вниманието на САЩ, и засилва помощите към Великобритания.

Кампании в Югоизточна Азия (1941 – 1942 г.)

Британските, австралийските и нидерландските сили, вече с изцеден персонал и материал след две години война с Германия и силно присъствие в Близкия изток, Северна Африка и другаде, не могат да се противопоставят, освен символично, на закалените от битки японци. Съюзниците търпят множество катастрофални загуби в първите шест месеца от войната. Два големи британски бойни кораба, HMS „Рипълс“ и HMS „Принц на Уелс“ са потопени от японско въздушно нападение в Южнокитайско море на 10 декември 1941 г.

Тайланд, чиято територия вече играе ролята на трамплин в Малайската операция, се предава 5 часа след японското нахлуване. Правителството на Тайланд формално се съюзява с Япония на 21 декември. На юг Императорската армия на Япония вече е превзела британската колония Пенанг на 19 декември без особена съпротива.

Хонконг е нападнат на 8 декември и пада на 25 декември 1941 г., като канадските сили и хонконгски доброволци играят важна роля в отбраната. Американските бази в Гуам и остров Уейк са изгубени по същото време.

След Декларацията на Обединените нации от 1 януари 1942 г. правителствата на Съюзниците назначават генерал Арчибалд Уейвъл за главнокомандващ Съюзническите сили в Югоизточна Азия. Това дава на Уейвъл контрол над огромна сила, макар рядко разпръсната на голямата площ от Бирма до Филипините и Северна Австралия. Други зони като Индия, Хаваите и останалата част от Австралия остават под управлението не местното командване. На 15 януари Уейвъл се мести в град Бандунг на остров Ява за да управлява войските си.

През януари Япония нахлува в Бирма, Нидерландска Индия, Нова Гвинея, Соломоновите острови и превзема Манила, Куала Лумпур и Рабаул. След като са изтласкани от Малайския архипелаг, съюзническите сили в Сингапур се опитват да се противопоставят на японците по време на битката за Сингапур, но са принудени да се предадат на 15 февруари 1942 г., а 130 000 индийски, британски, австралийски и нидерландски души са взети за военнопленници. Темпото на завоеванията е бързо: Бали и Тимор също падат през февруари. Бързото рухване на съюзническите сили в района води до разкол. Уейвъл подава оставка като командир в района на 25 февруари, възвръщайки контрола на местните командири.

Междувременно японските самолети почти са елиминирали съюзническите въздушни сили в Югоизточна Азия и започват удари срещу северните части на Австралия с психологически важна, макар и военно незначителна, бомбардировка на град Дарвин на 19 февруари, в която загиват поне 243 души.

В битката за Яванско море в края на февруари и началото на март, Императорският флот на Япония нанася тежко поражение на основната съюзническа военноморска сила под командването на адмирал Карел Дорман. Нидерландска Индия впоследствие изчезва с предаването на съюзническите сили на Ява и Суматра.

През март и април японците навлизат в Индийския океан. Британските бази на Цейлон са ударени, а самолетоносачът HMS „Хермес“ и други съюзнически кораби са потопени. Нападението принуждава британските ВМС да се изтеглят към западната част на Индийския океан. Това разчиства пътя за японско нахлуване в Бирма и Индия.

В Бирма британците под голямо напрежение правят борбено отстъпление от Рангун, който представлява западната съюзническа линия за доставки на китайските националисти. През март 1942 г. Китайската експедиционна сила започва да напада японските войски в северните части на Бирма. На 16 април 7000 британски войници са обградени от японската 33-та дивизия по време на битка в град Енанджаун и са спасени от китайската 38-а дивизия, предвождана от Сун Ли Жен. Сътрудничеството между китайските националисти и комунисти намалява след зенита му при битката за Ухан и взаимоотношенията между двете фракции се влошават, когато се опитват да разширят областите си на дейност в окупираните територии. Японците се възползват от тази липса на единство, за да продължават с офанзивата си.

Филипинските и американските войски на Филипините се съпротивляват до 8 май 1942 г., когато на над 80 000 войници е наредено да се предадат. По това време генерал Дъглас Макартър, който вече е върховен главнокомандващ за Югозападния Пасифик, се е изтеглил в Австралия. Американските ВМС, под командването на адмирал Честър Нимиц, носят отговорност за останалата част от Тихия океан. Това разделно командване има лоши последствия за търговската война и съответно за самата война.

Заплаха за Австралия Към края на 1941 г., когато японците удрят Пърл Харбър, повечето от най-добрите войски на Австралия се бият срещу немците в Средиземноморския театър на военните действия. Австралия е зле подготвена за нападение, изпитваща недостиг на въоръжение, съвременни самолети и самолетоносачи. Докато все още иска подкрепления от Чърчил, австралийският министър-председател Джон Къртин се обръща към САЩ за подкрепа с историческо изявление на 27 декември 1941 г.Cited in Frank Crowley (1973) т. 2, с. 51