Обсадата на Сараево (на бошняшки и хърватски: Opsada Sarajeva; ) е обсада на столицата на Босна и Херцеговина. Това е най-дългата обсада на столица в съвременната история. След като първоначално е обсаден от войски на Югославската народна армия, Сараево впоследствие е обсаден и от войските на Република Сръбска в периода от 5 април 1992 г. до 29 февруари 1996 г. по време на войната в Босна и Херцеговина. Обсадата е три пъти по-дълга от тази на Сталинград и над година по-дълга от тази на Ленинград.Spencer Burke, Sarajevo Rose
Когато Босна и Херцеговина обявява независимост от Югославия след референдум през 1992 г., босненските сърби, чиято стратегическа цел е създаването на държавата Република Сръбска, която да включва районите с бошняшко мнозинство, обграждат Сараево с войска от 13 000 души, разположена в околните хълмове. Оттам те нападат града с артилерия, танкове и други оръжия. От 2 май 1992 г. сърбите установяват блокада на града. Армията на Република Босна и Херцеговина в обсадения град, 19 месеца след началото на конфликта, наброява около 70 000 души, но е слабо въоръжена и неспособна да прекъсне обсадата.
Общо 13 952 души са убити по време на обсадата, от които 5434 цивилни. Армията на Босна и Херцеговина понася 6137 жертви, докато армията на босненските сърби понася 2241 жертви. Преброяване от 1991 г. сочи, че преди обсадата населението на града и околностите наброява 525 980 души, като оценките за градското население сочат към 435 000 души. Днес населението на Сараево е оценено на около 300 000 души.
След войната, Международният наказателен трибунал за бивша Югославия осъжда четири сръбски служители за многократни престъпления срещу човечеството по време на обсадата, включително тероризъм: Станислав Галич и Драгомир Милошевич са осъдени съответно на доживотен затвор и 29 години затвор. Техните началници, Радован Караджич и Ратко Младич също са осъдени.
Предистория От създаването си след Втората световна война, правителството на Социалистическа федеративна република Югославия държи под око националистическите чувства сред много етнически и религиозни групи, съставляващи страната, тъй като това може да доведе до хаос и разпадане на държавата. Когато дългогодишният лидер на Югославия Йосип Броз Тито умира през 1980 г., тази политика претъпява драматичен обрат.
Национализмът претърпява възраждане през 1980-те години, след като избухват размирици в Косово. Докато целта на сръбските националисти е централизация на Югославия, доминирана от сърби, другите националности в Югославия се стремят към федерация и децентрализация на държавата.
На 18 ноември 1990 г. се държат първите многопартийни парламентарни избори в Босна и Херцеговина (с второ гласуване на 25 ноември). Резултатът показва доминирането на три партии, базирани на етноси, които образуват слаба коалиция, целяща да отстрани комунистите от властта. Последвалото обявяване на независимост от Хърватия и Словения и последвалата война, поставят Босна и Херцеговина и трите съставящи я народа в неудобна позиция. Много скоро се оформя значително разделение относно това дали се продължи с Югославската федерация (преимуществено подкрепяна от сърбите) или да се търси независимост (преимуществено подкрепяна от бошняците и хърватите).
Сръбските членове на парламента изоставят централния парламент в Сараево и образуват Националната асамблея на Република Сръбска на 24 октомври 1991 г., която маркира края на тройната етническа коалиция, която управлява след изборите през 1990 г. Тази асамблея установява Сръбска република Босна и Херцеговина на 9 януари 1992 г., която през август става Република Сръбска.
Босна и Херцеговина обявява суверенитет на 15 октомври 1991 г., което е последвано от референдум за независимост от Югославия на 29 февруари и 1 март 1992 г. Този референдум е бойкотиран от по-голямата част от сърбите. Изходът от референдума е в полза на независимостта. Като цяло в градът цари мир, с изключение на стрелба на една сръбска сватба. Гостите на сватбата развяват сръбски знамена, което е интерпретирано от мюсюлманите там като нарочна провокация, докато се държи референдума за независимост.
Насилие се поражда на много места по време на и след референдума. Въоръжени мюсюлмани, познати като „Зелени берети“, вдигат барикади във и около Сараево. Барикади се издигат близо до Баня Лука и шофьор е убит от сърби в Добой. Дванадесет души са убити, преди боеве да утихнат на 2 март. На 3 март е обявено, че сърби от Пале са тръгнали към Сараево. През това време започват сблъсъци в Брод (град в Република Сръбска) и единадесет сърби са убити в селото Сиековац до Брод на 26 март. Градът е обсаден и попада под артилерийския обстрел на Югославската народна армия на 29 март. Слъсъци има и в Биелина, който бива нападнат от Сръбската доброволческа гвардия. На 4 април, когато информацията за убийствата в Биелина достига Сараево, босненското правителство обявява глобална мобилизация.
Начало на военните действия На 4 април 1992 г., когато е наредено на войските в резерва и на полицаите в Сараево да се мобилизират, а сърбите в града са евакуирани, настъпва категоричния разрив на отношенията между босненското правителство и сърбите.
На 5 април сръбски полицаи нападат полицейски управления и академия на Министерството на вътрешните работи. В нападението загиват двама полицаи и един цивилен. На следващия ден Президентството на Босна и Херцеговина обявява извънредно положение. Събира се тълпа от маршируващи за мир, наброяваща между 50 и 100 хиляди души от всички етнически групи. Когато тълпата наближава барикада, сръбски снайперисти от близкия хотел откриват огън по тълпата и убиват двама. Арестувани са шест сръбски снайпериста, но са заменени за арестувания командир на босненската полицейска академия.
Босна и Херцеговина получава международно признание на 6 април 1992 г. Най-разпространеното мнение е, че именно на този ден започва войната.
На 6 април сръбските сили започват артилерийски бараж над Сараево, а през следващите два дни прекосяват Дрина през Централна Сърбия и обсаждат градовете с мюсюлманско мнозинство Зворник, Вишеград и Фоча. Към средата на април цяла Босна е обхаваната от война. Правят се известни опити за спиране на насилието. На 27 април босненското правителство нарежда на Югославската народна армия да се предаде под цивилно управление или да бъде изгонена, което води до ред конфликти в началото на май. На 2 май Зелените берети и местни партизани отблъскват слабо организирана сръбска атака, целяща да пресече Сараево на две. На 3 май босненският президент Алия Изетбегович е отвлечен на сараевското летище от офицери на ЮНА и е използван за безопасното преминаване на войските на ЮНА от центъра на Сараево. Въпреки това, мюсюлманските войски не зачитат договорката и нападат конвоя на ЮНА от засада, което озлобява и двете страни. На 18 май е подписан договор за евакуация на ЮНА и спиране на огъня. На 20 май босненското президентство обявява ЮНА за окупационна сила.
ЮНА напада централно трамвайно депо в Стария град с мортири, артилерия и танкове и завзема контрол над летище Сараево. Босненското правителство очаква международната общност да достави мироопазващи войски, след признаването на независимостта, но това не се материализира навреме, за да се предотврати война.
Сръбските войски затрупват слабо въоръжените и неподготвени правителствени войски и завземат големи райони босненска територия, започвайки с нападения над бошняци в източните части на Босна. Сръбските военни, полицаи и паравоенни сили нападат градове и села, а след това, понякога подпомагани от местните сръбски граждани, прилагат това, което скоро става стандартна практика – бошняшките къщи и апартаменти са систематично и обирани или изгаряни, бошняците са арестувани, понякога бити и убивани, а мъжете се отделят от жените. Много от мъжете са насилствено вкарвани в затвори, а жените са задържани при изключително нехигиенични условия и търпят множество зверства. Много от тях биват многократни изнасилвани. Оцелели разказват, че сръбски войници и полицаи са посещавали центровете за задържане на жени, избирали са една или повече жени и са ги изкарвали навън, за да ги изнасилят.
На 22 април се събира тълпа, искаща мир, пред сградата на Асамблеята на републиката, но е разкъсана от изстрели от близкия хотел. Към края на април обсадата вече е придобила вид.
През същия месец сараевското предградие Илиджа, населявано предимно от сърби, става сцена на военни действия между местни сръбски и бошняшки сили. Местните сърби скоро образуват Илиджийска бригада, която става част от войската на Република Сръбска.Pale live: „Služen parastos poginulim pripadnicima Srpske garde Ilidža
Ранни сражения в града
В месеците до войната, силите на ЮНА в района започват мобилизация към хълмовете около Сараево. По това време се разполагат артилерия и други оръжия, които ще се окажат ключови в последвалата обсада. През април 1992 г. босненското правителство настоява Югославия да премахне тези войски от там. Слободан Милошевич се съгласява да изтегли само хората, които произлизат от извън границите на Босна (незначителен брой). Етническите сърби от ЮНА се прехвърлят в армията на Република Сръбска под командването на генерал Ратко Младич, като тази армия се отказва от предаността си към Босна няколко дни, след като Босна се откъсва от Югославия.
През май 1992 г. части на ЮНА, намиращи се в Сараево, са многократно подлагани на нападения. На 2 май бошняшки сили от Зелените берети и Патриотичната лига откриват огън по колона от осем медицински превозни средства на ЮНА.Spski borac . No 120/121 май/юни 2009. Това нападение кара ЮНА да се оттеглят към сръбските позиции в района Лукавица.
На 2 май 1992 г. сили на босненските сърби установяват тотална блокада на града. Те блокират големи пътища, прекъсвайки достъпа на храна и лекарства, както и комунални услуги като вода, електричество и отопление. Въпреки че притежават по-добро въоръжение, те са превъзхождани числено от войниците на Босна и Херцеговина, защитаващи града. След като бронираните колони на ЮНА след няколко опита не успяват да превземат града, сърбите започват да концентрират усилията си върху отслабване на града чрез постоянни бомбардировки от поне 200 укрепени позиции и бункери в околните хълмове.
На 3 май 1992 г. членове на армията на Босна и Херцеговина нападат конвой от оттеглящи войници от ЮНА в Сараево, убивайки шестима и ранявайки много повече. Нападението се счита, че е в отговор на арестуването на босненския мюсюлмански президент Алия Изетбегович, който е задържан на летище Сараево от югославската полиция на предния ден.
Армията на Република Сръбска е основана и поставена под командването на генерал Ратко Младич в нова фаза на войната. Артилерийските бомбардировки в Сараево на 24, 26, 28 и 29 май се приписват на Младич от Бутрос Бутрос-Гали (по това време генерален секретар на ООН). Жертвите от бомбардировките на 27 май водят до намеса на Запада под формата на санкции, наложени на 30 май. В същия ден босненски сили атакуват казарми на ЮНА в града, което бива последвано от тежък артилерийски обстрел. На 5 и 6 юни последният персонал на ЮНА напуска града на фона на ожесточени улични престрелки и бомбардировки. Примирието от 20 юни, въведено за да може ООН да поеме контрола над летище Сараево за хуманитарни полети, е скъсано докато двете страни се сражават за контрол над територията между града и летището. Кризата с летището кара Бутрос-Гали да постави ултиматум на 26 юни, според който сърбите трябва да спрат атаките си над града, да позволят на ООН да поеме контрол над летището и да поставят тежките си оръжия под надзора на ООН. През това време американският президент Джордж Х. У. Буш обмисля използване на военна сила в Босна. Френският президент Франсоа Митеран посещава Сараево на 28 и 29 юни. Сърбите предават летището на ООН на 29 юни. По това време отношението на света е категорично против сърбите в конфликта.