Микеланджело Меризи (или Америги) да Караваджо (), наречен по името на град Караваджо (близо до Милано), е италиански художник. С въведената от него техника на драматично осветяване на отделни фигури на тъмен фон, съчетана с реалистично представяне на състоянието на човека (физическо и емоционално), той става един от основоположниците на бароковата живопис.
В големите композиции на Караваджо преобладава драматизмът, докато в малките, както и в портретите, се наблюдава спокойствие. Отхвърляйки традиционните за иконографията идеализирани образи, той избира за модели на своите апостоли и светци обикновени хора от народа. Възпроизвежда точно кожата, бръчките и материите на дрехите им.
Караваджо се обучава в Милано под ръководството на Симеоне Петерцано, който е учил при Тициан. В края на XVI век се премества в Рим, където по това време се строят много нови църкви и дворци и има нужда от художници, които да ги изпишат. По време на Контрареформацията Римокатолическата църква търси религиозно изкуство, чрез което да отговори на заплахите на Протестантството. С тази цел е създаден маниеризмът, който става водещо направление в културния живот, след като Ренесанса спира да отговаря на потребностите на обществото.
Новостта в творчеството на Караваджо се изразява в драстичния натурализъм, в който са комбинирани наблюдението на физическата среда и драматичното, дори театрално използване на светлосенки. Тази промяна от светлина към мрак със сравнително бърз преход става известна като Тенебризъм. Караваджо прави истински фурор, когато през 1600 г. представя „Мъченичеството на свети Матей“ и „Призоваването на свети Матей“ – първите му публични поръчки. След този момент никога не му липсват поръчки или патрони, но въпреки това той трудно се справя с успеха си. Няколко пъти е арестуван, вандалства в собствения си апартамент и в крайна сметка получава смъртна присъда от папата.
Една ранна публикация за него от 1604 г. описва начина му на живот през предходните три години. В нея се разказва как „след двуседмична работа се перчи около месец-два, носейки меч и следван от слуга, обикаляйки един след друг дворовете, готов да се сбие или скара, тъй че компанията му е изключително странна“. През 1606 г. Караваджо убива млад мъж след спор, след което напуска Рим с награда, обявена за главата му. Въвлечен е в спорове и в Малта през 1608 г. и в Неапол през 1609 г., което може би е умишлено сторено от неизвестни негови врагове. Последният инцидент го наранява сериозно. Година по-късно, на 38 години, той умира при мистериозни обстоятелства в Порто Еколе на път за Рим, където да иска опрощение. Говори се, че причината за смъртта му е треска.
Известен приживе, Караваджо е забравен почти веднага след смъртта си и едва през 20. век важността му за западното изкуство е преоткрита. Освен това, неговото влияние върху барока, който се заражда от руините на маниеризма е повече от решаващо. То се вижда пряко в творбите на Рубенс, Хосе де Рибера, Бернини и Рембранд. Художниците след неговото поколение са наречени Караваджисти и Тенебристи. Историкът Андре Берн казва за него: „Това, което започва с творбите на Караваджо е, най-просто казано, съвременната живопис.“.
Биография Ранни години (1571 – 1592)
Микеланджело Меризи (или Америги) да Караваджо е роден в Милано, където баща му е домакински администратор и архитект-декоратор на маркиза на Караваджо – град близо до Бергамо. През 1576 г. семейството му се мести в Караваджо, за да избяга от чумата, върлуваща в Милано. Баща му умира в това градче през следващата година. Приема се, че художникът израства в Караваджо, но семейството му поддържа връзки с фамилиите Сфорца и Колона, които се обединяват чрез брак и ще играят важна роля в живота на художника.
Майката на Караваджо умира през 1584 г. – същата, през която той започва четиригодишното си обучение при художника Симоне Петерцано. Смята се, че художникът остава в района на Милано по време на обучението си, но е възможно да е посещавал Венеция и да е видял творбите на Тициан и Джорджоне (Федерико Цукари по-късно го обвинява, че имитира неговите картини). Освен това се запознава и със съкровищата на Милано, сред които леонардовата „Тайната вечеря“ и ломбардското изкуство – стил, ценящ простотата и вниманието към детайла (по-близък е до немския натурализъм, отколкото до стилизираната формалност и величественост на римския маниеризъм).
Рим (1592/95 – 1600)
През 1592 г. Караваджо заминава за Рим, след „някакви спорове“ и нараняване на полицейски служител в Милано. Пристига в Рим „гол и в нужда... без подслон и средства за препитание... с малко пари.“ Няколко месеца по-късно работи като наемник при успешния художник Джузепе Чезари (любимият художник на папа Климент VIII), в чието ателие „рисува цветя и плодове“. Известни творби от този период са „Момче бели плод“ (най-ранната му картина, достигнала до нас), „Момче с кошница с плодове“ и „Младият Бакхус, болен“, за която се предполага, че е автопортрет, направен по време на възстановяване от сериозна болест, която слага край на работата му при Чезари. И трите са пример за точността във физическите особености, с която Караваджо ще стане известен.
Караваджо напуска Чезари, решен да проправя сам пътя си. Дотогава той е завързал няколко изключително важни приятелства: с художника Просперо Орси, архитекта Онорио Лонги и 16-годишния сицилиански художник Марио Минити. Орси, който е утвърден в професията, го запознава с влиятелни колекционери; Лонги го запознава със света на римските скандали, а Минити му служи за модел, а години по-късно ще помогне на Караваджо с важни поръчки в Сицилия.
„Гадателката“, първата му композиция с повече от една фигура, показва как Марио е мамен от циганка. Темата е нова за Рим и става изключително популярна през следващия повече от век. Това обаче е в бъдещето – след създаването си тя е продадена на практика за нищожна сума. „Картоиграчи“ – друго платно, показващо наивен знатен младеж да става жертва на измама с карти – е дори психологически по-сложна и вероятно е първия шедьовър на Караваджо. Също като „Циганката“ и тя е изключително популярна и са оцелели повече от 50 нейни копия. По-важното е, че тя привлича патрона кардинал Франческо Мария дел Монте. За дел Монте и неговия кръг ценители на изкуството Караваджо рисува голям брой малки стайни платна – „Музикантите“, „Лютнист“, подпийнал „Бакхус“ и алегоричната, но реалистична „Момче, ухапано от гущер“.
Реализмът се завръща с първите картини на Караваджо на религиозни теми. Първата от тях е „Каещата се Магдалена“, показваща Мария Магдалена, когато се отказва от живота на куртизантка и седи на пода, плачейки, с разпилени наоколо бижута. Следващите платна „Св. Екатерина Александрийска“, „Марта и Мария Магдалена“, „Юдит обезглавява Олоферн“, „Жертвоприношението на Исак“, „Св. Франциск от Асизи в екстаз“ и „Отдих на път за Египет“ са в същия стил. Тези картини, докато са били достъпни до сравнително ограничен кръг зрители, увеличават славата на Караваджо както сред ценителите на изкуството, така и сред артистите. Но истинското признание зависи от обществените поръчки, за които е необходимо художникът да се обърне към Църквата.
Вече е очевиден наситеният реализъм на картините, който прави Караваджо прочут. Той предпочита да рисува обектите си така, както ги вижда, с всичките им недостатъци и дефекти, вместо да ги идеализира. Това позволява виртуозният му талант да се прояви с пълен размах. Тази промяна на приетите стандартни практики и на класическия идеализъм на Микеланджело предизвиква доста полемики по това време. Прави впечатление не само реализмът му, но и липсата на дълги предварителни подготовки, които са традиционни в централна Италия в този период. Вместо това Караваджо предпочита венецианската практика на рисуване с маслените бои директно от модела. Тези черти се виждат във „Вечеря в Емаус“ (ок. 1600 – 1601).
„Най-прочутият художник в Рим“ (1600 – 1606)
През 1599 г., вероятно под влиянието на дел Монте, Караваджо получава поръчка да изпише параклиса Контарели в базиликата „Сан Луиджи деи Франчези“. Двете творби, които той рисува, „Мъченичеството на свети Матей“ и „Призоваването на свети Матей“, моментално стават сензация. Тенебризмът на Караваджо осигурява висока драма на темите му, а високото ниво на реализъм издига емоционалната наситеност на ново ниво. Мненията сред художниците връстници на автора са разделени. Едни го отричат заради различни видими недостатъци, най-вече настояването му да рисува от живота, без предварителни рисунки, но повечето възхваляват новаторския му подход.
Караваджо си осигурява поток от престижни поръчки на религиозни платна, включващи насилие, гротескови обезглавявания, мъчения и смърт. Най-известна и най-майсторска в техническо отношение е „Залавянето на Христос“ (ок. 1602). През по-голямата част от времето, с всяка нова негова картина славата му нараства, но няколко са отхвърлени (поне в първоначалния им вариант) и трябвало да бъдат прерисувани или да им бъдат намерени нови купувачи. Проблемът се корени в това, че докато драматизмът на автора е високо ценен, неговият реализъм е смятан от някои за неприемливо вулгарен.
Неговата версия на „Свети Матей и Ангелът“ представя светеца като плешив селянин с мръсни крака, придружаван от леко облечен фамилиарничещ ангел-момче, е отхвърлена и е нарисувана втора версия – „Вдъхновението на свети Матей“. По подобен начин, „Обръщането на свети Павел“ е отхвърлено и е нарисувана друга версия на същата тема, „Обръщането по пътя за Дамаск“, която е приета. На втората хълбоците на коня на светеца заемат по-централно място от самия светец, което е причина за следния разговор между художника и представителите на „Санта Мария дел Пополо“: „Защо сте поставил коня в средата, а св. Павел на земята?“ „Защото!“ „Конят Господ ли е?“ „Не, но стои в Неговата светлина!“.
Сред останалите му творби са „Полагане в гроба“, „Богородица на поклонниците“, „Богородица с Младенеца и св. Анна“ и „Смъртта на Богородица“. Историята на последните две картини е показателна за приема, който получава творчеството на Караваджо и за времето, в което живее. „Богородица с Младенеца и св. Анна“, нарисувана за малък олтар в базиликата Свети Петър в Рим, остава там само два дни и е свалена. Секретарят на един кардинал пише: „В тази картина има единствено вулгарност, светотатство, нечестивост и погнуса... Човек би си помислил, че е творба на художник, който може да рисува добре, но е с тъмен дух и дълго е бил далеч от Господ, от Неговото обожание и от всяка добра мисъл...“. „Смъртта на Богородица“ е поръчана през 1601 г. от заможен юрист за частния параклис в новата кармелитска църква „Санта Мария дела Скала“ и е отхвърлена през 1606 г. Съвременникът на Караваджо Джулио Манчини пише, че е отхвърлена, защото авторът е използвал известна проститутка за модел на Богородица. Друг съвременник, Джовани Балионе, твърди, че причината са голите крака на Богородица.
Изследователят на Караваджо Джон Гаш предполага, че проблемът на Кармелитите е теологически, а не естетически – версията на Караваджо не съответства на доктрината за Успението на Богородица, съгласно която, Божията майка не умира в обикновения смисъл, а се възнася в Рая. Новата версия (от Карло Сарачени – един от най-способните последователи на Караваджо) показва Богородица не мъртва, както я е нарисувал Караваджо, а възнасяща се в небесата с ангелски хор. Във всеки случай отхвърлянето не означава, че Караваджо или картините му не са вече на мода. Скоро след свалянето си от църквата, „Смъртта на Богородица“ е закупена от дука на Мантуа (по съвет на Рубенс), а по-късно е придобита от английския крал Чарлз I, след което, през 1671 г., влиза във френската кралска колекция.