Френски революционни войни

Френски революционни войни () се наричат два общоевропейски конфликта, развили се от 1792 до 1802 г. между революционна Франция от една страна и коалиции на европейските монархии на стария режим от друга страна – най-вече Великобритания, Австрия, Прусия, Русия и няколко по-малки.Duncan Townson, Dictionary of modern history 1789 – 1945, Penguin books 1994, p, 291 – 293

Завършват с категорични успехи за революционните войски, които представят пред народите в Европа привлекателни идеи за отмяна на крепостното право и премахване на съсловните неравенства. Поставят основата на бъдещото могъщество на Франция по време на империята и са прелюдия към Наполеоновите войни. Според друго определение те са първите седем години от общо 23 години военни действия, приключили с абдикацията на Наполеон през 1814, с една година прекъсване поради Амиенския мир (1802 – 03). Краят на 1799 г. може да се приеме като удобна разделителна граница между Революционните и Наполеоновите фази на конфликта, тъй като това е годината на установяване на Френския консулат.

Причини От самото начало на Френската революция през лятото на 1789 г. останалите европейски държави гледат на събитията в Париж с подозрения и страх. Настъпва голяма промяна в системата на международни отношения, която малцина осъзнават. Един от тях е идеологът на британския консерватизъм сър Едмънд Бърк – той пише през 1790 г., че „износът на революция е неизбежен“.Борислав Гаврилов, Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа (1559 – 1918), София 2016, с. 374 – 375 ISBN 978-954-07-4127-7 Тази промяна се състои в следното: Франция в случая не защитава национални интереси, нито използва войната за консолидация на територията си, а за цялостна промяна на европейската действителност по свой модел.

След щурма на Бастилията (14 юли 1789 г.) мнозина привилегировани са уплашени за живота си и започват да напускат Франция. Те се насочват главно към град Кобленц, тогава на пруска територия. Там развиват трескава дейност да убедят консервативните велики сили да защитят краля и реда в страната им. Конкретните обстоятелства, които накланят везните в полза на война, са свързани с опита на Луи XVI за бягство през юни 1791 г. Акцията се проваля и кралят се оказва пленник на собствените си поданици.Христо Глушков, История на страните в Европа и Северна Америка 1640 – 1870, В. Търново 1993, с. 132 Тя радикализира още повече парижкото население, сред което се оформя идеята страната да се обяви за република. Вместо това не след дълго е подписана първата френска конституция, която превръща Франция в конституционна монархия.

В това време постепенно се изгражда първата антифренска коалиция. През август 1791 г. в дрезденския дворец Пилниц пруският крал Фридрих Вилхелм ІІ и австрийският император Леополд ІІ (брат на Мария Антоанета) се обявяват в подкрепа на френския крал и правата му. Декларацията от Пилниц все още не е заявление за война, защото на дневен ред е въпросът за Втората подялба на Полша. Течащите преговори карат французите да изпратят мисии, за да разделят Великобритания от Прусия и Австрия. Въпреки че начело стои способният бъдещ външен министър Талейран, те се провалят.Гаврилов, Война и мир..., с. 377

Първа война (1792 – 1797)

Начало на военните действия Франция изпреварва събитията и на 20 април 1792 г. обявява война на Австрия. В месеците преди този акт в страната се развива енергична кампания за война с държавите от стария режим. Дейците на революцията се считат за носители на по-прогресивни идеи и в този смисъл – че имат моралното право да ги наложат на „изостаналата“ част от Европа. На 21 май пруският крал на свой ред обявява война на Франция. Първите военни действия се развиват по Рейн и по ред причини са изцяло в ущърб на френската армия. Най-важното е, че тя е неподготвена (за нея не са полагани грижи вече три години), зле снабдена с провизии и боеприпаси, командвана от офицери – роялисти, които симпатизират на враговете на страната.Петко Петков, Деветнадесетия век на Европа, София 2012, с. 24 ISBN 978-954-07-3355-5 Ето защо много скоро пруският главнокомандващ херцог фон Брауншвайг навлиза на френска територия по посока на Париж.

Наличието на чужди войски във Франция се схваща като посегателство към постиженията на революцията и предизвиква националистически подем. На 11 юли 1792 г. Законодателното събрание със специален декрет обявява, че страната е в опасност. Хиляди се стичат в армията и се записват като доброволци. Новосформираните полкове се насочват към фронта. Минавайки през столицата, един от тях, набран в Марсилия, пее нова, завладяваща песен. Това е бъдещият химн на Франция – Марсилезата, с автор Роже дьо Лил.

Първата важна битка в тази война се състои при селцето Валми (близо до Вердюн) на 20 септември 1792 г. Там срещу 34 хиляди прусаци се строяват над 50 хиляди французи. Всъщност до истинска битка не се стига, а само до артилерийски обстрел.French Revolutionary wars, Encyclopaedia Britannica [част IV: Campaign Of 1792] Загиват под 500 войници, но това е достатъчно, за да накара предпазливия Брауншвайг да отстъпи. Французите еднозначно виждат в това голяма победа, която предизвиква всеобщо въодушевление. Тя им дава възможност също така да преминат в настъпление в Нидерландия.

Износ на революция

Началото на войната ускорява темпа на революцията и междувременно в Париж се случват решителни събития. На 10 август разярена тълпа атакува и превзема двореца Тюйлери, поставяйки живота на краля в опасност. След този акт съдбата на монархията е решена и неслучайно два дни след Валми Франция е обявена за република. От този момент тя изнася войната извън границите си с две основни цели: да реши основните си фининсови проблеми чрез окупацията на чужди земи и да се разшири до своите естествени граници. Ето защо скоро тя анексира Савоя и Ница, а след победата при Жемап (6 ноември 1792) – и почти цяла Австрийска Нидерландия.Gerald Dartford, French revolution, 1972, p. 80

В началото на 1793 г. Франция обявява война на Великобритания и на Нидерландската република. През март във войната се включва и Бурбонска Испания.Gerald Dartford, chapter V: The First Coalition And The Jacobin Regime, 1972 Така се оформя първата коалиция срещу революцията. Ходът на войната обаче се обръща във вреда на французите. В битката при Неервинден (18 март 1793) австрийците разбиват армията им, командвана от най-добрия генерал Шарл Дюмурие, който след нея напуска армията. От Нидерландия съюзниците нахлуват в северните френски предели. Конвентът обявява набор на 300 000 войници, но това довежда до начало на прочутото Вандейско въстание. Така вместо да се съберат нужните сили, републиката трябва да разели войските си, за да се справи с него. В този момент съюзниците имат реалната възможност да напреднат до Париж, на австрийците и британците не успяват да се сработят.

Тогава в Париж се извършва преврат и властта поемат якобинците. Начело на военното министерство застава енергичният Лазар Карно. Докато Робеспиер с терор налага волята на правителството в страната, Карно организира попълването на армиите (така нареченото levée en masse).Townson, Dictionary of modern history..., p. 128 В края на 1793 г. той може да се похвали с четиринадесет армии. Начело е поставил способни офицери като Жан-Шарл Пишегрю, Жан Виктор Моро, Жан-Батист Клебер и Жан-Батист Журдан. През юни 1794 г. Журдан и Клебер побеждават австрийците при Фльорюс и Нидерландия отново пада във френски ръце. Карно получава прозвището „архитект на победата“.

Разпадане на коалицията

Фльорюс поставя началото на серия френски успехи, които постепенно водят до края на военните действия. Най-големият от тях е превземането на Амстердам през 1795 и пленяването на холандския боен флот от френската конница (единствената морска битка, в която участва конница, тъй като лед е сковал корабите). Първа с действителността се примирява Прусия, която подписва мир с французите в Базел (5 април 1795). Тя се отказва от териториите си на левия бряг на Рейн, отстъпени на Франция. До края на годината е последвана от Нидерландската република и Испания.A chronology of the French Revolution, на сайта History home, посетен на 17 юни 2020 г. Така само Великобритания и Австрия остават в коалицията. И тъй като Великобритания е сигурна на своя остров, през 1796 г. Директорията (новият френски управляващ орган) решава да се справи с Австрия.

Журдан и Моро оглавяват огромна армия от 140 хиляди войници, която настъпва в Бавария, за да се окаже около Виена. Втора армия е изпратена в Северна Италия, начело с едва 27-годишния генерал Наполеон Бонапарт. Тя е много по-малка (30 хиляди), но геният на Бонапарт го превръща в главна заплаха за австрийците. Когато пристига в Савона, той намира деморализирана и зле снабдена сбирщина от войници, заплашена от две противникови армии (австрийска и сардинска). Посрещнат е с насмешка от четирима по-възрастни генерали,Христо Глушков, Франция при Наполеон, В. Търново 2012, с. 79 – 81 ISBN 978-954-427-975-2 но бързо показва възможностите си. Разбива сардинците при Мондови (април 1796) и австрийците при Лоди (май), превзема Милано и принуждава Сардинското кралство да капитулира.Martin Windrow and Francis Mason, Dictionary of Military Biography, London 1990, p. 213 ISBN 1-85326-399-0 След дълга обсада Мантуа също е превзета (февруари 1797) и френският генерал настъпва в Австрия.

През април Австрия подписва примирие с Бонапарт в Льобен, надявайки се, че ако развие постигнатите успехи срещу Моро, може да продължи войната. На 17 октомври 1797 г. обаче тя е принудена да сключи окончателен мир в Кампо Формио. Признава загубата на Нидерландия и допуска ликвидирането на Венецианската република, която си поделя с Франция.Dartford, French revolution, p. 115 В тайна клауза обещава да подкрепя Франция за постигането на окончателен мир. Предвижда се за уреждане на отношенията с другите имперски държави да се свика конгрес в Ращат, но дотам не се стига, тъй като само след две години войната е подновена.

Втора война (1798 – 1802)

Първи военни действия Останала сама във войната, при управлението на енергичния Уилям Пит Млади Великобритания е поставена под изпитание. Французите замислят инвазия на острова с помощта на испанските и холандските бойни кораби. Генерал Бонапарт идва при армията край Ла Манш, но идеята претърпява провал след две морски победи на британците – при нос Сан Висенти и при Кампердаун.Townson, Dictionary of modern history..., p. 292 Тогава той замисля удар срещу интересите им в Средиземно море, а именно – да се завладее Египет. Оттам би могъл да контролира комуникациите с Индия – ключовата британска колония, източник на огромни доходи – както и да я застрашава пряко. По това време той вече е най-влиятелният генерал на Директорията и предложението му е прието. Междувременно британците убеждават (включително с пари) Австрия, Русия и Неапол да започнат наново военните действия. През ноември 1798 г. френските позиции в Италия, Швейцария и Южна Германия са атакувани. Най-успешни са действията на руската армия на генерал Александър Суворов – дързък и смел, по подобие на Бонапарт, предприел поход в Северна Италия. Французите обаче окупират Берн и отнемат оттам 6 млн. ливри злато, с които финансират експедицията към Египет.

Египетският поход на Бонапарт Основна статия: Египетска кампания