Историята на Европа (Europa) е всенародна история на континент Европа от първото му заселване до днес.
Име Името „Европа“ произлиза от атическата старогръцка дума Εὐρώπη (Eurṓpē), чието произношение е [e͜ʊrɔ͜ɔ́pɛ͜ɛ]. Дорийската старогръцка дума е Εὐρώπα, което название е възприето и в българския език. Предполага се, че думата е съставена от εὐρύς – „широк“, и ὤψ/ὠπ-/ὀπ – „очи, поглед, взор“, сиреч „този, който има широк поглед“. Има и предположения за семитския произход на думата.
Европа е наречена на Европа, дъщеря на финикийския цар Агенор от древногръцката митология.
Праисторическа Европа Появяване на хората в Европа. Палеолит и мезолит.
Най-древните известни хора, обитавали Европа, са от вида Homo georgicus и населяват днешна Грузия преди около 1,8 милиона години.
Европа през Новокаменната епоха По време на неолита в различни части на Западна и Южна Европа се изграждат мегалитни паметници, като Стоунхендж.
Европа през Бронзовата епоха (3200 пр. Хр. – 600 пр. Хр.)
Бронзовата епоха в Европа започва в края на 3 хилядолетие пр.н.е. с културата на камбановидните чаши.
Европа през Желязната епоха
През този период финикийската колонизация поставя началото на първите градове по европейското Средиземноморие.
Културното развитие на Италийския полуостров и в земите на днешна Гърция довежда до класическата Античност.
Антична Европа (600 пр. Хр. – 600 сл. Хр.)
Древна Македония и завоеванията на Александър Македонски (640 пр. Хр. – 148 пр. Хр.)
Елинистичен период (323 пр. Хр. – 31 сл. Хр.)
Разпространение на християнството в Европа
Късна Античност (300 – 600)
Обхваща времето от IV до VI в. сл. Хр. Най-важното събитие, което настъпва, е упадъкът на Западната Римска империя, подложена на непрестанни набези на преселващи се народи от изток.
Когато през 312 г. император Константин превзема Рим под знака на кръста, скоро след това, през 313 г., издава Миланския едикт, с който обявява законността на християнството в Римската империя. В допълнение, столицата е преместена от Рим във Византион, която самият той именувал Nova Roma, сиреч Нов Рим, а впоследствие станал известен като Константинопол, сиреч градът на Константин. През 395 г. християнството става държавното вероизповедание на Римската империя, но това е и моментът, в който се слага край на обединеното ѝ съществуване. Тя е разделена на две части: западна – с център Равена, и източна – с център Константинопол. През 476 г. е завладяна от херулския владетел Одоакър.
Велико преселение на народите (21 – 700)
Упадък на Римската империя
Средновековие (395 – 1453)
Различават се два вида Средновековие: латинско (западноримско) и византийско (източноримско) поради присъщите особености на събитията в двете половини на Европа.
Ранно Средновековие (ок. 500 – 1050)
Развито Средновековие (ок. 1001 – 1300)
През времето на Развитото Средновековие се осъществяват кръстоносните походи като ответ на предходните четиривековни мюсюлмански завоевания на Светите земи и други християнски земи като Северна Африка, Египет и Сирия.Фалачи, Ориана. Силата на разума. Издателска къща „МаК“, 2008. Създават се и много от известните християнски братства, известни като „ордени“. Сред тях са Орденът на хоспиталиерите и Орденът на тамплиерите (1099), Тевтонският орден (1190), Францисканският орден (1208), Доминиканският орден (1214).
Възникват и занаятчийските сдружения, известни като гилдии, от които след време ще се появят свободните зидари. Готическата архитектура се заражда през XII век във Франция и до началото на Ренесанса е известна като „франкски произведения“ (Opus Francigenum).
Между 1271 и 1292 г. венецианският търговец и пътешественик Марко Поло осъществява своето пътуване до Далечния Изток, следвайки Пътя на коприната, което става предпоставка за последващо засилване на обмена между Китай и Европа.
Късно Средновековие (ок. 1301 – 1500)
В Югозападна Европа се върви към край на Реконкистата, докато в Югоизточна Европа се случват обратните събития: обширни земи са завоювани от мюсюлмани в лицето на османските турци. В Западна Европа се води Стогодишната война (1337 – 1453) – военен сблъсък, в който основни действащи лица са Кралство Англия и Кралство Франция. Основната цел на англо-норманите е да си върнат Нормандия. В същата година, в която приключва Стогодишната война, византийският град Константинопол, след двумесечна обсада, пада в ръцете на османските турци. Според някои историци това е и краят на Късното Средновековие, други го поставят в 1492 г., когато е открита Америка, а трети дори в 1789 г., когато феодализмът окончателно е пред своя край, а във Франция е вече унищожен.
Между 1346 и 1353 г. (7 години) от Южна към Северна Европа се разпространява пандемия, която бързо обхваща целия континент и според различни източници покосява между 1/3 и 1/2 от населението на Европа – Черната смърт. Според съвременните учени по всяка вероятност става въпрос за бактерията Yersinia pestis, която причинява няколко разновидности на чумата, сред които и бубонната чума. Смята се, че в световно измерение през XIV век Черната смърт е намалила населението на света от ок. 450 милиона души до 350 – 375 милиона души и то не може да се възстанови на равнищата си преди пандемията чак до XVII век. Освен демографски, обаче, тази епидемия предизвиква и редица резки верски, обществени и стопански промени със силно влияние върху хода на европейската история. Евреите са подложени на гонения и обвинявани за разпространението на пандемията чрез отравяне на източниците на питейна вода за населението. През февруари 1349 г. в Страсбург са убити 2000 евреи, през август същата година в Майнц и Кьолн еврейските общности са унищожени. През 1351 г. 60 по-големи и 150 по-малки еврейски общности са разрушени.19 години по-късно, през 1370 г., цялата еврейска общност в Белгия е прогонена. Поради невъзможността на тогавашните лекари да обяснят произхода на болестта и да предложат лечение, европейците се обръщат към астрологията, земетресенията и въпросното отровителство от страна на евреите. Съвременникът им Джовани Бокачо, обаче, подлага на съмнение подобни обяснения.Прочутото произведение на Бокачо „Декамерон“ е издадено през 1353 г. – годината, в която Черната смърт утихва и изчезва.
През 1448 г. в немския град Майнц е направено съдбоносно изобретение. Печатницата, която създава немецът Йоханес Гутенберг, от една страна позволява усиленото печатане на индулгенции, което се превръща в основен заряд на Реформацията и срещу което остро ще възрази Мартин Лутер през 1517 г., а от друга, позволява на лютеранските и калвинистки проповедници бързо да разпространят новите си идеи и да се противопоставят на римския епископ.
През 1478 г. е създадена Испанската инквизиция, която е официален държавен орган, пряко подчинен на владетеля. Първоначално тя има за цел да покръсти всички мюсюлмани и евреи в земите на Арагон и Кастилия, но по-късно бива използвана за борба срещу Реформацията.
Ранномодерна Европа (1492 – 1789)
За начало на този период се приема 1492 г., когато е открита Америка от Колумб, който смята, че е достигнал Индия, пътувайки на запад, защото това е била целта, която си е поставил.Според възприетата периодизация в Уикипедия на английски. През този период се осъществява и преместването на стопанския център на Европа от Южна Европа към Западна Европа, който процес немският социолог Вернер Зомбарт разглежда подробно в своята книга „Евреите и модерният капитализъм“. Според Зомбарт самият Колумб е бил евреин. През същата 1492 г. Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска издават Алхамбрийския декрет, с който евреите са прогонени от Арагон и Кастилия. Според Зомбарт именно предизвиканото мащабно движение на евреите от юг и изток на северозапад (към тогавашните Франция, Англия, Холандия и западните части на Свещената римска империя) измества стопанския център на Европа и дава облика на модерния капитализъм. В Ранномодерна Европа се случва и друго важно събитие – Реформацията, за което друг немски социолог – Макс Вебер, твърди, че допринася за зараждането на капитализма.
Краят на Ренесанса обикновено се датира към 1550 г., която се възприема за начало на Епохата на абсолютизмаПрез която епоха се създават колониалните империи на европейските държави., чийто упадък започва с Френската революция от 1789 г. и към 1800 г. вече е в своя край, отстъпвайки място на националните държави.
Ренесанс (ок. 1200 – ок. 1550) и Реформация (ок. 1450 – ок. 1600)
Ренесансът е период, който бележи прехода от Средновековието към Новото време и освобождаването от догматизма на католическата църква. В Източна Европа Църквата продължава да има авторитет, защото една част от народите се намират под теократичната власт на османските султани. Въпреки това, стенописи от Боянската църква в София свидетелстват за ренесансово мислене, поне що се отнася до изображенията в изкуството и по-точно в стенописта. Видни представители на Ренесанса са Данте Алигиери и Франческо Петрарка.
За най-широки граници на Реформацията може да се приемат 1419 г., когато започват Хуситските войни, и 1648 г., когато е подписан Вестфалският мирен договор. Обикновено, обаче, началото се слага по-късно – през 1517 г., когато Мартин Лутер оповестява своите 95 тезиса във Витенберг.
През 1534 г. възниква и Йезуитският орден като реакция спрямо започналата Реформация на Мартин Лутер и опит да се спаси католицизмът. Техните постижения достигат отвъд първоначалната цел за борба с Реформацията – завземат позиции в мюсюлманския свят и Новия свят.
Колонизация (1492 – 1820) и меркантилизъм (XVI в. – XVIII в.)
Поредица от технологични подобрения създават условия за осъществяването на търсенето на нови земи и богатства. Испанците и португалците заимстват от арабите устройството на плавателен съд, известен под името каравела, който позволял по-добро управление от страна на моряците. Две от трите му мачти са с триъгълни платна, като с времето фок-мачтата приема квадратно платно.
Осемдесетгодишната война (1568 – 1648)
Златният век на Ниските земи (1584 – 1702)
Тридесетгодишната война (1618 – 1648)
Голямата турска война (1667 – 1700)
Просвещение (1715 – 1800)
Просвещението е мощно движение за всеобща обществена промяна. В центъра е поставен човекът с неговите способности да изучава и да мисли разумно. С това просвещенците се противопоставят на суеверието и свръхестественото, което е особеното за религиите, в частност християнството в Европа.
Епохата на абсолютизма (ок. 1610 – ок. 1789)
Епохата на абсолютизма бележи отрязък от европейската история, в който властта и богатството на страната са съсредоточени във владетеля. Това се олицетворява от известния израз на френския крал Луи XIV: „L'etat, c'est moi!“, или „Държавата, това съм аз!“. Основната причина да се водят войни вече не е вярата, а равновесието на силите. Това се обуславя и от властващата икономическа доктрина, а именно тази на меркантилизма. Според някои историци този период започва през 1550 г., когато се счита, че приключва Ренесансът, а според други началото му е около 1610 г.
Индустриалната революция (1760 – 1820)
От революции към създаване на империи (1789 – 1871) Френската революция (1789 – 1793)
Френската революция е преломно събитие за хода на европейската история, което сваля стария ред във Франция, отменя съсловното делене, разделя църквата от държавата и отваря път на републиканизма в Европа. Полагат се основите на всички съвременни политически течения, възникват политическите идеи за „ляво“ и „дясно“.
Френски революционни войни (1792 – 1802)
Във военно отношение френските революционни войни водят до възраждането на професионалните армии и появяването на тоталната война, която определя облика на всички последвали военни сблъсъци.
Въздигане на Наполеон Бонапарт и начало на Наполеоновите войни (1799 – 1815)
Испанската война за независимост (1808 – 1814)