Иванчевският правопис е името, давано понякогаПравописният въпрос след Освобождението – Из историята на нашето езиково строителство, Л. Андрейчин на първия официален български правопис, въведен с наредба на министъра на народното просвещение Тодор Иванчов през 1899 г. Той остава в сила до въвеждането на Омарчевския правопис през 1921 година, а през 1923 година, с известни изменения, е възстановен в основните си положения и действа до комунистическата правописна реформа от 1945 година.
Основни положения Иванчевският правопис, наричан понякога Дриновско-Иванчевски, е поправка на Дриновския правопис и се характеризира с/ъс:
Буква ь се пише в/ъв: съществителни имена от женски род, които завършват на писмена съгласна: кость и др. всички съществителни имена от мъжки род, които получават мека членна форма: день, зеть, конь, краль, лакъть, нокъть, огънь, пѫть, сънь, царь, цесарь; в това число и деятелните от мъжки род, завършващи на -арь и -тель: млѣкарь, учитель и т.н. всички думи от мъжки род, които в женски род окончават на -я: синь-синя. числителните от пет до десет и техните производни: петь, шесть, седемь, осемь, деветь, десеть и пр. някои слова като: Господь, сирѣчь, тоесть. При всички останали думи от мъжки род ед. ч. се пише в краесловие -ъ. Буква ѫ се пише в: корени на думи, в които се пада етимологично: вѫбелъ, кѫдѣ, кѫсъ, кѫтъ, кѫща, мѫжъ и т.н. спомагателния глагол за трето лице мн. ч.: „(тѣ) сѫ“. Буква ят (ѣ) се пише в/ъв: корени на думи: бдѣние, дѣте, желѣзо, лѣсь, млѣко, пѣсень, рѣка, сѣме, тѣло, цѣна и пр. глаголите, които завършват на -ее и -ея: вѣе, лѣе, пѣе, сѣе, смѣе, вѣя, лѣя, пѣя, сѣя, смѣя. формите за минало свършено и минало несвършено време и в производните им причастия: берѣхъ – берѣше – берѣлъ, видѣхъ – видѣ – видѣлъ, успѣхъ – успѣ – успѣлъ и др. формите за мн. ч. на повелително наклонение: „Не сѫдѣте, да не бѫдете сѫдени!“. края на наречията, завършващи на -е: вкратцѣ, горѣ, добрѣ, доклѣ, доколѣ, дѣ, дѣто, зимѣ, кѫдѣ, лѣтѣ, нѣкѫдѣ, отдирѣ, отклѣ, отколѣ, подирѣ, попѫтѣ, послѣ, сетнѣ, утрѣ и др., с изключение на: още, въобще, поне, иначе, повече, вече, хеле, всуе, свише и на частицата „не“. формите на местоименията: тѣ, тѣзи, тѣзъ, тѣмъ, тѣхъ, онѣзи, онѣзъ, както и в техните производни. завършека на формите от старото двойствено число: двѣ, колѣнѣ, крилѣ, мѫдѣ, нозѣ, раменѣ, рѫцѣ. несвършения вид на глаголите: лѣгамъ (но да легна), сѣдамъ (но да седна) и т.н. Ят не се пише след: ж, ч, ш, и, след друга гласна и в началото на думи (заради това думите ѣмъ, ѣзда и сродните им се пишат съответно с е и я). Етимологично писане на думи като: гостба (от гост), масть, нужденъ (от нужда), праздникъ (от праз(д)ен), сърдце (сравни сърдечен). Писане на окончанията на глаголите от първо и второ спрежение, първо лице единствено число и трето лице множествено число с -а и -я. Представките без-, въз-, из-, раз- се пишат само със звучната съгласна з. Подвижно ъ в групите ър/ръ и ъл/лъ. Наставката на отглаголните съществителни се пише -не, а не -нье. Писане на двойно н само ако прилагателното в мъжки род окончава на -нен. Чуждите думи на български език се предават с единични съгласни: територия, класъ и т.н. Месеците, завършващи поднешному на -и се пишат с окончание -ий: юний, юлий и др. Членуване: при съществителните и прилагателните от мъжки род ед. ч. се използва синтактично правило за писане на пълен и кратък член: домъ – домътъ – дома, конь – коньтъ – коня, добъръ – добриятъ – добрия. при съществителните от женски род ед. ч. се пише -та: кость – костьта, жена – жената. при съществителните от мн. ч. се пише -тѣ: мѫжетѣ, женитѣ, конетѣ.
Външни препратки Правописният въпрос след Освобождението – Из историята на нашето езиково строителство, Л. Андрейчин Словникъ Български (Иванчевски правописъ - 1899 г.) – добавка към браузера Firefox за проверка на правопис Иванчевски Правописъ – информация и програми за правописа
Бележки
Категория:История на българския правопис