Хърватският език е официален език в Република Хърватия, един от трите официални езика в Босна и Херцеговина и един от седемте официални езика в Автономна област Войводина (Република Сърбия). На него говорят около 4,6 милиона души. Състои се от три диалекта, наречени според изговора на въпросително-относителното местоимение što, kaj и ča: щокавски, кайкавски и чакавски. Хърватският стандартен език е базиран на новощокавския йекавски изговор от западен тип с влияние на другите два диалекта, главно в лексиката.

Произход на хърватския език A a B b C c Č č Ć ć D d Đ đ Dž dž E e F f G g H h I i J j K k L l Lj lj M m N n Nj nj O o P p R r S s Š š T t U u V v Z z Ž ž(i+e=ie)(r+r=ŕ)

Сродство на хърватския език Хърватският език принадлежи към южнославянската езикова група, която е част от по-широката общност на славянските езици, част от индоевропейското езиково семейство.

След разпадане на индоевропейската езикова общност – в периода около 2000 г. пр.н.е. – се създава (според повечето учени) балтославянската езикова общност. По време на нейното съществуване възникват много езикови особености, по които езиците на славянските и балтийските предшественици започват да се различават от езиците на останалите индоевропейски народи. Има и друга теория, според която приликите между балтийските и славянските езици може да се обясни с доминирането на балтите над славяните (или обратно) в праисторически времена. Балтославянската езикова общност се разпада около 1500 – 1300 г. пр.н.е. Тогава се създава обособена праславянска езикова общност. От науката не са точно установени периода и границите на нейното съществуване. В тази общност започват редица езикови промени, характерни за по-нататъшния развой на славянските езици.

Миграцията на славянските племена довежда до създаване на три големи групи славянски диалекта: западнославянски, източнославянски и южнославянски. От тези диалекти се развиват и днешните славянски езици: западнославянски (полски, кашубски, долнолужишки, горнолужишки, чешки, словашки), източнославянски (руски, беларуски, украински, русински) и южнославянски (словенски, хърватски, сръбски, бошняшки и български)

Южнославянски езици

Южнославянските езици възникват от два клона на южнославянския праезик – западен и източен. От западния се развиват словенски, хърватски, сръбски и бошняшки, а от източния – български и по-късно македонска езикова норма.

Източен южнославянски език е мъртвият старославянски или старобългарски. Това е езикът на първата славянска писменост и книжнина. Базиран е на диалект от околностите на Солун и използван от светите братя Кирил и Методий през втората половина на 9 век за основа на славянското богослужение и старославянска книжнина, издигайки го по този начин в книжовен език. Той е все още близо до праславянското езиково състояние и помага за неговата реконструкция. От останалите славянски езици (особено южнославянски) в най-ранните фази на техния самостоятелен развой, се различава все още незначително. През следващите векове в този книжовен език проникват елементи от езиците на народите, в които се запазва славянското богослужение и така възникват редакциите на църковно-славянския език: българска, руска, сръбска, хърватска. С хърватската редакция си служи хърватската глаголическа литургична литература, присъства в по-голяма или по-малка степен в цялата глаголическа книжовна дейност, а до известна степен оказва влияние и на народния език на хърватската литература, писана с латиница през първите столетия на нейното съществуване (14-16 век).

Исторически преглед на хърватския език Начало

Към края на 9 век със славянското богослужение славяните получават и книжовен език, старославянския, и писменост, глаголицата. Писмеността бързо се разпространява, а в литургичните и нелитургичните (религиозните и светските) текстове доста бързо навлизат, макар и с различна интензивност и обсег на влияние, черти от народния език, на първо място от чакавския диалект. За известен период хърватите използват едновременно два книжовни езика: хърватска редакция на старославянския (църковнославянския) на чакавска основа, за литургични книги, и хибриден (смесен) тип книжовен език: народен език с черти на църковнославянски, като стилистично средство за нелитургични текстове (до началото на 14 век – и за юридически).

В хърватските литературни паметници преобладаването на едната или другата съставка на този език от хибриден тип, се обуславя от различни фактори: старинност, произход, конкретно предназначение на текста, среда, в която и за която е написан, и литературна култура на писателя.

Така, в началото на средновековието съществуват три различни типа хърватски книжовен език: църковнославянски, хърватска редакция, за литургични цели хибриден църковнославянско-чакавски църковнославянско-чакавско-кайкавски, за нелитургични документи и поезия; народен (чакавски) – в художествени произведения, светски текстове, официални документи и подобни.

Най-стари паметници на хърватския народен език, чакавски диалект, са „Истърски развод“ от 1275 и „Винодолски кодекс“, 1288.

Към най-най-значителните паметници, писани с глаголица на хърватската редакция на църковнославянски спадат „Мисалът на княз Новак“ от Лика, 1368, и „Хървоевият мисал“, 1404 г.

От началото на 14 век в юридическите документи на средновековните хърватски глаголаши побеждава употребата на народния език, църковнославянските елементи представляват само изключение тук-там.

Хърватската литература, писана на латиница, се характеризира от самото си начало с народен чакавски език („Ред и закон“ от задарски доминикански монахини от 1345 г. и „Шибенска молитва“ от същото време).

От първите хърватски писмени паметници най-важен е Башчанската плоча, написана около 1100 г., тъй като с нея хърватският език навлиза в областта на писмеността. На книжовния хърватски език се развива богатата хърватска средновековна литература (жития на светци, повести, романи, духовна поезия, църковни мистерии), в по-голямата си част преводна. Заедно с глаголицата, доста рано се появява и западната кирилица, т. нар. „босанчица“ (Босна, Южна Далмация, „Повалски лист“ от 1184/1250) и латиницата (Далмация, Истра, споменатия „Ред и закон“, най-старият хърватски текст, писан изцяло на латиница). Първият текст, написан изцяло на щокавски диалект, е Ватиканският хърватски молитвеник, възникнал към 1400 г. В развитието на хърватската литература, култура и език този период е много важен. Създават се значими творби не само с историческа, но и с трайна културна стойност. Чрез тях хърватският книжовен език запазва непрекъснато наследството си от 11 век до днес, предимно в лексикалното богатство и фразеологията.

Възникване на съвременния хърватски книжовен език и ренесансовата литература В периода на европейския ренесанс в градските средища като Сплит, Дубровник, Задар, Хвар, литературните произведения се създават на местните диалекти. От 14 век хърватските латинисти добавят своя принос към европейската латинистична литература. Хърватският език се утвърждава като равноправен с европейските езици. Това прави делото на хърватските хуманисти и ренесансови писатели особено важно. Поезия на хърватски език съществува от 14 век. На хърватски е написана поемата „Юдита“ (Венеция, 1501) на патриарха на хърватската поезия Марко Марулич, предшественици на когото са известни и неизвестни дубровнишки петраркисти. Марулич пише на чакавски диалект, като използва от време на време щокавски и кайкавски форми, когато са му необходими като поетично средство.

Навлизането на щокавския диалект в хърватската литература към края на 15 век с творбите на Шишко Менчетич (1457 – 1527), Джоре Държич (1461 – 1501) и поезията в народен стил от сборника на Динко Ранина (Ranjinin zbornik), се счита за начало на днешния хърватски книжовен език.

16 век отбелязва връх в хърватската ренесансова литература, предимно от чакавско-щокавския книжовен кръг (Ханибал Луцич, Петар Хекторович, Петар Зоранич, Мавро Ветранович, Марин Държич, Динко Златарич) с центрове в Задар, Хвар, Корчула и Дубровник. В Северна Хърватия се появява литература на кайкавски диалект (Антун Врамец, „Постила“), както и на чакавско-кайкавски интердиалект (протестантските писатели Стиепан Конзул Истранин и Антун Далматин).

Бароковият славизъм, Просвещението и езиковата стандартизация

17 век и първата половина на 18 век бележат нов период в развитието на хърватската литература и нейния език. Това е период на замиране на литературния и културния живот в далматинските градове под управлението на Венецианската република, период на все по оскъдно материално и културно състояние в районите под властта на турците, период на Реставрацията и католическото обновление, през който просперира йезуитският орден, който за възобновения си религиозно поучителен труд сред народа отново търси възможно по-широко приемлив и разбираем книжовен език. Постепенното оттегляне на турците оставя след себе си нови територии за разширяване на литературната и културната дейност.

Това е и период на поява на първите хърватски граматики, на усилена лексикографска дейност, период на теоретични и практически опити за създаване на единен книжовен език. Въпреки локалните и неопределени общи названия, които все по-често се срещат като име на хърватския език (словински, словиенски, далматински, илирски и др.), постоянно се налага съзнанието във всички хърватски краища, че диалектите в тях принадлежат към един език и че неговото унифициране става все по-необходимо. При това все по-често се изразява принципът за създаване на единен книжовен език на базата на най-разпространения диалект, като все повече се осъзнава, че това е щокавският диалект.

В самото начало на този развоен период на хърватския книжовен език се появява и неговата първа граматика „Institutionum linguae illyricae libri duo“ от Бартол Кашич от Паг, публикувана в Рим през 1604 г. Това е граматика на езика на дотогавашната хърватска писменост и литература. Основата ѝ е чакавска, но има и щокавски елементи. По-късно нейният автор, по време на своите мисионерски пътувания из хърватските краища под турска власт и в Дубровник, разбира, че щокавският диалект е най-разпространеният от нашите народни говори и че е най-подходящ за основа на книжовния език.

Бартол Кашич е известен и като автор на първия цялостен хърватски превод на Библията и на хърватско-италиански речник, но и двете, остават само в ръкопис (за пръв път преводът на Кашич на Библията е отпечатан едва през 2000 г.). Публикува редица религиозни и религиозно-поучителни творби, от които най-значителна е „Римският ритуал“ (Ritual rimski), Рим (1640), която всекидневно се използва на обширна територия, като по този начин оказва значително влияние върху хърватския книжовен език и за него има онази роля, която у останалите европейски народи изиграват публикуваните преводи на Библията.

През 17 век се развива и литературата на хърватски език в Босна. Неин най-известен представител е Матия Дивкович. Своите творби пише на източнобосненски старощокавски иекавски диалект, за разлика от повечето по-късни босненски писатели, при които все повече преобладава новощокавският икавски диалект. Книжовната дейност в Босна през 17 и първата половина на 18 век се включва в протичащото католическо обновление и почти без изключения е свързано с францисканския орден. Дейността на босненско-херцеговските францисканци по разбуждане на религиозния, културния и книжовния живот в рамките на управляваната от францисканския орден държава Босна Сребърна, която в този момент обхваща предимно всички щокавски хървати, значително допринася за отстраняване на диалектните разлики в писмения език и за унифициране на хърватския книжовен език на обширните територии от Славония до Адриатическо море. В този език преобладава новощокавския икавски диалект, въпреки диалектните особености на отделни писатели.