Хадже Шамс ед-Дин Мохамад Хафез-е Ширази () (ок.1325/1326 – 1389/1390Britannica, Hafez) е персийски поет, представител на философско-лирическата поезия, известен с безсмъртните си газели и рубаи. Връх в средновековната персийска поезия, стиховете му и днес се четат и декламират в Иран, а книги с неговото творчество има в домовете на повечето иранци. В училищата на Бухарското ханство от 14 до началото на 20 век стиховете на Хафез са част от задължителното обучение на учениците. Животът на Хафез и творбите му са обект на много анализи, коментари и тълкуване и оказват влияние върху развитието на персийската литература след 14 век.Ehsan Yarshater, Hafez I: An OverviewHafiz and the Place of Iranian Culture in the World by Aga Khan III, 9 ноември 1936 London. Стиховете на Хафез са преведени на всички европейски и много азиатски езици. В Иран датата 20 мехр по иранския календар (11 октомври) е денят на официалното честване на Хафез.
Биография За живота на Хафез липсват достатъчно надеждни източници. Повечето от тях са по-скоро легенди, особено за ранните и юношеските му години, а някои сведения се черпят от неговите стихове. Годините на раждането и кончината му не са безспорни. Със сигурност е известно, че е роден в Шираз. Предполага се, че произхожда от незнатно и небогато семейство на ширазки граждани. Неговият баща Баха ад-Дин Камалидин е търговец на въглища, но така добре декламира Корана, че Шамс ед-Дин Мохамад го обиква от ранното си детството. До осмата си година научава Корана наизуст, за което получава титлата хафъз (пазител на Корана). Години по-късно тази титла (Хафез в персийско произношение, Хафиз в арабско произношение) става негов поетически псевдоним. Шамс ед-Дин Мохамад е още дете, когато бащата умира, оставяйки много дългове. Двамата по-големи братя се отделят от семейството в търсене на препитание, а малолетният Шамс ед-Дин Мохамад остава с майка си. Тя го дава за възпитание в семейство на учител, но човекът, който трябвало да се грижи за момчето, скоро се отказва от задълженията си и го праща да учи занаят в цех за квас. През юношеските си години Хафез работи в пекарна. Покрай работата си, разнасяйки хляб из богатите квартали на Шираз, той се запознава с красива девойка Шахе Набат, в която се влюбва и по-късно посвещава на нея повечето от газелите си. Учи в мактаб и от ранните си години познава произведенията на Руми и Саади, а също на Аттар и Низами.
На 21-годишна възраст става ученик на Аттар в Шираз. Още тогава пише стихове и става поет и четец на Корана в двора на Абу Исхак Инджу, но води скромен живот на дервиш. Предполага се, че участва в суфийски орден (тарика).
През 1353 г. Мубариз Музафар, от династията на Музафаридите, превзема Шираз и става владетел на Фарс. Хафез се присъединява към обкръжението на наследника на престола, шах Шуджа, който е в опозиция на баща си. По това време вместо романтична поезия съчинява политически ангажирани стихове. Когато Мубариз е свален от сина си и хвърлен в тъмница, Хафез отново получава длъжността придворен поет. Събитията по време на управлението на шах Шуджа намират отражение в много от стихотворенията на поета. Въпреки това, почувствал се в опасност, той скоро се оттегля от двора и заминава в доброволно изгнание в Исфахан. Предполага се, че причината да изпадне в немилост са критиките на Хафез към другите поети, от които се засяга и шахът, който също пише стихове. Възможно именно по това време е и неуспешният опит на Хафез да се установи в Язд. По-трудно е да се определи времето на пътуването до Исфахан, което е косвено отразено в две газели. Когато Хафез е на 52 г., шахът го кани да се върне в Шираз.
Сред членовете на мозаферидския двор, влезли в борба за престола след смъртта на шах Шуджа, от симпатиите на поета се ползва само шах Мансур, но той загива в борба с Тимур. На шах Мансур Хафез посвещава поемата „Саки-наме“ и 6 стихотворения. Написва и специална касида с благодарност за включването му (вероятно през 1388 г.) в списъка на чалмоносци („ахле амаме“). Те са духовни лица, които получават специална субсидия („едрарате бумийе“) и по този начин на Хафез се осигурява възможност да не мисли за препитание. Сред датираните съчинения на Хафез стиховете, посветени на шах Мансур, са последни.
Жени се в напреднала възраст и има две деца. Той надживява съпругата си и синовете си. Има данни, че по-малкият син на Хафез, Шах Нуман, се преселва в Индия и е погребан там. Хафез живее много бедно, постоянно изпитвайки недоимък. Няколко пъти е канен от владетелите на Багдад и Индия, но тези пътувания никога не се осъществяват.
Умира на 64 години. Погребват го в градината Мусала в Шираз – място, възпято в неговите стихове. Две години по-късно построяват мавзолей, който през следващите векове многократно се преустройва. Сегашният мавзолей е построен през 1935 г. по проект на френския археолог и архитект Андре Годар (André Godard). Мавзолеят представлява многоъгълен отворен павилион с капители и украшения в стила на сафавидската архитектура. Върху алабастровия надгробен камък са изписани две газели на поета. Около мавзолея има цветна градина, в която под съпровод на музика се декламират стиховете на Хафез. Целият комплекс се нарича Хафезие и е сред забележителности на Шираз. Той се посещава от многобройни поклонници и туристи, за иранците е като светиня, а вярващите мюсюлмани при влизането в мавзолея извършват религиозни ритуали.
Легенди За живота на Хафез се разказват различни поетични легенди. Според една от тях Хафез е запленен от красотата на Шахе Набат, девойка от богат род, но той знае, че любовта му е невъзможна. Твърди се, че в желанието си да осъществи съюз с нея той провежда бдение, по време на което среща същество с ненадмината красота, представило се като ангел. По този начин неговите опити за съюз с любимата се превръщат в стремеж на мистично единение с божеството. Подобни аналози в западната литература са Данте Алигиери и Беатриче.
По повод голямата бедност, в която живее Хафез, има една легенда, описваща срещата му с великия владетел Тимур. Самата среща се смята за реално събитие, а легендата разказва за нейното протичане. Тимур мечтае да превърне Самарканд, столицата на своята империя, в център на света и в голяма степен преуспява в това. Работи се за украсяване и на другите градове и Бухара е от най-красивите в империята. Веднъж му предават един стих на Хафез, който описва любовта си, като казва, че за бенката на любимата си е готов да дари Самарканд и Бухара Такъв текст има в газелата „Торке Шираз“—„Туркинята от Шираз“. Разгневеният Тимур нарежда да му доведат поета. Хафез, намерен в бедна колиба, застава пред него, облечен в дрипи. Тимур недоволно казва: „Аз съм покорил почти целия свят, за да украся моите градове Самарканд и Бухара. А ти си готов да ги замениш за една бенка!". Хафез се покланя и смирено отговаря: „Ето виждаш ли, царю, до каква мизерия ме докара моята разточителност“. Тимур, изненадан и поласкан от отговора, изпраща Хафез с хубави дарове.
Според друга легенда поетическата дарба била дадена на Хафез след нощна молитва на гроба на учителя му Аттар. Разказва се също, че на 60 години той организира медитативно бдение с приятелите си. Хафез стои в начертан от него кръг четиридесет дни, когато пред него се явява духът на Атар и му подава чаша вино. Така се отбелязва 40-годишнината от срещата им. Хафез загатва за този епизод в един от своите стихове, където съветва читателя да постигне „яснотата на виното“, като го остави да „престои в продължение на 40 дни“.
Съществува легенда за погребението на Хафез. Участниците в него се разделят на два лагера. Едните смятат, че стиховете му са непристойни и затова не бива да се погребва по каноните на ислямската религия. Другите са на мнение, че Хафез е праведен мюсюлманин и трябва да се предаде на земята по начин, повеляван от обичая. Тъй като и двете групи вярват, че диванът на Хафез е книга за пророчества, те решават да се обърнат към стиховете и така да разрешат спора. Отговорът, който дава книгата, е:
В превод той гласи:
Не отстъпвай от тялото на Хафез Макар да е потънал в грях, той отива в рая.
И смаяните противници на Хафез млъкват...
Творчество
В ислямския свят Хафез още приживе получава признание като майстор на газелата. В съвременен Иран неговият сборник от стихове „Диван“ е най-преиздаваната книга на иранската класическа литература. Диванът е издаден посмъртно, но има предположения, че е съставен от самия Хафез. Има много и различни издания, като броят на газелите и другите поетически форми, събрани в тях, варира от 573 до 994. Това разнообразие вероятно се дължи на факта, че след смъртта на поета диванът се разпространява във вид на преписи, в които се включват и имитации на неговите газели.
Първото сериозно издание на дивана на Хафез се появява в Турция през XVI в., когато турския филолог Суди прави опит да възстанови оригиналния вариант на дивана. Неговата редакция се приема за канонична и до XIX в. е основа за повечето европейски преводи. Съвременните текстологични изследвания се правят по открития през 1928 г. ръкопис на дивана, който бил преписан 35 години след смъртта на поета. Според последните ирански издания диванът на Хафез се състои от 418 газели (с обем от 5 до 10 бейта (двустишия)), 5 големи касиди-панегирици, 29 кита (неголеми „стихотворения по случай“), 41 рубаи и 3 епически поеми месневи, като автентичността на някои произведения остава спорна. Литературен свят, бр. 35, 2011, Хафез
Хафез има решаващ принос за развитието на газела като поетическа форма. В стиховете му могат да се открият някои композиционни похвати на поети от по-ранни епохи. В частност, Хафез заимства езика на газелите си от Саади, но разнообразява тяхното съдържание, включвайки в тях мотиви на Хайям. Той се смята за достоен наследник на Саади и Моулави (Руми) поради умението му да съчетава възвишените лирически и духовни мотиви и майсторството при подбора на думите и техните значения. Смята се, че при Хафез еволюцията на газелата достига своя завършек. Според изследователите на персийската литература Хафез е най-големият персийски поет на XIV в. от гледна точка на стила. Хафез владее изкуството да обединява в стиховете си красотата на израза и красотата на смисъла. Литературен свят, бр. 35, 2011, Ахмад Тамимдари Хафез е известен със съвършените си поетически конструкции, построени върху многозначността на някои думи. Той използва определени литературни похвати, които провокират асоциативното възприемане на стиховете. В персийския език има много думи със силно различаващите се значения. За пример може да се даде думата гохар, която означава скъпоценен камък и същност; или думата шир, която означава мляко и лъв. Включването или повтарянето на подобни думи в едно двустишие дава възможност техните значения да се обиграват, обединяват или противопоставят. Така Хафез успява с текста само на един бейт да предизвика алюзия, да внуши сравнение, да създаде алегория.
Газелата на Хафез е характерна със специфично структурирано съдържание. Тя се състои от бейтове, всеки от които представлява завършена мисъл или тема. Всеки бейт може да се възприема като отделен афоризъм, който няма очевидна логическа връзка с предходния или следващия. Но газелата не е фрагментарно произведение и за да бъде разбрана в нейната цялостност необходими са определени знания и емоционални усилия. Връзката между бейтовете съществува – тя е индиректна, тънка, асоциативна. Тя се извежда не от контекста на стихотворението, а от контекста на персийската култура – историческия, митологичния, религиозния. Преминавайки от един бейт към следващия и създавайки свои асоциативни връзки между тях читателят изминава един път, който може и да не съвпада с този, начертан от поета. На практика всеки има своя прочит и именно това прави поезията на Хафез толкова близка и завладяваща. Читателят възприема стиховете съобразно своята емоционалност, житейска история и моментното състояние на душата.