Вилхелм II, с пълно име Фридрих Вилхелм Виктор Алберт Пруски (; * 27 януари 1859; † 4 юни 1941) е последният германски кайзер и крал на Прусия, управлявал Германската империя от 15 юни 1888 до 9 ноември 1918 г. След неговата абдикация Германия е обявена за република. Той е син на германския император (кайзер) Фридрих III от династията Хоенцолерн, негов предшественик на трона, който управлява само 99 дни, внук на британската кралица Виктория по майчина линия и е роднина на мнозина европейски монарси и принцове. През 1890 г. той уволнява канцлера Ото фон Бисмарк. През 1914 г. подкрепя Австро-Унгария в Юлската криза, довела до Първата световна война. Бомбастичен и поривист, той понякога прави нетактични изявления по чувствителни теми без да се консултира с министрите си. Един такъв политически гаф е интервю за британския вестник „Дейли Телеграф“ през 1908 г., след което губи част от властта си. Неговите генерали Паул фон Хинденбург и Ерих Лудендорф диктуват политиката през Първата световна война и нямат уважение към цивилното правителство. Неефективен като военен лидер, той губи подкрепата на армията, абдикира през ноември 1918 и бяга в изгнание в Нидерландия.
Произход и ранни години
Вилхелм е роден на 27 януари 1859 г. в двореца Кронпринц, Берлин, в семейството на принц Фридрих Вилхелм Пруски (бъдещия Фридрих III) и принцеса Виктория от Обединеното кралство (първородна дъщеря на кралица Виктория). Той е първият внук на кралица Виктория и принц Алберт, но по-важното е, че като първи син на кронпринца на Прусия, от 1861 г. Вилхелм става втори в линията на унаследяване на престола на Прусия, а също така, след 1871 г., и на Германската империя, която според конституцията се управлява от пруския крал. Той е роднина на мнозина кралски фигури в Европа и поддържа приятелски отношения с братовчедите си цар Николай II на Русия и крал Джордж V на Обединеното кралство.
Травматично седалищно раждане го оставя с изсъхнала лява ръка поради парализа на Ерб, която успява с известен успех да прикрие. На много фотографии той носи две бели ръкавици на лявата си ръка, за да направи ръката си да изглежда по-дълга, държи лявата си ръка с дясната или я поставя върху дръжката на меч или бастун, за да създаде впечатление на нормален крайник.
От 6-годишна възраст Вилхелм е обучаван и силно повлиян от 39-годишния учител Георг Хинцпетер. Като юноша учи в Касел във Фридрихгимназиум и в Бонския университет, където става член на Corps Borussia Bonn. Вилхелм притежава схватлив ум.
Като потомък на кралската династия Хоенцолерн, Вилхелм от ранна възраст е подложен на влиянието на войнолюбивата пруска аристокрация. Това му оказва голямо влияние. Като зрял мъж той рядко е виждан не в униформа. Хипер-мъжествената военна култура на Прусия през този период в значителна степен оформя политическите му идеали и лични взаимоотношения.
Вилхелм гледа на баща си принц Фридрих с дълбока любов и уважение. Статутът на баща му като герой от войните за обединение в голяма степен обуславя отношението на малкия Вилхелм, поради обстоятелствата, в които е роден и отгледан; близък емоционален контакт между баща и син не се насърчава. По-късно, когато влиза в контакт с политическите опоненти на баща си, Вилхелм възприема по-нееднозначни чувства към него поради влиянието на майка му. Вилхелм също така боготвори дядо си, Вилхелм I, и по-късно играе централна роля в опитите да се създаде култ към първия германски император като „Вилхелм Велики“.
В много отношения Вилхелм е жертва на наследството си и на машинациите на Ото фон Бисмарк. Когато Вилхелм е на двадесет и няколко години Бисмарк се опитва да го отдели от родителите му (които се противопоставят на Бисмарк и политиката му) с известен успех. Бисмарк планира да използва младия принц като оръжие срещу тях, за да запази политическата си доминация. По този начин Вилхелм развива противоречиви взимоотношения с родителите си и особено с английската си майка. В едно избухване през април 1889 г. Вилхелм яростно подмята, че „английски доктор уби баща ми и английски доктор осакати ръката ми – което е вина на майка ми“, по повод на това, че майка му не позволява на германски лекари да се грижат за нея или семейството ѝ.
Управление (1888 – 1918) Възкачване на престола Вилхелм I умира в Берлин на 9 март 1888 г. и бащата на принц Вилхелм е обявен за император като Фридрих III. Той вече страда от неизлечим рак на гърлото и прекарва само 99 дни на трона, като през цялото време се бори с болестта, но скоро умира. На 15 юни същата година Вилхелм на 29 години го наследява като крал на Прусия и германски император.
Вътрешна политика Уволнението на Бисмарк
Въпреки че в младостта си е бил голям почитател на Ото фон Бисмарк, характерното нетърпение на Вилхелм скоро го вкарва в конфликт с „Железния канцлер“, доминиращата фигура в основаването на неговата империя. Новият император се противопоставя на внимателната външна политика на Бисмарк, предпочитайки енергична и бърза експанзия, за да защити германското „място под слънцето.“ Младият император идва на трона с решимостта да управлява, не само да царува, за разлика от дядо си, който в голяма степен оставя всекидневната администрация на Бисмарк.
Ранни конфликти между Вилхелм II и неговия канцлер скоро отравят взаимоотношението между двамата. Бисмарк смята, че може да доминира над младия император и показва малко уважение за политиката на Вилхелм в края на 80-те години на 19 век. Последният разрив между монарха и държавника става след опит на Бисмарк да приложи широкообхватен антисоциалистически закон в началото на 90-те години.
Бисмарк подава оставка по настояване на Вилхелм II през 1890 на 75-годишна възраст и е наследен като канцлер на Германия и министър-председател на Прусия от Лео фон Каприви, който на свой ред е сменен от Хлодвиг цу Хоенлое-Шилингсфюрст през 1894. След уволнението и на Хоенлое през 1900, Вилхелм назначава Бернхард фон Бюлов, когото счита за „свой собствен Бисмарк“.
Във външната политика дотогава Бисмарк постига крехко равновесие между интересите на Германия, Франция и Русия – мирът е близо и Бисмарк се опитва да го поддържа въпреки растящото народно недоволство против Великобритания (по въпроса за колониите) и особено срещу Русия. С уволнението на Бисмарк руснаците сега очакват обръщане на политиката в Берлин и затова набързо се разбират с Франция, започвайки процес, който в голяма степен изолира Германия до 1914 г.
„Новият курс“ на Вилхелм II
Назначавайки Каприви и след това Хоенлое, Вилхелм предприема това, което е известно в историята като „Новият курс“, в който се надява той да оказва решително влияние в управлението на империята. Има дебат сред историците относно точната степен, до която Вилхелм успява да приложи „лично управление“ през този период, но това, което е ясно, е много различната динамика, която съществува между короната и нейния главен политически служител (канцлерът) във „Вилхелмовата епоха“. Изброените канцлери са висши държавни служители, а не закалени политици-държавници като Бисмарк. Вилхелм иска да изключи появата на друг „Железен канцлер“, който позволява на министрите да се срещат с кайзера само в негово присъствие и не пуска хватката над ефективната политическа власт. При принудителното му оттегляне, а и до смъртта си, Бисмарк се превръща в отявлен критик на политиката на Вилхелм, но няма много възможности да оказва решително влияние, макар че успява да създаде „мита за Бисмарк“. Това е мнението – което според някои е доказано от последвалите събития – че с уволнението на Железния канцлер, Вилхелм II ефективно е унищожил всякакъв шанс на Германия да има стабилно и ефективно правителство. Според това мнение „Новият курс“ на Вилхелм се характеризира много повече с изпускането на контрола върху германския държавен кораб, което в крайна сметка довежда чрез поредица кризи до Първата и Втората световна война.
В началото на 20 век Вилхелм започва да се концентрира върху реалната си цел: създаване на германски флот, който да съперничи на британския и да позволи на Германия да се обяви за световна сила. Той заповядва на военните си лидери да прочетат книгата на адмирал Алфред Махеан, Влиянието на морската мощ над историята, и прекарва часове в рисуване на скици на кораби, които иска да построи. Бюлов и Бетман-Холвег, негови лоялни канцлери, се грижат за вътрешните работи и Вилхелм започва да предизвиква тревога сред министър-председателите на Европа с все по-ексцентричните си възгледи за външната политика.
Покровител на науката и изкуството Вилхелм II ентусиазирано покровителства науката и изкуството, както и общественото образование и социалното благополучие. Той спонсорира Обществото кайзер Вилхелм за насърчаването на научните изследвания; то се финансира от богати частни донори и от държавата и се състои от голям брой научни институти по чиста и приложна наука. Пруската академия на науките не може да избегне натиска на кайзера и губи част от автономността си, като е принудена да включи нови програми по инженерство и да създаде нови специалности по инженерни науки в резултат на дарение от кайзера през 1900 г.
Вилхелм II подкрепя модернизаторите, когато те се опитват да реформират пруската гимназиална система, която е утвърдено традиционна, елитарна, политически авторитарна и непроменена от прогреса в природните науки. Като наследствен Протектор на Ордена на Св. Йоан той окуражава опитите му да постави германската медицина в предния фронт на модерната медицинска практика чрез система от болници, училища за медицински сестри и частни клиники из цялата Германска империя. Вилхелм продължава да е Протектор на ордена дори и след абдикацията си през 1918 г., тъй като постът е привързан към главата на династия Хоенцолерн.
Външна политика
Германската външна политика при управлението на Вилхелм II е изправена пред голям брой значителни проблеми. Може би най-очевидният е, че Вилхелм II е нетърпелив човек, субективен в реакциите си и силно се влияе от чувства и импулси. Сега е широко признато, че различни драматични действия, които предприема Вилхелм в международната сфера, са отчасти окуражавани от германския външнополитически елит. Има обаче голям брой ключови изключения, като известната Телеграма Крюгер през 1896 г., в която Вилхелм поздравява президента Паул Крюгер на Трансваалската република за отблъскването на набега на Джеймсън и така скандализира британското обществено мнение.
Вилхелм измисля и разпространява страхове за жълта опасност, опитвайки се да убеди други европейски владетели в опасностите, пред които са изправени при нахлуването в Китай, но малцина лидери му обръщат внимание. След убийството на Клеменс фон Кетелер по време на Боксерското въстание през 1900 г., в Китай са изпратени германски войски. Под управлението на Вилхелм Германия се опитва да развие колониите си в Африка и Тихия океан, но малко от тях стават самоиздържащи се и всичките са изгубени през Първата световна война.
Един от малкото успехи в личната дипломация на Вилхелм, е когато поддържа ерцхерцога на Австрия Франц Фердинанд да се ожени за Софи Хотек през 1900 срещу желанията на император Франц Йосиф.
Един домашен триумф за Вилхелм е, когато неговата дъщеря Виктория Луиза се жени за Ернст Август, херцога на Брауншвайг през 1913 г.; това помага за оздравяване на разрива между Династия Хановер и Династия Хоенцолерн след анексирането на Хановер от Прусия през 1866 г.
Първа мароканска криза Една от големите грешки на Вилхелм II дава искрата на Първата мароканска криза през 1905 г., когато Вилхелм прави ефектно посещение в Танжер, Мароко. На присъствието на Вилхелм се гледа като на затвърждаване на германските интереси в Мароко, противопоставяйки се на Франция. В речта си той дори прави забележки в полза на мароканската независимост. Това води до търкане с Франция, която има разширяващи се колониални интереси в Мароко и води до конференцията в Алхесирас, която служи главно за по-нататъшна изолация на Германия в Европа.
„Аферата Дейли Телеграф“