Експерименталният полет „Аполо“ – „Союз“ (; , ЭПАС), съкратено ЕПАС, е първият международен съвместен полет на космически кораби – от САЩ и СССР. Полетът е извършен през юли 1975 година.
История Сред най-важните събития в областта на пилотираните космически полети, получило одобрението на целия свят, е скачването на околоземна орбита на космически кораби от САЩ и СССР. Този исторически съвместен полет е възприет от тесните специалисти и широката общественост като своеобразен край на космическата надпревара и начало на международното сътрудничество в областта на космическите изследвания.
Начало на програмата
В края на 50-те и началото на 60-те години на XX век, САЩ и СССР започват разработване на национални космически програми. Въпреки че двете страни имат различен подход и приоритети в изучаването на Космоса, от самото начало сътрудничеството между тях е поставено на дневен ред. Първото официално споразумение за съвместно изучаване на космическото пространство е сключено между Академия на науките (АН) на СССР и НАСА на САЩ през юни 1962 година, в самото начало на космическата ера. Този и други ранни двустранни договори водят до създаване на двустранна връзка между метеорологическите центрове в Москва и Вашингтон, провеждане на експерименти в областта на комуникациите с помощта на космическия апарат „Ехо-2“ и съвместни научни разработки в областта на космическата биология и медицина. Въпреки това тези съвместни усилия остават ограничени в сравнение с възможностите на двете космически държави, които към края на 60-те години вече експлоатират космически кораби от трето поколение: Союз и Аполо.
Развитие на програмата В резултат на поредица от срещи на правителствено равнище и ниво експерти през 1969 г. двете страни постигат принципно съгласие по създаването на универсална система за скачване на космически кораби и провеждане на съвместен полет в средата на следващото десетилетие. През октомври 1970 г. са създадени обединени работни групи, всяка от които изучава различен аспект от разработката на новото стиковъчно оборудване. Проектът е окончателно одобрен на срещата на високо равнище през май 1972 г. Подписан е пет годишен „Договор за сътрудничество в изследването на космическото пространство за мирни цели“. В този договор е предвиден съвместен полет и скачване на космическите кораби Аполо и Союз, както и преминаване на екипажите от единия кораб в другия. Полетът е насрочен за средата на 1975 г. За директори на програмата са назначени д-р Г. Ланни от НАСА и член-кореспондентът на АН СССР К. Д. Бушуев.
Цели на програмата Основните цели на програмата за съвместен полет са: изпитване на елементите от системата за откриване и сближение на орбита; изпитване на активно-пасивния възел за скачване; проверка на техниката и оборудването за прехода на екипажите от кораб в кораб; набиране на опит за провеждане на бъдещи съвместни полети; изучаване на възможностите за управлението и ориентацията на скачените кораби; проверка на комуникациите между космическите кораби и координацията в действията на центровете за управление на полети.
Проблеми на съвместимостта Въпреки че системите на космическите кораби на двете държави са базирани на еднакви принципи, различията в техните технически характеристики и принципи на действия ги правят абсолютно несъвместими. Експертите, натоварени с разработване на модел за съвместимост, се сблъскват с пет основни групи от проблеми.
Електронно оборудване В различните кораби се използват радиоелектронни устройства за насочване със съвършено различни характеристики. Радиотехническите системи на Союз позволяват измерване на разстоянието между обектите, ъгловото положение на корабите и разсъгласуването на линиите по центровете на тежестта. Това позволява на Союз да работи както на ръчен, така и на автоматичен режим на сближение и скачване. От своя страна радиоелектронната апаратура на Аполо измерва само разстоянието между обектите. Всички други необходими характеристики екипажът определя визуално. Така корабът осъществява само ръчно сближение и скачване с друг обект. Това се налага поради твърде сложните маневри, за които Аполо е проектиран и които са осъществени в хода на лунната програма. Освен това оптическите характеристики на повърхностите на Союз не отговарят на изискванията на апаратурата на американския космически кораб.
Стиковъчен възел
Принципът на скачване е еднакъв и за двата космически кораба, но принципът на действие и размерът на стиковъчните агрегати ги прави съвършено несъвместими помежду им. Работната група, която изучава този проблем, решава да конструира принципно нов стиковъчен възел, който да е съвместим с характеристиките на двата кораба. Проведени са общо двадесет съвещания, след което група съветски инженери под ръководството на В. С. Сиромятников се заема с конструирането на новия агрегат.
Стиковъчен отсек За да не се променя базовата конструкция на корабите, инженерите разработват стиковъчен отсек, който има две основни функции: да обезпечи скачването на двата кораба и да осигури преминаването на екипажите от единия кораб в другия. За целта отсекът е съоръжен със специална шлюзова камера, която осигурява нужната декомпресия. Теглото му е около шест тона.
Изпитателен полет Поради голямата сложност на конструкцията и с оглед нейното развитие, руснаците осъществяват в началото на декември 1974 г. изпитателен полет с космическия кораб Союз 16, при който извършват тестове на повечето елементи от стиковъчния отсек. Всичко минава гладко и този, може би най-важен детайл в съвместната програма, е готов в срок.
Комуникации и управление на полета Тази група от проблеми не е толкова сериозна, колкото другите две, но отнема не малко време и сили на инженерите от работната група. В крайна сметка са монтирани допълнителни средства за радиовръзка, стандартизирани са честотите на радиопредаване, осигурена е кабелна връзка между корабите, когато са в стиковано състояние, изпипана е връзката между центровете за управление на полетите, подобрени са процедурите по установяване на контакт. Екипите успяват да се справят в началото на 1975 г. и през пролетта на същата година са проведени наземни изпитани в двата космодрума, които преминават повече от успешно.
Организационна и методологическа съвместимост Четвъртата група от проблеми, също както и третата, не утежнява особено много организацията на полета, но все пак от решаването им зависи неговото практическо провеждане. За целта е изградена стандартизирана система на научната терминология, принципите на управление на полетите и действията при всевъзможни нещатни ситуации. Премахната е езиковата бариера. Отработени са съвместните действия при евентуалното възникване на аварии от всякакъв вид. Разработената методика е толкова добра, че се използва и до днес при съвместните полети на екипажи от различни страни. Основна грижа на експертите, работещи по тези проблеми, е да изберат подходящи „прозорци“ за старта на двата космически кораба, така че срещата на околоземна орбита да е скоро след изстрелването. Союз трябва да разполага с осем минути преди включването на спирачния двигател, за да се намира на слънчевата страна на Земята и космонавтите да могат да ориентират кораба ръчно. Аполо трябва да се приводни в светлата част на денонощието, за да се облекчи работата на спасителните екипи. Тези проблеми, отнова, са решени по пътя на взаимния компромис.
Животоподдържащи системи Както и при първите две групи от проблеми, основните принципи и технически параметри на корабите са коренно различни. На пръв поглед за експертите изглежда невъзможно преминаването на хора от единия кораб в другия. Работата е там, че 10 години по-рано, когато са проектирани тези космически апарати, инженерите са имали съвсем различни виждания по въпросите за животоподдържащите системи. Конструкторите на Союз избират за кораба земна атмосфера. За Аполо американските специалисти избират атмосфера, състояща се от чист кислород, под налягане от 280 мм, т.е. една трета от земното. При преминаването на хора от единия кораб в другия екипажите биха развили кесонна болест. За да не се получи това е прието американското предложение за монтиране на шлюзова камера в стиковъчния отсек. Руските инженери се съгласяват да намалят атмосферното налягане в Союз, което също не е просто решение, защото изисква промяна на част от бордовите системи. Така отново по пътя на компромиса е осигурена възможност за преминаване на хора от единия космически кораб в другия.
С оглед на всичко описано дотук е взето решението корабът Аполо да бъде активен при търсенето, сближаването и самото скачване. Това решение е продиктувано от основното съображение, че Аполо (конструиран за полети до Луната) има много по-голям запас от гориво и товароносимост, ще бъде носител на стиковъчния модул и ще извърши изключително сложната маневра по изваждането на стиковъчния отсек от кожуха на ракетата носител.
Астронавти и космонавти
Девет астронавти и осем космонавти преминават пълния курс на обучение по програмата. Този курс е много по-дълъг от обичайния, защото включва интензивно езиково обучение, както и обучение на разменни начала, при което екипажите се учат да летят на чуждия космически кораб. След приключването на обучителния курс основните и дублиращи екипажи за полета придобиват следния вид.
Основен екипаж на „Аполо“ Пост Астронавт Командир Томас Стафордчетири космически полета Пилот на командния модул Ванс Брандедин космически полет Пилот на модула за скачване Доналд „Дийк“ Слейтънедин космически полет
Броят на полетите за всеки астронавт е преди и включително тази мисия.
Слейтън е последният полетял от първата група американски астронавти, създадена за програмата Мъркюри. По време на Аполо-Союз той става най-възрастният човек (51 г.), летял в Космоса дотогава.
Дублиращ екипаж на „Аполо“ Пост Астронавт Командир Алън Бийндва космически полета Пилот на командния модул Роналд Еванседин космически полет Пилот на модула за скачване Джек Лузмаедин космически полет
Броят на полетите за всеки астронавт е преди тази мисия.
Основен екипаж на „Союз“ Пост Космонавт Командир Алексей Леоновдва космически полета Бордови инженер Валерий Кубасовдва космически полета
Броят на полетите за всеки астронавт е преди и включително тази мисия.
Дублиращ екипаж на „Союз“ Пост Космонавт Командир Анатолий Филипченкодва космически полета Бордови инженер Николай Рукавишниковдва космически полета
Броят на полетите за всеки астронавт е преди тази мисия.
Полет Союз 19Общи данниЕкипаж2Старт15 юли 1975 г. 12 ч. 20 м. UTC
Байконур, СССРКацане на Земята 21 юли 1975 г.
10 ч. 50 м. UTCПродължителност на полета5 д. 22 ч. 30 м.Апогей231 км.Перигей218 км.Орбитален период1 ч. 29 м. 32 с.Инклинация51.76°
Старт на „Союз“ Аполо ASTPОбщи данниЕкипаж3Старт15 юли 1975 г. 19 ч. 50 м. UTC
Джон Кенеди, Флорида, САЩКацане на Земята 24 юли 1975 г.
21 ч. 18 м. UTCПродължителност на полета9 д. 01 ч. 28 м.Апогей231 км.Перигей217 км.Орбитален период1 ч. 29 м. 32 с.Инклинация51.78°
Съвместният полет започва на 15 юли 1975 г. в 12 часа и 20 мин. UTC със старт от космодрума Байконур на космическия кораб Союз 19. Безупречното изстрелване (с отклонение от стартовото време само 5 мс) е наблюдаван от 100 милиона зрители по съветската телевизия. На космодрума присъстват посланика на САЩ в СССР У. Стесел и зам. – директорът на НАСА В. Шарп. След 530 сек. третата степен на ракетата – носител е отделена и Союз 19 достига околоземна орбита. След подготвителни маневри на 4 и 17 орбита, командирът на Союз Алексей Леонов формира кръгова монтажна орбита със средна височина 225 км и инклинация 51.76°. Операцията е осъществена с минимални отклонения: максимално отклонение от орбитата 250 м. при допустимо 1500 м и време за достигане на орбита +7,5 сек. при допустимо отклонение от +90 сек. Проблемите на борда на Союз 19 са незначителни – не работят стабилно камерите и не могат да повлияят на успешния изход на полета.
Старт на „Аполо“