Христо Димитров Измирлиев с псевдоним Христо Смирненски е български поет и журналист. Основна тема в творчеството му е социалната несправедливост.Александър Панов, Поезията на Смирненски и митът за сътворението на света, в. Литературен форум, бр. 28, 24 септември 2002
Биография Семейство Христо Смирненски е роден на 17 (30) септември 1898 година в българския южномакедонски град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция, в семейството на Димитър (Мицо) Христов Измирлиев и Елисавета Попанастасова, дъщеря на Анастас Кръстев.
Роднините на Христо Смирненски участват дейно в църковните борби на македонските българи и в революционните борби за освобождение на Македония. Баща му Димитър Измирлиев е деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), а заради борбата си срещу католическата уния лежи в солунския затвор. Дядо му по майчина линия Анастас Кръстев е виден български духовник, участник в църковно-националните борби на българите, български екзархийски наместник в Кукуш. Христо Смирненски израства в една къща с по-големите си братовчеди Аспарух, Райна и Мария Измирлиеви, а наоколо са Невена и Екатерина Измирлиеви – всички революционери (дейци на ВМОРО) и/или учители. Като ученик в София силно влияние върху него оказва и вуйчо му Владимир Попанастасов, поет, и неговата среда.
Туше Делииванов, роднина на Измирлиеви, пише:
Ранни години Христо Измирлиев тръгва на училище рано, ненавършил 6 години. Още в трето-четвърто отделение учителката му Райна Измирлиева открива неговите поетични наклонности. „Чино, – казва тя на майка му – Христо ще прилича на вуйчо си, ще пише стихове“. Завършва четвърто отделение през пролетта на 1908 година и поради крехкото му здраве и лекарска препоръка да смени климата е изпратен в София при дядо му поп Анастас Кръстев. Двете години там разширяват много неговия културен и обществен кръгозор. Вуйчо му Владимир Попанастасов пише стихове и проза, има богата библиотека, а в културната среда – семейна и приятелска – се обсъждат всички литературни и политически събития. Христо се запознава с Елин Пелин, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и други.
В София Христо завършва първи и втори прогимназиален клас, а здравето му укрепва. Следващата учебна година обаче се налага да се върне в Кукуш, тъй като дядо му умира при операция във Виена (юли 1910), а вуйчо му, по професия юрист, е назначен за съдия в провинцията. След завършването на трети прогимназиален клас с отличие (1911) баща му прави постъпки за стипендия, за да продължи учението в Солунската българска гимназия, но тъй като по-големият му син Тома вече е стипендиант в Битолската българска класическа гимназия, получава отказ. Следващата 1912 година започва Балканската война и Христо остава в Кукуш.
Бежанци в България На 25 октомври 1912 година българските войски освобождават Кукуш. Смирненски е едва на 14 години. Когато в града започват да се получават българските вестници, той става техен разпространител. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш; градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев, заедно с хилядите бежанци, се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия, в което се намират, Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Андон Измирлиев помага в издръжката на семейството – продават вестници.
От началото на 1915 г., по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895 – 1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания – най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.Елисавета Попатанасова – майка на поета разказва за първия детски прякор, превърнал се в първия творчески псевдоним: На училище тръгна много малък. Не беше навършил още 6 години. Не искаха да го запишат. Не само на години беше малък, но и на ръст беше дребен. Беше слабичък. Баба му го заведе в училището. Христо се върна радостен и още от далече разправя: – Учителят ме дигна, изпита ме и ми каза: „Браво бе, Измирлийче!" Ще ме приемат. Така постъпи Христо в първо отделение. Учеше лесно. Много малко четеше. Повече гледаше да играе. Имаше много другари. Все той им беше главатар. Имаше кученце – Бальо. Името на кученцето му стана прякор. Децата взеха да му викат Бальо. Сетне, когато порасна и започна да пише, от тоя прякор си измисли псевдонима: от Бальо стана Ведбал...
В спомените си Христо Бръзицов пише: В София излизаше едно малко вестниче – „Кво да е". Следейки редовно съдържанието на вестничето, правеше ми впечатление остроумието на един Ведбал и направо казано позавиждах на дарбата му. Кой ли ще е той? Да е ученик като мене? Едва ли, това е зрял човек, навярно възрастен...
Първото му произведение се появило в „Кво да е" през 1915 година. Брат му Тома Измирлиев вече пишел в същия вестник като Голголенко. Решил да опита и Христо, тогава ученик в техническото училище, подписал се Орезам, който наскоро след това бива заменен с Ведбал.
Като ученик в Техническото училище, той продължава да се труди – като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък – край Захарна фабрика. Ужасéн от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и за това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.
Зрял период
След навлизането си в гражданския живот Смирненски става член на редакционната колегия на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си първоначално като писар II разред в Управлението по транспорта, по-късно като кариерист, а след това е чиновник в дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.
Периодът на 1919 и 1920 година е бурен в живота на София, време на социални сблъсъци. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него – хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване на материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. – на Комунистическата партия.
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби, създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“: Да спрат фабричните комини и всеки черен труд да спре и туй намръщено море от морни роби и робини да озари и приласкай усмивката на първи май!
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност – творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на XX век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството – борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу обществените несправедливости. С неповторим лиричен почерк Смирненски възпява копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ – „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).
Последни години