Франсоа II дьо Дрьо (, ; * 23 юни 1433, замък на Клисон, Кралство Франция; † 9 септември 1488, замък на Куерон, пак там) е херцог на Бретан, граф на Монфор-Л’Амори и граф на Ричмънд от 1458 г., господар на Гудан, Шатор, Клисон и Есар, граф д’Етам (1438 – 1478), граф дьо Вертю от Дом дьо Дрьо-Дом Монфор-л’Амори.Christian Guyonvarc'h, La Bretagne, in Jacques Le Goff (dir.), L'État et les conflits, Paris, Seuil, 1990, p. 501 – 522 ; in André Burguière et Jacques Revel (dir.), Histoire de la France.Jacques Choffel, Le dernier duc de Bretagne. François II, Fernand Lanore, Paris, 1977 (ISBN 9787630003571).

Произход Той е най-голям син на Ришар (* 1395, † 1438), граф на Етамп (1421 – 1438), и Маргарита Орлеанска (* 1406, † 1466), графиня на Вертю ан Шампан, дъщеря на херцог Луи І Орлеански и Валентина ВисконтиClaude Gauvard, La France au Moyen Âge du ve siècle au xve siècle, Paris, Presses universitaires de France (PUF), 1996.. Има един брат и пет сестри:

Мария (* 1424, †1477), игуменка на Фонтевро Изабела (* 1426, † 1438) Катерина (* 1428, † пр. 1476), съпруга на Гийом VII дьо Шалон-Арле, принц на Оранж брат (*/† 1436) Маргарита (* 1437, † пр. 1466), монахиня Мадалена († 1461), монахиня.

Биография Ранни години и наследяване Франсоа живее скромно поради ниските доходи на семейството си, лишено от Графство Етамп. Останала вдовица, майка му отива да живее с децата си в семейството си по бащина линия в замъка Блоа.

През 1450 г., след убийството на Жил – най-малък брат на херцог Франсоа I, херцогът вижда назряващия династичен проблем: той е много болен и няма син, неговият брат и наследник Пиер не дава надежда да има, а вторият по наследство, старият конетабъл на Ришмон Артур няма законни наследници.

Редът за наследяване на трона на Бретан е променен от Първия договор от Геранд през 1365 г. За да избегне всякакъв спор или дори нова криза при наследяването, херцог Франсоа I решава да ожени братовчед си Франсоа за най-голямата си дъщеря Маргьорит, наследница според традицията преди договора от Геранд. Това не попречва на краля на Шотландия, Джеймс I Стюарт (тъст на Франсоа I), да защитава правата на внучките си Мария и Маргьорит върху трона на Бретан. Поради това Франсоа Етампски е призован в двора на Бретан от новия херцог Пиер II. Пиер взема предпазни мерки, като кара Франсоа да подпише ангажимента за спазване на правилата за наследяване, произтичащи от договора от Геранд, за да не го изкуши да претендира за херцогството, приживе, от страна на неговата годеница Маргьорит.

За да избегне по-късни спорове, Пиер II получава и одобрението на крал Шарл VII и на херцог Шарл Орлеански (чичо на Франсоа). И накрая, той регистрира разпоредбите за наследяване на завещанието на брат си Франсоа I в Щатите, които свиква във Ван през ноември 1456 г. за да ги запознае и с двамата млади принцове, сгодени на място и венчани три дни по-късно. След това Пиер II изпраща Франсоа обратно в Блоа, но умира на следващата година. Почитаемият и енергичен конетабъл на Ришмон е този, който взема херцогската корона под името Артур III, но и той умира – през 1458 г. След това младият граф на Етамп напуска Блоа с майка си, за да се присъедини към Бретан, започвайки с Рен, за да бъде инвестиран там според традицията. Местният епископ му дава кралската корона с високи цветчета и голият меч на херцозите на Бретан. После се връща в долината на Лоара, в Монбазон, при краля.

Почит (омаж) към краля За Бретан и графствата Монфор, Етамп и Вертю Франсоа II трябва да отдаде почит (омажOmmage (фр. hommage), или hominium (лат. homagium или hominium) е във феодалната епоха една от церемониите със символичен характер: клетва, която формализира сключването на васално споразумение в Западна Европа от Средновековието и се състои във факта, че бъдещият васал, невъоръжен, коленичи на едно коляно (само роби и крепостни коленичат) и с непокрита глава поставя съединените си длани в ръцете на господаря с молба да го приеме като васал. Повелителят го вдига и те си разменят целувка. От 8 век почитта започва да се съчетава с клетва за вярност – фоа. До 11 век връзката, установена между сеньора и васала в резултат на почит и фоа, е предимно от личен характер, но по-късно и двете церемонии започват да се придружават като правило от инвеститура - прехвърлянето от сеньора на васала на поземлен феод (лен).) на краля на Франция през 1459 г. Така той прави, подобно на своите предшественици от Войната за бретанското наследство, обикновен омаж, а не от името на Бретан, като се има предвид, че Бретан не е поданик на Кралство Франция. Церемонията, четвъртата за няколко години, както обикновено е нарушена от кавга между канцлерите относно носенето на меча от страна на херцога в присъствието на краля, както и омажа, поискан от френския канцлер Жувенал дьо Урсен и славния Дюноа. Бретанският канцлер Гийом Шовен подкрепя младия херцог Франсоа II, който присъства на същата дипломатическа надпревара няколко месеца по-рано между Шарл VII и Артур III, и който се придържа към същите условия, макар и по-малко рязко. Шарл VII се намесва, за да приеме най-накрая обикновения омаж на Франсоа, който е прав, а не коленичил, и с меч до него. А на омажа като пер на Франция, поискана от Жувенал дьо Урсен, Франсоа II хитро отговаря, че не го отдава, тъй като не е обсъдил това със своя съвет, и кралят възпира своя канцлер, така че празненствата да продължат безпроблемно.

Вторият омаж, който Франсоа оказва на краля, е т. нар. hommage lige – особена форма на омаж, който задължава васала, който го оказва, по-тясно спрямо сюзерена, отколкото обикновеният омаж. В конкретния случай омажът е ограничен до владенията, които херцогът има извън Бретан, тоест Монфор-л'Амори, Етамп и други земи. Обикновеният омаж обаче не се признава като такъв от краля на Франция; направено е изключение за Артур III, херцог на Бретан, конетабъл на Франция в продължение на четвърт век, стар приятел и брат по оръжие на своя крал, който е приел обикновения му омаж за такъв на лейтенант (наместник).

Управление на Бретан Пред Ван, избран за административна столица и основна резиденция на херцозите Жан IV, Жан V, Франсоа I и Пиер II, Франсоа II предпочита голямото търговско пристанище Нант на река Лоара, където е отгледан и е по-близо до главните комуникационни пътища. Той премества двора си там, както и администрацията си, и основава там университет през 1459 г.

Франсоа II не се интересува много от държавните дела. Той рядко присъства на Херцогския съвет, който е правителството на Херцогство Бретан: между 1459 и 1463 г. той присъства само три пъти и се задоволява да бъде в крак с решенията на своите сътрудници като канцлерът Гийом Шовен, след това генералният ковчежник Пиер Ланде, всевластен от 1481 до 1485 г. – сътрудници, които той оставя да управляват. Той се оплаква от времето, прекарано в подписване на административни документи. Бретанският хронист Ален Бушар го описва като слаб като личност и още по-слаб в разбирането си.

Франнсоа II предпочита хубавия живот на велик господар на своето време, прекарвайки по-голямата част от свободното си време в лов, игри и със своята официална фаворитка Антоанета дьо Менеле, която познава от двора на Франция. Когато толкова много принцове от епохата носят войнствени или претенциозни девизи, той нарежда следното мото да бъде гравирано върху едно от неговите бижута: „Няма съкровище освен ликуване“ (Il n'est de trésor que de liesse).

Подранил ренесансов принц, Франсоа II прави големи строителни работи, придали на замъка на херцозите на Бретан по-голямата част от сегашния му вид. Смъртта на майка му му оставя зестра – Сеньория Клисон, от чийто замък той прави една от любимите си резиденции.

Политика на независимост и конфликти с краля на Франция Загрижен да утвърди и да запази най-голямата автономия в своето херцогство, Франсоа II, подобно на други големи феодали, се противопоставя на кралската власт, която се засилва чрез елиминирането на англичаните от континента. Тази политика е видна в участието на Франсоа II във войни и маневри като Лигата на общественото благо през 1465 г. и Безумната война през 1485 – 1488 г., които обединяват няколко велики князе срещу Луи XI и неговата агресивна политика. След това и по време на регентството на Ан дьо Божьо, докато е малолетен Шарл VIII. Кралство Франция е в процес на елиминиране и интегриране на големите княжества, които дотогава смекчават кралската власт. През втората половина на XV век владенията на Плантагенетите (Нормандия, Гиен и др.), на херцозите на Бургундия, на Анжу-Прованс и след това на Бретан изчезват.

Франсоа II от своя страна продължава политиката на Дом Монфор, който по време на Стогодишната война се опитва да запази неутралитета на херцогството между английската и френската страна, без да се обвързват лично, чрез омаж, с един или другият от двамата съперничещи суверени.

Той няколко пъти влиза в конфликт с краля на Франция (отказ от кралската администрация, участие във враждебни на краля на Франция съюзи). Въпреки че е поканен, не присъства на коронацията на Луи XI в Реймс, отказва огърлицата на Ордена на Свети Михаил, предложена му от Луи XI (и ограниченията на подчинение, които това би означавало). През 1488 г. създава рицарския Ордена на хермелина и житния клас чрез присъединяване на Ордена на хермелина, създаден от Жан IV през 1381 г., към Ордена на „Ухото“. Тези ордени са премахнати, когато херцогството е анексирано от Франция през 1532 г. На съдебно ниво, възползвайки се от Безумната война, той създава „Cour des interlocutoires“ през 1485 г. и трансформира сезонните сесии на правосъдието на Щатите на Бретан в уседнал парламент във Ван. Обжалванията пред Парижкия парламент, вече силно затруднени, стават почти невъзможни. За да завърши системата, той основава Нантския университет през 1460 г., за да има административен, съдебен и религиозен персонал, обучен в Бретан, а не извън него.

Въпреки позициите си Франсоа II не стига до пълно скъсване с краля на Франция. По-специално, той продължава да му отдава обикновен омаж (1461 г.) за Херцогство Бретан, както и hommage lige (особена форма на омаж, който задължава васала, който го оказва, по-тясно спрямо сюзерена, отколкото обикновеният омаж) за другите му владения в рамките на кралството. Той дори изпраща делегация до Генералните щати на Тур през 1484 г.

Тази скъпа политика на независимост създава трудности в херцогството и той има многобройни конфликти с благородството и буржоазията (аферата Гийом Шовен, анексирането на Графство Пентиевър и др.). Това също има ефект на напрежение във финансите на херцогството и следователно на увеличаване на данъчното облагане, което компрометира икономическото възстановяване, започнало след Стогодишната война, от което кралството се възползва. Участието в злополучни войни като Безумната война срещу кралските армии води до недоволството на голяма част от бретанското благородство.

Херцог Франсоа II, подобно на своите предшественици, носи корона с високи цветчета, сече златни и сребърни монети, облагородява, легитимира, назначава бретански прелати, подпечатва с печата на величието, работи директно с чужди сили. Той добавя заимстването от римското право и френската традиция на концепцията за „оскърблението на величеството“ (престъплението да се говори неуважително към монарха или към неговите индивидуални действия), която вече е използвана по време на отвличането на Жан V. Той се обявява за херцог на Бретан по Божията милост, както неговите предшественици след Жан V. Той по този начин упражнява широка власт над Херцогство Бретан.

Той също така кара Пиер льо Бо да напише история, пропита с легенди за Бретан, където произходът на неговата династия се поставя сред троянците, нещо, което се среща в много френски хронисти – аргумент за оспорване на салическия закон и кралската власт. След това бретонският език е представен като оригиналния език на троянците.

Вътрешни проблеми