Иво Андрич (; ) е най-значимият писател от бивша Югославия през ХХ век.
Той започва да твори в навечерието на Първата световна война в духовния климат на „втората модерна“ вълна, преминава през бурния период на „следвоенния модернизъм“, за да се утвърди най-пълно през периода на обновения реализъм през 30-те и 40-те години на XX век.
Биография Детство и образование Иво Андрич е роден на 9 октомври 1892 г. в село Долац в община Травник, тогава в Австро-Унгария (днес Босна и Херцеговина). Син е на Антун Андрич, служител, и Катарина Андрич, по баща Пеич. Родителите на Андрич са католици, хървати от Сараево: семейството на баща му от десетилетия е свързано с този град, в който по традиция се занимава със златарския занаят. Впоследствие Андрич, въпреки корените си, започва да се идентифицира като сърбин. Освен практикуване на един и същ занаят, членовете на фамилията Андрич са свързани и от общата зла орисия – туберкулозата: много от предците на писателя, включително всички негови чичовци, са покосени на млади години от нея, а самият Андрич остава без баща на 2-годишна възраст.
Сблъсквайки се с безпаричието, Катарина Андрич дава за отглеждане единственото си дете на Ана – сестрата на мъжа си, и на мъжа ѝ Иван Матковшик във Вишеград. В града, който повече от което и да било друго място, ще бележи неговото творчество, гледайки стройните колони на моста на Дрина, Андрич завършва основно училище, а след това се връща при майка си в Сараево, където през 1903 г. се записва в Голямата гимназия – най-старото средно училище в Босна и Херцеговина.
През гимназиалните си години Андрич започва да пише поезия и през 1911 г. публикува в „Босанска вила“ първото си стихотворение „В сумрак“. Като гимназист Андрич е пламенен поборник за обединение на южните славяни, член е на националното движение „Млада Босна“ и страстен борец за освобождаване на южнославянските народи от властта на Австро-унгарската монархия.
След като получава стипендия от хърватското културно-просветно дружество „Напредък“, през октомври 1912 г. Андрич започва да следва във Философския факултет на Кралския университет в Загреб. В града на Сава той, покрай ученето, посещава и салони, където се сближава със загребската интелигенция, от която е и 20 години по-възрастният от него Антун Густав Матош, който му оказва особено голямо влияние.
През следващата година се прехвърля във Виена, където слуша лекции по история, философия и литература. Виенският климат не му понася и той, наследствено обременен със слаби бели дробове, често боледува от пневмония. Обръща се за помощ към своя гимназиален учител и благодетел Тугомир Алаупович и още на следващата година се прехвърля във философския факултет на Ягелонския университет в Краков. Интензивно учи полски език, запознава се с културата и слуша лекции от прочути професори. През цялото време пише рефлексивни „стихотворения в проза“, а през юни 1914 г. Дружеството на хърватските писатели в Загреб му публикува 6 стихотворения в проза в обзорния алманах „Хърватска млада лирика“.
Първа световна война На Видовден, 28 юни 1914 г., при вестта за сараевския атентат и гибелта на ерцхерцога Франц Фердинанд Андрич опакова оскъдния си студентски багаж и напуска Краков: потиснатият инстинкт на революционер го кара да се върне в родината, на историческата сцена. Веднага след пристигането му в Сплит в средата на юли австрийската полиция го арестува и го отвежда първо в затвора в Шибеник, а след това – в Марбург (Марибор), където ще остане като политически затворник до март 1915 г. Между стените на марбургската тъмница, в мрака на единичната килия, „принизен до скот“, Андрич интензивно пише стихотворения в проза.
След излизане от затвора Андрич е изпратен в лагерите в Овчарево и Зеница, където остава до лятото на 1917 г. Поради повторно белодробно заболяване веднага заминава на лечение в Загреб, в прочутата Болница на милосърдните сестри, сборно място на хърватската интелигенция, която се крие от участие във войната на страната на Австро-Унгария. Тук Иво Андрич, заедно с граф Иво Войнович, посреща общата амнистия и активно се включва в подготовката на първия брой на списание „Književni jug“ (Литературен юг).
Същевременно внимателно довършва книгата си със стихове в проза, която бива издадена под заглавие „Ex Ponto“ в Загреб през 1918 г. с предговор от Нико Бартулович. В Загреб го заварва рухването на Австро-унгарската империя, а след това и обединението и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци. В дните, които непосредствено предшестват формалното обединение, в текста „Неканените нека мълчат“, публикуван в загребския в. „Новости“, Андрич остро отговаря на първите симптоми на раздор в държавата, която още не е била създадена, и призовава към единство и разум.
Недоволен от атмосферата в Загреб, Андрич отново моли за помощ д-р Тугомир Алаупович и от началото на октомври 1919 г. започва да работи като чиновник в Министерството на вероизповеданията в Белград. Съдейки от писмата, които пише на приятели, Белград сърдечно го приема и той интензивно участва в литературния живот на столицата, дружейки с Милош Църнянски, Станислав Винавер, Сима Пандурович, Сибе Миличич, които се събират в кафене „Москва“.
Дипломатическа кариера Още в началото на 1920 г. Андрич започва своята много успешна дипломатическа кариера с назначаването му в Посолството във Ватикана. Същата година загребското издателство „Кугли“ публикува неговата нова сбирка със стихотворения в проза „Неспокойства“, а издателят Светислав Б. Цвиянович от Белград отпечатва разказа му „Пътят на Алия Джерзелез“.
От есента на 1921 г. Андрич е назначен за чиновник в Генералното консулство на Кралството на сърби, хървати и словенци в Букурещ, а същата година започва да сътрудничи на „Srpski književni glasnik“ (Сръбски литературен вестник), като в бр. 8 публикува разказа „Чоркан и немкинята“ (Ćorkan i Švabica).
През 1922 г. е прехвърлен на работа в Консулството в Триест. През същата година отпечатва още 2 разказа („По време на лагеруването“ и „Жената от слонова кост“), цикъла стихотворения „Какво си мечтая и какво ми се случва“ и няколко литературни отзиви. В началото на 1923 г. е вицеконсул в Грац.
Тъй като няма завършено висше образование, го заплашва уволнение от Министерството на външните работи. Между възможностите да се дипломира с държавен изпит или със защита на докторат Андрич избира втората и през есента на 1923 г. се записва във Философския факултет в Грац. През същата година Андрич публикува и няколко разказа, някои от които се нареждат сред неговите най-значителни прозаични творби: „Мустафа Маджар“, „Любов в градчето“ (Ljubav u kasabi), „В мусафирханата“ (U musafirhani) и „Ден в Рим“. През юни 1924 г. защитава в Грац докторска теза „Влиянието на турското владичество върху развитието на духовния живот в Босна“.
На 15 септември 1924 г., тъй като е защитил докторат, получава право да се върне на дипломатическа служба. В края на годината бива прехвърлен в Белград, в Политическия отдел на Министерството на външните работи. През същата година се появява и първият сборник с разкази на Андрич, издаден от Сръбската литературна задруга (Srpska književna zadruga), в който, освен някои от вече публикуваните в списания, влизат и някои нови разкази – „В зандана“ и „Бреговете на Ързав“. По предложение на Богдан Попович и Слободан Йованович през 1926 г. Иво Андрич бива приет за член на Сръбската академия на науките и изкуствата, а същата година в „Srpski književni glasnik“ публикува разказите „Мара метресата“ (Mara milosnica) и „Чудо в Олово“.
През октомври е назначен за вицеконсул в Генералното консулство на Кралство Югославия в Марсилия. През следващата година е командирован за 3 мес. в Генералното консулство в Париж: почти цялото си свободно време в Париж Андрич прекарва в Националната библиотека и Архива на Министерството на външните работи, проучвайки историческите материали за Босна от началото на 19 век и четейки кореспонденцията на Пиер Давид, френския консул в Травник.
От пролетта на 1928 г. е назначен за вицеконсул в Посолството в Мадрид. През същата година публикува разказите „Улулици“ (Olujaci), „Изповед“ и „Моста на Жепа“. В средата на следващата година е прехвърлен в Брюксел на мястото на секретар на посолството, а в „Srpski književni glasnik“ се появява неговото есе „Гоя“.
От 1 януари 1930 г. започва да работи като секретар на постоянното представителство на Кралство Югославия към Обществото на народите в Женева. Същата година публикува есе за Симон Боливар, разказа „При казана“ и текста „Учителят Любомир“.
В Белград през следващата (1931) г. Сръбската литературна задруга издава и втора книга с негови разкази, в която освен разказите, публикувани по-рано в различни списания, за пръв път се отпечатва без съкращения „Времето на Аника“, а в календара-алманах на сараевското издателство „Просвета“ се появява пътеписът „Португалия, зелена страна“. През 1932 г. Андрич публикува разказите „Смърт в Синановата текия“, „На лодката“ и записките „Летейки над морето“.
През март 1933 г. се връща в Белград като съветник в Министерството на външните работи. И макар да пише интензивно, през тази година публикува само разказа „Напаст“ и няколко записки. На 14 ноември същата година в писмо до Миховил Комбол отказва да публикуват стихотворенията му в Антологията на новата хърватска лирика: „Никога не бих могъл да участвам в една публикация, от която по принцип ще бъдат изключени други наши, близки за мен поети, само затова, че са от друго вероизповедание или са родени в друг край. Това не е мое верую от вчера, а от ранната ми младост, а сега, в зрелите години, такива основни ценности не се променят“.
През следващата година е повишен в съветник от 4 група 2-ра степен на Министерството на външните работи. Става редактор на „Srpski književni glasnik“ и в него публикува разказите „Улулици“, „Жажда“ и първата част на триптиха „Елена, жената която не съществува“. Става началник на политическия отдел на Министерството на външните работи и живее в хотел „Екселсиор“. Отпечатва разказите „Байрон в Синтра“, „Деца“, есето „Разговор с Гоя“ и един от своите най-значителни литературно исторически текстове – „Негош като трагически герой на косовската мисъл“. През следващата година Сръбската литературна задруга отпечатва друга книга с разкази, в която сред онези, публикувани в списанията, се намират и разказите „Мила и Прелац“ и „Сватба“.
Дипломатическата кариера на Андрич продължава във възходяща линия и през ноември 1937 г. бива назначен за заместник-министър на външните работи. През същата година получава високи държавни отличия от Полша и Франция: Орден на висш командир на обновена Полша и Орден на висш офицер от Почетния легион. Макар и зает с дипломатическа служба, Андрич публикува през тази година разказите „Труп“ (Trup) и „Образи“ (Likovi), а освен това във Виена събира материали за консулските времена в Травник, като проучва в Държавния архив докладите на австрийските консули в Травник от 1808 до 1817 г. – Паул фон Митезер и Якоб фон Паулич. В началото на 1938 г. се появява първата монография за Андрич, написана от д-р Никола Миркович.
Дипломатическата кариера на Иво Андрич бележи връх през 1939 г.: на 1 април е публикувано съобщение, че е назначен за пълномощен министър и извънреден посланик на Кралство Югославия в Берлин. Андрич пристига в Берлин на 12 април, а на 19 април предава акредитивните си писма на канцлера на Райха Адолф Хитлер.
През есента, след като германците окупират Полша и много учени и писатели са отведени в лагерите, Андрич се намесва пред германските власти, за да бъдат спасени от лагерите. Обаче политиците в Белград не разчитат винаги на своя посланик и много от контактите с германските власти се осъществяват без посредничеството на Андрич. Писателят продължава да публикува: разказа „Чаша“ и записките „Пътеки“ и „Вино“ излизат в „Srpski književni glasnik“ през 1940 г.