Ямато (, ) е линеен кораб на Императорския флот на Япония от времето на Втората световна война и флагмански кораб на Японския обединен флот. Главен кораб на едноименния тип линейни кораби.
„Ямато“ е едно от древните имена на самата Япония, но поради известната традиция на Императорския флот да кръщава линейните си кораби с имената на исторически провинции, в дадения случай се има предвид древната японска провинция ЯматоПровинцията Ямато е в юга на остров Хоншу, която понастоящем съответства на префектура Нара. Думата се употребява също и като поетично име на Япония. Виж: и е първият кораб от типа си. Заедно с кораба си близнак „Мусаши“ са най-големите, най-тежките и най-мощните построени някога линейни кораби със 72 800 тона пълна водоизместимост, въоръжени с по 9 бр. 46-cm оръдия от главния калибър.
Строен през 1937 – 1940 година и тържествено спуснат на вода през 1941 година, „Ямато“ става флагмански кораб на адмирал Исороку Ямамото през май 1942 година, като за първи път в битка участва през юни 1942 година в битката при Мидуей. Бива въвлечен във всички следващи морски битки на войната в Тихия океан (с изключение на кампанията на остров Гуадалканал). Потопен е през април 1945 година по време на операция „Тен-Го“.
История на строителството
Кораби от типа „Ямато“ започват да се строят в Япония, след като страната се оттегля от Вашингтонския морски договор на Втората лондонска конференция през 1936 година. Договорът, разширен от Първата лондонска конференция от 1930 година, забранява подписалите го да строят бойни кораби преди 1937 годинаWilmott, p. 40.
Работата по проектирането на типа започва през 1934 годинаSchom, p. 43; след модификации е одобрен проект за 68 000-тонен кораб през март 1937 годинаChant, p. 114. „Ямато“ е заложен в дълбока тайна в специално подготвени за целта докове във военноморската корабостроителница на в град Куре на 4 ноември 1937 година. Спуснат е на вода на 8 август 1940Според други данни, 8 август 1939 г.година и е влиза в строй на 16 декември 1941 година. Обаче за боеготов корабът е обявен едва на 27 май 1942 година.
Първоначално са планирани 5 кораба от този тип. „Ямато“ и „Мусаши“ са завършени, както са проектирани. Третият, „Шинано“Schom, p. 270, е преработен на самолетоносач по време на строежа му, след загубата на японците в битката при Мидуей. Неименуваният корабен корпус „Номер 111“ е предаден за скрап през 1943 година, когато е приблизително на 30% готов, а корабен корпус „Номер 797“, предложен за построяване през 1942 година на 5-ия допълнителен план, никога не е поръчан.
Плановете за тип „Супер Ямато“ с 508 mm оръдия, с временни бордови означения 798 и 799, са изоставени през 1942 година.
Типът е създаден, за да превъзхожда всеки кораб, който САЩ или Великобритания могат да произведат. Неговите 460 mm оръдия от главния калибър са избрани пред 406 mm такива, защото теснотата на Панамския канал би направила непрактично построяването на американски линеен кораб със същия калибър оръдия от американския флот, без да бъде силно ограничен проектът или защитата да е недостатъчна. За заблуда на чуждите разузнавания оръдията на „Ямато“ официално се наричат „специални 40,6 cm“, а гражданското население никога не е запознато с истинската характеристика на оръдията. Тактиката е успешна, защото американците вярват, че „Ямато“ има 406 mm оръдия и тонаж 40 823, сравним с американския боен клас „Айова“. Разходите за построяване на класа „Ямато“ са разпределени между няколко проекта, така че голямата крайна цена на първо време остава незабелязана.
Във военноморските корабостроителници в гр. Куре строителните докове са допълнително издълбани, капацитетът на рамковите кранове е повишен на 100 тона, а части от доковете са покрити, за да не позволяват наблюдаване на работата. Голяма част от помощник-конструкторите и дори старши офицери не са информирани за истинските размери на кораба до края на войната. При завършването на кораба не е извършена официална церемония за приемането му на въоръжениеSchom, p. 285.
История на службата 1942 – 1944 година
„Ямато“ става флагмански кораб на адмирал Исороку Ямамото от 12 февруари 1942 година, заменяйки „Нагато“. Отплава заедно с „Нагато“, „Муцу“, „Хошо“, „Сендай“, девет разрушителя и четири спомагателни кораба, като основна бойна група на Ямамото при нападението на атола Мидуей през юни 1942 година, но не взима действително участие в битката при Мидуей. Остава флагмански кораб за 364 дни до 11 февруари 1943 година, когато флагът е прехвърлен на сестринския му кораб „Мусаши“. От 29 август 1942 до 8 май 1943 година, прекарва цялото време в Чуюк, като за цялото това време е на път за 1 ден. През май 1943 година се връща в Куре, където двете 155 mm флангови артилерийски кули са заменени с 25 mm картечници, прибавени са и повърхностни радари Тип-22. Завръща се в Чуюк на 25 декември 1943 година. По пътя е ударен от торпедо от американската подводница „Скейт“ и е поправен едва след април 1944 година. По време на поправките са инсталирани допълнителни 127 mm противовъздушни оръдия.
Присъединява се към флота в битката за Филипинско море през юни 1944 година, като съединението, включващо също „Мусаши“ и ред други тежки кораби, действа пред своите самолетоносачи. На 19 юни „Ямато“ за първи път открива огън в бойна обстановка, но по-късно става ясно, че линкорът обстрелва своята авиация. Японското командване пази своите линкори за предполагаемото генерално сражение с американския флот. Всъщност войната в Тихия океан прераства в ред малки, но изнурителни сблъсъка, в които силите на японския флот се стопяват, доката силните линкори се намират далеч от зоните на активни бойни действия. В резултат в Императорския флот се формира скептично отношение към тези кораби, което добре се илюстрира от популярната сред японските моряци от това време поговорка за „хаширския флот“ (според мястото на базиране на корабите): „На света има само три най-големи и най-безполезни вещи – египетските пирамиди, Великата китайска стена и линкорът „Ямато““.
„Ямато“ в сраженията за Филипините През октомври 1944 г. японските суперлинкори, най-накрая, са пуснати в сериозно сражение. Американците започват десанта си на Филипините, и в случай на успех на операцията могат да разрушат японския отбранителен периметър и да отрежат Япония от основни източници на суровини и нефт. Залогът е прекалено висок, и японското командване взема решение за провеждането на генерално сражение. Съставения от тях план „Шо-Го“ („Победа“) е посредствено достижение в оперативното изкуство. Тъй като авионосните сили на Императорския флот, към това време, достигат упадък, главната роля е дадена на големите артилерийски кораби.
Северната група, включваща малкото боеспособни самолетоносачи, трябва да изиграе ролята на примамка за 38-о оперативно съединение – главната ударна сила на американския флот. Основният удар по десантните съдове трябва да нанесе 1-во диверсионно съединение на вицеадмирал Курита. В неговия състав влизат 5 линкора, включая „Ямато“ и „Мусаши“, 10 тежки и 2 леки крайцера, 15 разрушителя. Съединението трябва през нощта да преодолее пролива Сан Бернардино и сутринта да атакува десантните съдове при остров Лейте. Поддръжка му оказва по-слабото по сили 2-ро диверсионно съединение на вицеадмирал Нишимура, плаващо в пролива Суригао.
Битката в морето Сибуян
На 22 октомври 1-во диверсионно съединение излиза в морето и още на следващия ден е атакувано от американските подводкици, които потопяват два тежки крайцера. Сутринта на 24 октомври, кодато съединението на Курита се намира в морето Сибуян, започват масирани атаки на американската палубна авиация. По силата на случайни съвпадения основните удари на американците са насочени срещу „Мусаши“. В течение на първите три часа линкорът получава не по-малко от три торпедни и ред бомбови попадения. Кренът на кораба е изправен чрез контранаводняване, но той вече е приел прекалено много вода, има голям диферент към носа и постепенно губи скорост. След 15 часа линкорът отново е подложен на мощни атаки от торпедоносци и пикиращи бомбардировачи и получава множество торпедни и бомбови попадения. Макар след 16 часа атаките да приключват, наводняването на вътрешните помещения на линкора излиза из под контрол. Вицеадмирал Курита, виждайки отчаяното положение на „Мусаши“, му заповядва да се изхвърли на брега. Но не успяват да изпълнят заповедта – в 19.36 линкорът се преобръща и потъва. Всичко „Мусаши“ получава попадения от 11 – 19 торпеда и 10 – 17 авиобомби. Загиват 1023 члена на екипажа, включая неговия командир – контраадмирал Иногучи, който избира да загине заедно със своя кораб. Загубите на американците съставят 18 самолета от 259 участващи в атаките.
Независимо от загубата на „Мусаши“, съединението на Курита си остава напълно боеспособно, тъй като останалите линкори не получават сериозни повреди. Въпреки това, Курита се колебае и даже ляга на обратен курс. Обаче Северната група на вицеадмирал Одзава изпълнява своята роля на примамка – главните сили на 38-о оперативно съединение се втурват след нея, оставяйки северните проливи без охрана. Американският командващ надценява достиженията на своите пилоти, рапортуващи за потопяването на множество японски линкори, и решава, че 1-во диверсионно съединение не представлява опасност. Курита, междувременно, получава пряка заповед от главнокомандващия Обединения флот – „Съединение трябва да атакува с вяра в божественото провидение!“ – и поема напред.
Боя в залива Лейте Съединението през нощта безпрепятствено форсира неохраняемия пролив Сан Бернадино на голяма скорост и влиза в залива Лейте. Около 6:45 японците откриват американските кораби. Това е северната група на 7-и флот на САЩ, включваща 6 ескортни самолетоносача, 3 разрушителя и 4 ескортни разрушителя. На „Ямато“, който става флагман на японското съединение, приемат противника като една от бързоходните авионосни групи и считат, че в нейния състав има крайцери. Въпреки това японците влизат в боя. „Ямато“ за първи път в своята кариера открива огън по надводен противник в 6:58 от дистанция 27 км. Първите залпове са по самолетоносача „Уайт Плейнс“ (White Plains), и артилеристите считат, че имат попадения.
Впоследствие боя се свежда до преследване от японците на бавния противник, който отговаря на атаките със самолети и разрушители. В течение на последващите три часа японските кораби обстрелват многобройни цели и смятат за потоплени няколко американски самолетоносача и крайцери. Стрелбата е затруднявана периодично от порои дъжд и димните завеси на противника. В резултат на голямата разлика в скоростта (до 10 възела) японското съединение се разтяга, и Курита губи управлението на боя. В 10:20 1-во диверсионно съединение излиза от боя и ляга на обратен курс, макар пътят към залива Лейте, където са събрани американските транспорти, да е отворен. Това прилича на помилване от смъртна присъда в послената минута, макар в този момент американците да не могат да разберат, дали това е отмяна на присъдата или само отсрочка на екзекуцията.
Загубите на американците в сражението в залива Лейте съставят 1 ескортен самолетоносач, 2 разрушителя и 1 ескортен разрушител. Независимо от увереността на артилеристите на „Ямато“ в добрите резултати от своята стрелба, следвоенните изследвания показват, че по-скоро „Ямато“ няма нито едно попадение на главния калибър, макар да са фиксирани доста накрития. Това е единственото сражение в историята, когато линкори и крайцери държат на прицел самолетоносачи, а те в отговор пускат във въздуха своите самолети. Своят шанс изпускат японците, губейки финалното сражение с резултат 1:3 (за един самолетоносач е платено със загубата на три тежки крайцера). Такъв резултат, независимо от цялата му нелогичност (прекалено много е предопределено от объркаността на японския адмирал), става достатъчно символичен – въоръжените с бомби и торпеда самолети се оказват по-силни от най-мощната артилерия..