Османската империя (на османски турски: دولتْ علیّه عثمانیّه Devlet-i Âliye-yi Osmâniyye, в превод „Велика Османска държава“, на новотурски език: Osmanlı İmparatorluğu или Osmanlı Devleti, в превод Османска империя или Османска държава), която на Запад е позната и като Турска империя или просто Турция, е историческа многонационална държава – ислямска теократична абсолютна монархия. В периода между XIV и XX век заема обширни територии и контролира Близкия изток, Мала Азия, Северна Африка, Югоизточна Европа и част от Централна Европа. Основана е в края на 13 век в Северозападен Анадол в град Соют (съвременна провинция Биледжик) от турския племенен лидер Осман I. След 1354 г. османците преминават в Европа и със завладяването на Балканите османският бейлик се трансформира в трансконтинентална империя. Османците слагат край на вековната Византийска империя с превземането на Константинопол на 29 май 1453 г. от Мехмед II. По-късно Османската империя е обявена за халифат, след като османският султан става и халиф – владетел на светите градове Мека и Медина.
Османската империя просъществува до началото на XX век, когато след Първата световна война е подписан Лозанският мирен договор от 1923 година, който слага край на многовековната ислямска империя. Наследена е от множество национални държави и светската Република Турция.Full text of the Treaty of Lausanne (1923)
В дипломатическите кръгове е била също позната и като Високата порта или просто Портата, благодарение на церемония, която султанът изпълнявал за чуждите посланици на портата на двореца си. Те също са влагали и смисъла, че империята дълго време е врата между Европа и Азия.
Държавната религия в Османската империя е ислямът. По-голямата част от завладените и покорени народи в европейската част на империята изповядват източноправославното християнство. Духовното господство над тази рая е предоставено на Вселенската патриаршия, където преобладава гръцкият клир.
Име Прилагателното „османски“, предавано понякога на български като „отомански“, е тясно свързано с първия султан Осман I (управлявал 1299 – 1326), основател на династията, която управлява 620 години. На османски турски името на държавата е Devlet-i ʿAlīye-yi ʿOsmānīye () или ʿOsmānlı Devleti (). На съвременен турски език тя се нарича Osmanlı İmparatorluğu („Османска империя“) или Osmanlı Devleti („Османска държава“).
Турската дума „османлии“ (Osmanlı) първоначално се отнася до последователите на Осман по време на създаването на държавата, а впоследствие се употребява по отношение на представителите на военно-административния държавен елит. За разлика от него, селското и по-нисшестоящото население на османския бейлик в Мала Азия се нарича „турци“ (Türk) и се счита за неподходящо, когато става дума за образовани хора. В началото на Новото време представителите на градското образовано турскоезично население, които не са от военно-административната класа, често наричат себе си нито османлии, нито турци, а руми (), от Рум – термина, с който мюсюлманите от Ориента назовават Римската империя и Византия. Към края на XVII век обаче този термин започва да изчезва от употреба по отношение на турскоговорещите и започва да се прилага само към православното християнско население (рум миллет), запазвайки това си значение в Турция до днес.
Исторически в Европа двете названия – „Османска империя“ и „Турция“, често се използват взаимозаменяемо, като по-краткото се предпочита при неформални случаи. Официално името Турция се утвърждава през 1923 г., след като новото републиканско правителство го избира като единствено. Повечето историци предпочитат да не използват „Турция“ и „турски“ по отношение на Османската империя поради нейния многонационален характер.
История Образуване на държава (1299 – 1453)
След разпадането на Иконийския султанат около 1300 година почти цяла Мала Азия, загубена от отслабената Византийска империя, остава под контрола на множество малки турски владения, наричани днес Малоазийски бейлици. Едно от тях, в района на Ескишехир в западната част на страната, е оглавявано от Осман I, който дава името си на бъдещата империя. Той увеличава територията си, достигайки до границите на Византия и премества столицата си в Бурса.
През столетието, последвало смъртта на Осман I през 1324 година, наследниците му завладяват нови територии в Мала Азия и Балканския полуостров. Турците идват на Балканите като византийски съюзници, първият сблъсък с тях е през юни 1344 г. когато турците на Умур бег от бейлика Айдън търпят поражение от Момчил войвода в битката при Абдера при Порто Лагос – Беломорска Тракия. Битката при Питион, станала през октомври 1352 г., e първата голяма битка вече не с айдънските, а с османските турци в Европа. Същата 1352 г., след тежко земетресение разрушило стените ѝ, османските турци превземат крепостта Цимпе на Галиполския полуостров, която е първата крепост завладяна от тях в Европа и с това започва турското завоюване на Балканите. В 1361 под османска власт пада Димотика и става първата османска столица в Европейските земи. В 1362 пада Одрин и от 1365 до 1453 тук е османската столица. Важният град Солун е превзет в 1387 година, а с битките при Черномен (1371), Косово поле (1389), Търново (1393) и Никопол (1396) османците установяват властта си в източната и централната част на Балканите.
Разгромът на султан Баязид I от Тимур при Анкара през 1402 година предизвиква тежка династична криза в османската държава, която е преодоляна едва през 20-те години. През следващите десетилетия султаните Мехмед I и Мурад II стабилизира властта си и отвоюва загубените по време на междуособиците територии. При управлението на Мехмед II е окончателно унищожена Византийската империя, чиито владения от дълго време се ограничават главно до град Константинопол.
Константинопол е превзет след двумесечна обсада на 29 май 1453 година. Градът става новата столица на Мехмед. Падането на Константинопол, един от символите на християнската цивилизация, получава широк отзвук в цяла Европа, предизвиквайки появата на апокалиптични теории за предстоящо завладяване на континента от мюсюлманите.
Разрастване и епоха на Сюлейман I (1453 – 1566) Превземането на Константинопол през 1453 година утвърждава водещата роля на Османската империя в Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие. Тя осъществява териториално разширение, разпростирайки се далеч във вътрешността на Европа и в Северна Африка. Завоеванията са извършени от дисциплинираната и модерна за времето си османска армия. Флотът също успешно се противопоставя на италианските държави в Черно и Средиземно море и на Португалия в Червено море и Индийския океан. Установила контрол над основните търговски пътища, свързващи Европа и Азия, империята преживява и стопански подем.
Империя и халифат
През първата половина на XVI век Османската империя процъфтява под управлението на няколко способни султана. Селим I (1512 – 1520) присъединява големи територии с мюсюлманско население в Близкия изток, след като разгромява иранския шах Исмаил I при Чалдиран през 1514 година. Той завладява Египет и се противопоставя на португалците в Червено море.
Наследникът на Селим, Сюлейман I (1520 – 1566), завзема нови територии. След падането на Белград през 1521 година и битката при Мохач през 1526 година той установява контрол над централната част на Унгария. През 1529 година обсажда Виена без успех, а през 1532 година предприема нов поход, който не успява да достигне до града. През 1547 година император Фердинанд I е принуден да признае османската власт в Унгария. По това време Трансилвания, Влашко и Молдова стават васали на Империята. На изток османците завладяват Багдад през 1535 година, с което установяват контрол над Месопотамия и си осигуряват достъп до Персийския залив. В края на управлението на Сюлейман I населението на Османската империя достига 15 милиона души.
При Селим и Сюлейман Османската империя се превръща във водеща морска сила, установявайки своята хегемония в Средиземно море. Експедициите на Хайредин Барбароса водят до поредица от победи над флотите на християнските държави. Завзети са Тунис и Алжир, контролирани дотогава от испанците, а през 1543 година Барбароса помага на французите да завладеят Ница. През този период Франция и Османската империя са стратегически съюзници в общата си борба срещу Хабсбургите. Империята участва активно в европейските дипломатически отношения през XVI век, като сключва съюзи също с Англия и Нидерландия.
В хода на XVI век морското превъзходство на османците постепенно отстъпва пред засилването на някои западноевропейските флоти, най-вече тази на Португалия в района на Индийския океан. Водеща непрестанни войни на два отдалечени фронта, в Централна Европа и в Иран, Империята постепенно започва да изпитва недостиг на ресурси, което спира по-нататъшното ѝ разрастване.
Бунтове и нов възход (1566 – 1683) Ефективните военни и бюрократични структури от предния век се оказват под натиск, по време на продължителен период на управление на слаби султани. Въпреки тези трудности, империята остава основна сила до битката при Виена през 1683 г., която отбеляза края на османското разширение в Европа.
По това време, европейските държави започват да полагат усилия за овладяване на османския контрол над традиционните търговски пътища по суша между Източна Азия и Западна Европа, които започват с Пътя на коприната. С помощта на новите географски открития, западноевропейските държави започват да заобикалят османския търговски монопол, създавайки свои собствени морски пътища към Азия. Откриването от португалците на нос Добра надежда през 1488 г. предизвиква поредица от османско-португалски морски войни в Индийския океан през целия XVI век. От икономическа гледна точка, огромният приток на испанско сребро от Новия свят води до рязко обезценяване на валутата на Османската империя и висока инфлация. Това предизвиква сериозни негативни последици на всички нива на османското общество.
Териториалното разширение на Московска Русия при Иван IV (1533 – 1584) към Волга и Каспийския регион, за сметка на Астраханското ханство, нарушава и северните търговски пътища. Амбициозният план на Мехмед паша, велик везир при султан Селим II, за прокопаване на канал между Дон и Волга (започнат през юни 1569 г.), съчетано с атака над Астрахан, се проваля и канала е изоставен с настъпването на зимата. От този момент нататък, империята приема стратегията за използване на Кримския хаганат като защита срещу Русия. През 1571 г., кримският хан Девлет I, подкрепен от турците, опожарява Москва.Davies (2007). Warfare, State and Society on the Black Sea Steppe, 1500 – 1700.. стр. 16. На следващата година, той повтаря нашествието, но е отблъснат в битката при Молоди. Кримското ханство продължава периодичните си нашествия в Източна Европа, включително и под формата на набези за робиSubtelny, Orest (1988). „Ukraine: a history.“. стр. 106 и остава значителна сила в Източна Европа и заплаха за Московска Русия до края на XVII век.„The Crimean Tatars and their Russian-Captive Slaves “ (PDF). Eizo Matsuki, Mediterranean Studies Group at Hitotsubashi University.