Историята ни учи, че човек не се учи от историята. – Георг Фридрих Хегел
История ( – „проучване, познание, придобито чрез изследване“) е наука, занимаваща се с изучаване на миналото, фокусирана върху човека и неговите действия, състояния, мирогледи, социални взаимоотношения и организации от миналото до наши дни. Резултатът от историческото изследване обикновено е систематичен наратив (разказ), излагащ и анализиращ поредицата от събития, като в някои случаи се опитва да търси и обективните причинно-следствени връзки, които ги определят.
Хората, професионално занимаващи се с изучаването, изследването и записването на история, се наричат историци. Историците използват разнообразни източници, наричани още извори, включително писмени и печатни сведения, интервюта (устна история) и археология. В определен контекст понятието „история“ може да обозначава и времето след появата на писмеността в противовес на събитията, случили се преди това, които са известни като праистория (т.е. предистория).
В по-широк смисъл понятието може да се използва и за теми, които не са предмет на историята в тесен смисъл, а са изучавани от природните науки като геоложка история, история на Вселената, еволюционна история и други. Към историята не се отнасят и историческите традиции на дадена култура, които не са подкрепени с проверими източници като например историческите легенди и митове.
Етимология
Древногръцкото ἱστορία (istoria) означава „изследване“ или „знание от изследване“, от ἵστωρ (hístōr) „познавач“ (от прото-индоевропейското съществително *wid-tor: „някой, който знае“). history. Online Etymology Dictionary Etymonline.com. Посетен на 16 май 2010. В този смисъл е използвано например от Аристотел в неговата Περὶ Τὰ Ζῷα Ἱστορίαι (Perì Tà Zôa Ηistoríai „Изследване за животните“).
Все още в този гръцки смисъл Франсис Бейкън използва термина през късния XVI век, когато пише своята „Естествена история“. За него историята е имала значение на „знание за обектите, определени от време и пространство“, такъв тип знание, който е осигурен от паметта (докато науката е била резултат от мисленето, а поезията – от фантазията).
В Европейските езици история има едновременно значението на последователност от събития, както и тяхното описване, като второто често бива означавано с историография.
В разговорния български език думата история се използва и в смисъл на случка, приключение.история, onlinerechnik.com
Историография
Историческата наука се базира на историографията, като процес на описание на историческите събития, личности, както на държавната, военната, така и на социалната история, в основните дати хронологии, събития, проблеми, техните разрешения, развитието на страните като държавно управление, държавниците, пълководците, както и други, които влизат в групата на онези, които по-скоро са спънка за историческото развитие на държавите, като Ивайло (войвода), негативни исторически сведения за болярите от епохата на края на Втората Българска държава, Ришельо, като негативна фигура за френската църква, или дори исторически свръхнегативни фигури, каквито може да има в история на Русия, като Разпутин, тъй като дори всички от изброените имат и някои характеристики на исторически позитиви и дори достижения на ума, политиката и политическото достойнство, за разлика от тях, или в тяхна опозиция е фигурата на набожния, но в същото време отвърнал се от правилата на църквата "поп" Разпутин, който се намесва в Руската история, повеждайки руското сектанство от края на Руската царска държава преди Октомврийската революция. Друга негативна фитура в подобен смисъл е Елена от Троя, която участва като негативистична женска фитура в троянската война, която освен че е най-голямата война в Древна Гърция е известна на медицината със сериозните заболявания, епидемични ветрове и други социално-медицински катаклизми, които по някаква причина се появяват в царска русия при появата на Разпутин, който обаче за разлика от гръцката философия и военна наука, които решават проблема по съответния начин, въвежда християнското опрощения за този вид грехове, което обаче за медицината не въвежда съществена промяна, тъй като въпросните сектанти отново се характеризират с "болести", макар че няма исторически данни за "епидемии" и "епидемични ветрове", но исторически е записано, че през този период, както и малко по-късно евреите масово бягат от Русия, заради ужаса на това, което те виждат като отвръщане от Бога, тъй като евреите са силно религиозни, и това е причината толкова много евреи да отиват в Германия по време вече на Втората световна война, където те се оказват в икономическа криза, която обхваща тяхния социален ред.
Историографията като термин има няколко основни значения. Тя може да се отнася до развитието на историята като наука: разказ за развитието на методологията и практиките (например преминаването от кратък биографичен очерк към продължителен тематичен анализ). Освен това историографията може да се отнася за създадените творби: специфичен исторически труд (например „средновековна историография през 60-те години на 20 век“ означава творбите върху средновековна история, написани през този период). Като трето значение може да се означи смисълът на историята – философия на историята (все по-често се използва теория на историята). Като мета-описания на минали събития, третото значение често се позовава или използва предните две, като анализът обикновено се фокусира върху разказите, интерпретациите, мирогледа, употребата на доказателства или методите на представяне на други историци. Историците също спорят дали историята може да се изучава като единичен свързан разказ или като множество отделни и отчасти независими истории.
Методи на историята
Основи на историческия метод
Съвременните историци поставят пред себе си следните въпроси: Кога е написан историческият източник? Къде е създаден? От кого? На какъв по-ранен материал се основава авторът? Каква е оригиналната форма на източника? Доколко източникът заслужава доверие?
Историческият метод се заключава в следването на принципите и правилата на работа с първоизточниците и другите доказателства, открити в хода на изследванията и използвани при написването на исторически труд.
Херодот (484 – 425 г. пр.н.е.) се счита от мнозинството историци за „баща“ на тази наука: Херодот от Халикарнас събра и записа тези сведения, за да не потънат миналите събития в забрава, и великите и достойни за удивление деяния, като на елините, така и на варварите да не останат в неизвестност, най-вече, понеже са воювали помежду си.Геродот. История. / Пер. и прим. Г. А. Стратановского. Статья В. Г. Боруховича. (Серия „Памятники исторической мысли“.) Л.: Наука, 1972.. Въпреки това началото на използването на научните методи в историята се свързва с друг негов съвременник, Тукидид, и книгата му „История на Пелопонеските войни“. За разлика от Херодот и религиозните му колеги, Тукидид разглежда историята като продукт на избор и действия не на боговете, а на хората, у които търси всички причини и следствия..
Собствени традиции и развитие на методите на историческото изследване съществуват в древен и средновековен Китай. Основите на професионалната историография там са заложени от Сима Циен (145 – 90 г. пр.н.е.), автор на „Исторически записки“. Последователите му използват този труд като образец за исторически и биографични съчинения.
Върху християнската и въобще върху западната историография голямо влияние оказва Аврелий Августин. До 19 век историята обикновено се разглежда като резултат от линейно развитие по план, който е определен от Бог. Хегел също следва тази идея, макар да ѝ придава по-светски вид. От философията на Хегел, идеята за линейния исторически прогрес преминава в марксистката философия на историята.
Арабският историк Ибн Халдун през 1377 г. анализира грешките, които често извършват историците. Той подчертава културните различия между съвременност и минало, и затова е нужно внимателно отношение към източниците, разпределяне на принципите, съгласно които може да им се даде оценка и накрая – да се интерпретират събитията и културата на миналото. Ибн Халдун критикува предразсъдъците и лековерието на историците.Ibn Khaldun, Franz Rosenthal, N. J. Dawood (1967), The Muqaddimah: An Introduction to History, p. x, Princeton University Press, ISBN 0-691-01754-9. Неговият метод залага основите за оценката на ролята на държавата, пропагандата, средствата за комуникация и на систематичните предразсъдъци в историографията.H. Mowlana (2001). „Information in the Arab World“, Cooperation South Journal 1., във връзка с което Ибн Халдун се счита за „баща на арабската историография“.Salahuddin Ahmed (1999). A Dictionary of Muslim Names. C. Hurst & Co. Publishers. ISBN 1-85065-356-9.Dr. S. W. Akhtar (1997). „The Islamic Concept of Knowledge“, Al-Tawhid: A Quarterly Journal of Islamic Thought & Culture 12 (3). Голямо значение има разработването от Ибн Халдун на концепцията за политико-демографски цикли, представляваща един от първите опити за научно описание на историческата динамика.Коротаев А. В. Долгосрочная политико-демографическая динамика Египта: Циклы и тенденции. М.: Восточная литература, 2006. ISBN 5-02-018526-4
Сред другите историци, оказали влияние за въвеждането на методология в историческите изследвания, могат да се споменат Леополд фон Ранке, Джордж Тревелян, Фернан Бродел, Марк Блок, Люсиен Февър, Роберт Фогел. Против използването на научна методология в история излизат такива автори като например Хю Тревор-Ропер. Те заявяват, че за разбирането на историята е нужно въображение, затова историята трябва да се счита не за наука, а за изкуство. Не по-малко спорният автор Ернст Нолте, следвайки класическата немска философска традиция, разглежда историята като движение на идеи. Марксистката историография, представена на запад (в частност работите на Ерик Хобсбаум и Исак Дойчер), има за цел да потвърди философските идеи на Карл Маркс. Техните опоненти, представляващи антикомунистическата историография, като Ричард Пайпс и Робърт Конкуест, предлагат интерпретация на историята, противоположна на марксистката.
Съществува дори и обширна историография от гледна точка на феминизма. Редица постмодернистични философи изцяло отричат възможността за непредубедена интерпретация на историята и съществуването на научна методология. В последно време все по-голяма сила набира клиодинамиката – математическото моделиране на историческите процеси.
Философия на историята
Философия на историята е дял от философията, който се занимава с възможната значимост на човешката история. Допълнително тя е свързана и с дискусията относно телеологичния завършек на нейното развитие; това ще рече, че размишлява над това дали има цел, директен принцип или завършеност в процесите на човешката история. Философия на историята не бива да се бърка с историографията, която изучава историята като академична дисциплина и поради това се отнася до нейната методология и практика, както и развитието на историята като дисциплина през годините. Философия на историята не бива да се смесва и с история на философията, която е наука за историческото развитието на философските идеи.
Историците водят дебати по въпроса дали историята е наука или своеобразно изкуство. Наскорошни доводи за превръщането на историята в наука са повдигнати от Пьотр Турчин в неговата статия „Възходът на клиодинамиката“. Това разделение е в значителна степен изкуствено, тъй като историята като област на знание обикновено се раглежда в различни аспекти.Elizabeth Harris, In Defense of the Liberal-Arts Approach to Technical Writing. College English, Vol. 44, No. 6 (Oct., 1982), pp. 628 – 636Arise Cliodynamics. Nature 454, 34 – 35 (3 July 2008) | doi:10.1038/454034a; Published online 2 July 2008Arise Cliodynamics. www.sott.net
Към основните подходи на развитието на философията на историята могат да се отнесат следните:
формационен (Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Владимир Илич Ленин, И. М. Дяконов и др.)