Маркграфство Монферат () е стара италианска държава, основана през XI век, когато Алерамическата марка, дотогава управлявана съвместно от всички потомци на рицаря Алерам, е разделена между маркграфовете на Монферат и тези на Савона. Управлявано е от династиите Алерамичи ди Монферато, Палеолози и Гонзага. На маркграфството е сложен край през 1574 г., когато то, включено във владенията на Гонзага, е издигнато до херцогство.
Напълно нередовната териториална география на тази държава и липсата както на голяма градска столица, така и на съответен църковен район, който да потвърждава нейната идентичност, свидетелстват за това как тя произлиза от феодалната логика на Ранното средновековие, въпреки че е оцеляла през цялата епохата на комуните и съжителствайки с прочутите италиански ренесансови господари.
Територията на маркграфството се разполага на 2750 km² от север на юг между Приморските Алпи и река По и има две отделни части: северна, между сегашните провинции Верчели, Алесандрия, Торино и Павия и южна, между провинциите Александрия, Савона, Асти и Кунео.
Негова столица от 1434 г. е Казале Монферато. Преди това негови столици са били Монкалво, Кивасо, Трино, Очимиано и Понтестура.
През 961 г. граф Алерам Монфератски (Аледрам) получава от тъст си крал Беренгар II новосъздаденото Маркграфство Западна Лигурия (Marca Liguria Occidentale или Marca Aleramica) с Верчели, Монферат, Чева, Акви Терме чак до брега на Средиземно море – между Онеглия и Албенга.
Карл Велики поставя графове за управление на Монферат, които през 967 г. са издигнати на маркграфове от император Ото I Велики.
Владетелската фамилия Алерамичи взема активно участие в кръстоносните походи и дава редица монарси в завоюваните страни, между тях двама сина и един внук на маркграф Вилхелм V: Конрад Монфератски e за кратко крал на Йерусалим († 1192) Бонифаций I Монфератски основава Солунско кралство († 1207) Балдуин V Монфератски става крал на Йерусалим като Балдуин V († 1186)
Чрез наследство маркграфството попада през XIV век у Палеолозите, а през 1533 г. у Гонзага. С Войната за мантуанското наследство (1628 – 1631) една част от маркграфството отива към Савойците, a остатъкът е разпределен през 1703 г., когато император Леополд I отнема собствеността от Гонзага.
Произход на името
Топонимът Монтеферат се споменава за първи път в грамота от 909 г. на Беренгар от Фриули, но значението му е неизвестно: според различни хипотези може да означава „Територия на лимец“, „Територия на желязо“ или „Територия на монасите“. Изправен пред невероятността на тези възможности, професор Гео Пистарино представя две противоположни хипотези: може както да означава деградирала и некултивирана територия (хипотеза за съществуването на среднолатинската дума feratus, произлизаща от feralis), така и предишна некултивирана територия, но върната обратно за добра употреба (като се има предвид ferratus като причастие на ferre, което означава „произвеждам“).Geo Pistarino, Il Monferrato: toponimo e territorio, in Il Monferrato: crocevia politico, economico e culturale tra Mediterraneo e Europa, 2000
История Произход
Произхожда от разпускането на Алерамическата марка, предоставена през 958 г. от краля на Италия Беренгар II на рицаря Алерам, чийто мистериозен произход може би се намира в Дом Троа. Марката е управлявана в консорциум до края на XI век, когато Алерамичите Бонифаций и Райнер установяват точно разделение на територията, като първият става маркграф на Васто – южната територия включва Савона, а вторият на МонфератCome testimoniato da una bolla lateranense del 1140 di papa Innocenzo II., северната територия.
Алерамичи
Маркграф Вилхелм V, син на Райнер, управлява по време на епохата на комуните и се опитва да повиши престижа на дома си, като застава на страната на Свещената Римска империя След разрушаването на Милано от Фридрих Барбароса комуните в Северна Италия сформират Ломбардската лига и обявяват война на императора, узурпирайки изключителната му власт да основава нови градове: селището Роверето в Монферат се трансформира в Алесандрия. След някои военни неуспехи, като този при Момбело през 1172 г., Вилхелм V придружава Барбароса при обсадата на Александрия, но още едно поражение го тласка да насочи амбициите си към отвъдморските земи. Поради това той се ангажира синовете му да станат важни представители, но четиримата (Вилхелм, Конрад, Бонифаций и Рение) са сполетени от злощастна съдбаː
Вилхелм се жени за Сибила, наследница на трона на Йерусалим, но вероятно умира от болест няколко месеца след брака, преди раждането на сина им Балдуин. Рение се жени за византийската принцеса Мария Комнина, дъщеря на василевса Мануил I, и става управител на Солун, но е затворен и по-късно отровен от Андроник I Комнин по време на клането на латините. Конрад става маркграф на Монферат през 1186 г., след като баща му Вилхелм V напуска Монферат, за да помага на своя племенник Болдуин, който е станал крал на Йерусалим. На следващата година, след поражението на кръстоносците в битката при Хатин и падането на Йерусалим, маркграфът отговаря на призива на папа Климент III и участва в Третия кръстоносен поход, като дебаркира в Тир; Конрад упорито защитава града от обсадата на Салах ад-Дин и е назначен за господар след повторното завоюване на Акра. Подвигът дава на Конрад голяма стойност, дотолкова че след смъртта на кралица Сибила Балиан от Ибелин го избира за съпруг на Изабела, законна наследница на държавата на кръстоносците. Няколко дни след коронацията обаче Конрад е убит от Ричард Лъвското сърце, поддръжник на Ги дьо Лузинян.
Бонифаций I е обявен за маркграф след заминаването на Конрад, но през 1201 г. е призован да ръководи Четвъртия кръстоносен поход, който води до латинската обсада на Константинопол. За малко да бъде назначен за латински император на Константинопол, Бонифаций получава Солунското кралство, но няколко години по-късно е убит от засада, устроена от българите на цар Калоян. Неговите синове Вилхелм VI и Деметрий планират експедиция, за да си възвърнат контрола над Солунското кралство, но малко след идването им в Гърция армията им е унищожена от епидемия от дизентерия.
След тези злощастни събития потомците на Бонифаций са принудени да изоставят мечтите си за слава на Изток. Италианският политически сценарий от XIII век се характеризира с конфликта между гвелфите и гибелините, а маркграфовете на Монферат се открояват с опортюнистична политика, характеризираща се с кратки съюзи и с двете страни. Бонифаций I, Вилхелм VI и Бонифаций II се съсредоточават главно върху задържането на комуни Асти и Алесандрия, които непрекъснато увеличават властта си в ущърб на маркграфството, но нямат голям успех. През 1253 г., няколко дни преди смъртта си, Бонифаций II получава от Конрад IV Швабски господството над мощната комуна Казале Сант'Евазио.
Неговият син Вилхелм VII е този, който възвръща централната роля на Монферат в италианската геополитика: той започва управлението си в съюз със страната на гвелфите, бързо завладява Ница дела Палия и насочва експанзионистичните си цели към Ивреа и района на Канавезе; обаче огромната власт, която се събира в ръцете на графа на Прованс Шарл I Анжуйски, който за няколко години подчинява множество комуни в Южен Пиемонт и завладява Кралство Сицилия, убеждава Вилхелм да се съюзи с гибелините, като се ожени за Беатрис, дъщеря на Алфонсо X, крал на Кастилия и претендент за императорския трон. Когато Ивреа също, през 1271 г., прави акт на подчинение на Шарл I Анжуйски, маркграфът е убеден да започне война и, съюзен с комуни Асти, Генуа и Павия, постига решителна победа близо до Рокавионе, изтласквайки Анжуйците от Пиемонт и получавайки контрол над Трино и Торино.Carlo Merkel, Un quarto di secolo di vita comunale e le origini della dominaz. angioina in Piemonte, Torino, 1890 През следващите години Вилхелм VII е назначен за господар и капитан на няколко комуни, включително Верчели, Алесандрия, Асти, Генуа, Павия, Милано, Бреша, Кремона и Лоди, превръщайки се в основен италиански представител на страната на гибелините. Неговата военна хегемония обаче не е предопределена да продължи: благородниците от Асти са първите, които се разбунтуват, последвани от Томас III Савойски, който, считайки себе си за легитимен суверен на Торино, го присвоява отново, като затваря Вилхелм, докато пресича Алпите, за да отиде при тъста си Алфонсо Кастилски; след това е ред на Висконти, който го гонят от Сеньория Милано. Прибързаното падение на властта му изглежда се забавя с превземането на Алба и женитбата на дъщеря му Виоланта за византийския император Андроник II Палеолог, но Александрия, подкупена от Асти с огромната сума от 85 000 златни флорина, също се разбунтува. През 1290 г. Вилхелм достига града с оръжие, като постига капитулацията на александрийците, но те безчестно го хвърлят в затвора по време на преговорите за предаване и го оставят да умре от глад, затворен в желязна клетка. Внезапната смърт на главния военен командир на Северна Италия оставя беззащитни голям брой комуни; някои от тях се обръщат към Савойците (представени в Италия от кадетския клон Савоя-Ахая), но повечето са подчинени от Матео I Висконти.
Йоан I, син на Вилхелм VII, като сключва съюз с Манфред IV от Салуцо и Шарл II Анжуйски, продължава войната на баща си срещу Александрия, допринася за прогонването на Висконти от Милано в полза на Дела Торе и преди всичко, завладява Асти, където се установява. През 1305 г., само две години след покоряването на Асти, той се разболява сериозно и умира без наследници. Изчезването на отонската линия на династията Алерамичи оставя наследяването на маркграфството в несигурност: Манфред IV от Салуцо, оправдан от споразуменията, сключени от неговия предшественик Манфред III от Салуцо с Бонифаций II, и Шарл II Анжуйски сключват пакт за разделяне на земите на Монферат и създаване на градски парламенти, за да се гарантира лоялността на новите поданици.
Палеолози
Йоан I обаче прибягва до полусалическия закон в завещанието си, чрез което определя византийския княз Теодор Палеолог, син на сестра му Виоланта, за свой наследник. Теодор Палеолог акостира в Генуа през 1306 г. и осигурява съюза с нея, като се жени за Аржентина, дъщеря на капитана на народа Опицино Спинола. След като получава официалната инвеститура като маркграф от император Хайнрих VII Люксембургски, до 1316 г. Теодор си връща Кивасо и Казале, докато Горен Монферат продължава да бъде част от анжуйското графство Пиемонт. До края на живота си Теодор предпочита да посвети вниманието си на Гърция, а не на Монферат.
Неговият син Йоан II, който току-що е станал маркграф, започва поредица от войни, насочени към повторно завладяване на изгубените територии: придружен от братовчед си Ото фон Брунсуик, той превзема Асти през 1339 г., Ивреа през 1344 г. и получава окончателна победа срещу анжуйските войски през 1345 г. в битката при Гаменарио. Отслабването на анжуйската сила му позволява през следващите години да поеме много комуни, включително Алба, Кунео, Мондови, Кераско, Акуи Терме, Новара, Валенца и Павия. През 1352 г. Йоан II нарежда изграждането на внушителен замък в Казале.
През следващите десетилетия експанзионистичните цели на маркграфовете на Монферат се сблъскват с тези на Савойците и преди всичко с все по-силните Висконти, които до 1370 г. поемат голяма част от завоеванията на Йоан II, а също и на Казале. Сблъсъкът с Висконти продължава през XV век: в съюз с кондотиера Фачино Кане, през 1404 г. маркграф Теодоро II си връща Казале и впоследствие окупира Милано и Генуа.