Крайцер (за) противовъздушна отбрана е подклас крайцери, основната особеност на които са универсалните оръдия на главния калибър, предназначени преди всичко за противовъздушна отбрана на съединенията на флота. Строени или планирани за построяване във флотите на редица страни в периода от 30-те до 50-те години на ХХ век. Активно използвани в сраженията на Втората световна война.
Терминът „крайцер ПВО“ в официалната военноморска класификация се употребява рядко, фактически само по отношение на американските крайцери от типа „Атланта“, но специалистите традиционно отнасят към крайцерите ПВО цяла група типове леки крайцери на Великобритания, САЩ, Франция, Италия и някои други страни.
Прогресът в развитието на реактивната авиация, а също и в усъвършенстването на авиационното оръжие, прави зенитната артилерия голям и среден калибър нискоефективна. Ролята на кораби за ПВО преминава към бойни единици снабдени със ЗРК – ракетните крайцери и есминците (разрушителите).
Поява на класа Потребността от кораби, въоръжени с мощни средства за ПВО се осъзнава още в началото на 1920-те години. Макар в годините на Първата световна война авиацията да не нанася особен ущърб на бойните кораби, потенциалът в нейното развитие е очевиден, особено според военновъздушното лоби, имащо голямо влияние в редица страни, преди всичко в САЩ и Великобритания.
Поредица военноморски споразумения обаче, сключени през 20-те и 30-те години на ХХ век, внасят значителни корективи в еволюцията на военното корабостроене, в т.ч. и крайцерското. Притиснати от количествени и качествени ограничения, моряците не искат да разходват дефицитен тонаж за специализирани кораби. Има опити за приспособяване на главния калибър за стрелба по въздушни цели, но неуспехът на британците с 203-mm универсални оръдия при тежките крайцери от типа „Кент“ им слага край.
Така родоначалниците на класа се появяват по принуда на обстоятелствата. Британските адмирали ясно виждат негодността на старите крайцери от типа „C“ за използване според първоначалното им планиране, общия тонаж на крайцерските сили на Британия е ограничен, но да се дават за скрап още годни артилерийски платформи е неизгодно и е решено да се превърнат в кораби за ПВО.
Впоследствие във Великобритания, а след това и в САЩ, възниква идеята за създаване на своеобразен брониран лидер, който да поддържа собствените разрушители и унищожава вражеските, а бидейки снабден с универсална артилерия на главния калибър – ефективно да се бори и с авиация.
Значително влияние на плановете на моряците оказва и Лондонският морски договор от 1936 г., забраняващ строителството на тежки крайцери и ограничаващ водоизместимостта на леките крайцери на 8000 тона. Поставянето на много 152-mm оръдия на такъв кораб не е възможно, а на фона на вече заложените големи леки крайцери от типа „Могами“, „Бруклин“ и „Саутхемптън“ те изглеждат прекалено слаби. Така е даден стартът на развитието на леки крайцери с универсален главен калибър, впоследствие класифицирани като крайцери ПВО.
Великобритания Преоборудвани леки крайцери
Към началото на 1930-те години леките крайцери от типа „С“ вече са остарели, за това и британското Адмиралтейство решава да преоборудва всички 13 оцелели крайцера в специализирани за ПВО кораби.
Модернизациите започват през 1935 г. Първи за преоборудване са „Ковънтри“ () и „Кърлю“ (), принадлежащи към подгрупата „Серес“. Цялото им въоръжение е свалено и заменено с 10 еднооръдейни установки Mk V калибър 102 mm. Това въоръжение се допълва от два осемцевни автомата „Пом-пом“ калибър 40 mm. Впрочем вследствие на дефицита даже за тези несъвършени оръдия, през 1938 – 1939 г. кърмовите автомати са свалени и предадени на други кораби.
Програмата за модернизации продължава и през 1938 г., когато започва преоборудването на крайцерите „Кайро“ () и „Калкута“ (). За разлика от предшествениците, те получават по 4 сдвоени 102-mm установки Mk XIX. Те се допълват от четирицевен „пом-пом“. Преди самото начало на войната започват и работите по преоборудването на крайцерите „Карлайл“ () и „Кюрасао“ (). В новия им облик те практически съответстват на предходната двойка.
Вече в хода на войната са преустроени още 2 крайцера от типа „С“ – „Коломбо“ () и „Каледон“ (). Те получават само по 3 сдвоени 102-mm установки, но броят на зенитните автомати нараства, като са поставени вече доста по-ефективните „Бофорс“ и „Ерликон“.
През втората половина на 1930-те се планира също преустройството на кораби за ПВО на всички крайцери от типа „D“. Проектът предвижда оборудване на крайцерите с четири сдвоени 114-mm установки и зенитни автомати. Макар с началото на войната да се отказват от тези планове, все пак един крайцер е преустроен. Това е „Делхи“ (), преоборудван в Ню Йорк с американско въоръжение – 5 127-mm оръдия и американски прибори за управление на огъня.
В хода на Втората световна война всички преустроени крайцери от типа „C“ вземат активно участие в бойните действия. Обикновено те имат за задача обезпечение на ПВО на конвоите, а понякога и защита на портовете, например в хода на Норвежката кампания от 1940 г. Както показва практиката, задачите се оказват непосилни за старите кораби. Фактически те не могат да защитят от авиацията даже самите себе си. „Ковънтри“, „Кърлю“ и „Калкута“ са потопени от бомбардировачите на Луфтвафе, а „Карлайл“ е повреден от пикировачите до такава степен, че е решено да не се възстановява. „Кайро“ става жертва на подводница, но най-нещастен е краят на „Кюрасао“ – на 2 октомври 1942 г. той е буквално разрязан на две от огромния лайнер „Куин Мери“, който сам охранява, и потъва с почти целия си екипаж.
До края на войната оцеляват само „Каледон“, „Коломбо“ и „Делхи“. Всички те са отписани от флота през 1948 г.
Крайцери тип „Дидо“
През 1934 г. британското Адмиралтейство се връща към идеята за малък крайцер, пригоден за ескадрена служба. Най-важните задачи на новия тип са съвместните действия с леките сили, противодействие на вражеските разрушители и осигуряване на ПВО на корабните съединения. Предложени са 8 различни варианта, но нито един от тях не удовлетворява поръчителя.
След това е добавено и изискването да се поставят на бъдещите крайцери универсален главен калибър на артилерията, еднакво пригоден както за борба с разрушители, така и за водене на ефективен зенитен огън. За избор на оръдията отива една година, и в резултат решават да поставят на корабите 133-mm оръдия, които са все още в разработка като универсална артилерия за бъдещите линкори от типа „Кинг Джордж V“.
Корпусът на крайцерите от типа „Дидо“ () е наследен от крайцерите на типа „Аретуза“, но за разлика от последните те нямат хидросамолети и имат намален запас гориво. Бронирането се оказва доста слабо, но осигурява защита от огъня на разрушителите.
Главна особеност на проекта става артилерията. Предполага се поместването на 10 133-mm оръдия 5,25" QF Mark I в 5 кули с линейно-терасовидна схема на разположение – 3 в носа и 2 на кърмата. Оръдията имат ъгъл на възвишение 70° и теоретическа скорострелност 10 – 12 изстрела в минута. На практика темпът на стрелба не превишава 7 – 8 изстр/мин, а скоростта на насочване, както вертикална, така и хоризонтална, се оказва явно недостатъчна, което предопределя невисоката ефективност на крайцерите като средства за борба с въздушен противник. За управление на зенитния огън се използват два прибора HACS Mk IV, в хода на войната те започват да се използват заедно с радари тип 285. Системите не са стабилизирани и добре работят само в спокойно време, при условие че се обслужват от опитни разчети. При вълнение тяхната ефективност рязко спада.
Лошо се представя и малкият зенитен калибър, включващ два четирицевни автомата „Викерс“ калибър 40 mm. Прекалено ниската начална скорост води до недостатъчна далечина на стрелбата, а надеждността на оръжието се смята за неудовлетворителна. Тези автомати трябва да допълват голямокалибрените зенитни картечници, но както показва военният опит, те като оръжие се оказват практически безполезни.
Строителството на крайцерите от типа „Дидо“ започва през 1937 г. Първоначално са поръчани 6 кораба, впоследствие броят им нараства до 16 единици. Военната обстановка води до значително разнообразие във въоръжението на крайцерите. Куполите за 133-mm оръдия са необходими преди всичко за новите линкори, тяхното производство изостава от графика и първите 3 крайцера от серията имат само 8 оръдия от универсалния калибър. Следващите 6 единици получават проектното въоръжение, но „Харибда“ () и „Сцила“ () нямат такива оръдия въобще. Вместо тях крайцерите носят по 8 114-mm оръдия в сдвоени щитови установки.
В хода на войната всички крайцери получават усилено зенитно въоръжение, преди всичко 20-mm автомати „Ерликон“, а понякога и 40-mm оръдия „Бофорс“. Заедно с това става ясно че на малките кораби няма място за поставяне на допълнителната зенитна артилерия. Също че претоварената носова част затруднява плаването в големите ширини. За това последните пет крайцера се дострояват по проекта „Подобрен Дидо“.
Горната носова кула на универсалния калибър е сменена с трети счетворен автомат „Викерс“. Чувствителни подобрения има при системата за управление на огъня. За сметка на облекченото въоръжение се усилва защитеността на погребите за боеприпаси. Макар водоизместимостта на крайцерите да е по-голяма, мореходността е подобрена, а скоростта остава на предишното си ниво.
По време на Втората световна война крайцерите от типа „Дидо“ активно действат на всички театри. Като основа на ПВО на съединенията те нямат особени успехи, но са умерено полезни, особено в конвоиращите операции. Въпреки това при стълкновение със сериозен надводен противник за тях по-добре е да избегнат боя, както това и става на 25 декември 1940 г. при нападението на германския тежък крайцер „Адмирал Хипер“ върху британския войскови конвой WS5a. Макар че на 22 март 1942 г. британските крайцери за ПВО успяват да отблъснат италианския линкор „Литорио“, поддържан от тежки крайцери, този успех следва да се отнесе на сметката на ниската боеспособност на Реджия Марина.
Загубите сред проекта са 4 крайцера от типа „Дидо“ и един кораб от усъвършенстваната версия: „Бонавенчър“ (), „Наяда“ () и „Хермион“ () потопени от торпедата на немските подводници, „Харибда“ () също потопен с торпеда, но изстреляни от немски миноносци, „Спартан“ () става жертва на германска планираща бомба.
Почти всички крайцери от този тип са отписани през 50-те и 60-те години на ХХ век. Най-дълга се оказва службата на „Диадем“ (), който през 1956 г. е продаден на Пакистан и под името „Бабур“, а след това „Джахангир“ служи до 1985 г.
Следвоенни крайцери за ПВО В края на войната британците, които не са удовлетворени от зенитните възможности на своите кораби, вземат решение да развият нов тип крайцери ПВО с тежки зенитни оръдия. Към 1947 г. тази идея се въплъщава в проекта „Минотавър“. Корабът се предполага да бъде много голям, макар и с леко брониране и намалена скорост на хода. Ключова особеност на проекта става артилерията на главния калибър – 10 оръдия 6"/50 QF Mark V калибър 152 mm в сдвоени кули. Оръдията имат ъгъл на подем на стволовете до 80°, а скорострелността се планира в пределите на 12 – 15 изстрела в минута. Главният калибър се допълва от 8 сдвоени 76-mm автоматични установки. Счита се, че такъв състав на въоръжението ще позволи ефективна борба с въздушния противник на големи дистанции. Фактически „Минотавър“ () представлява малко намален вариант на американските крайцери от типа „Устър“.
Икономическото положение на следвоенната Великобритания не позволява на Адмиралтейството да постигне заделяне на средства за строителството им. Въпреки това към 1951 г. е подготвен преработен проект, като дори стандартната водоизместимост на крайцера превишава 15 000 тона. Окончателно проектът „Минотавър“ е погребан през 1952 – 1953 г.