Италианската кампания през Втората световна война включва съюзническите действия в и около Кралство Италия от 1943 г. до края на войната в Европа. Съвместната щаб-квартира на Съюзниците е отговорна за съюзническите сухопътни сили в Средиземноморския театър на военните действия и планира и командва нахлуването в Сицилия през юли 1943 г., което бива последвано от нахлуване в континентална Италия през септември и кампания на италианска земя до предаването на силите на Вермахта в Италия през май 1945 г.

Изчислено е, че между септември 1943 г. и април 1945 г. около 60 – 70 хиляди съюзнически и 38 805 – 150 660 немски войници загиват в Италия. Общите съюзнически загуби по време на кампанията достигат над 320 000 души, докато съответната немска фигура е над 330 000 души (без да се включват предалите се накрая). Фашистка Италия преди падането си претърпява около 200 000 жертви, основно военнопленници от нахлуването в Сицилия, включително над 40 000 убити или изчезнали.Le Operazioni in Sicilia e in Calabria (Luglio-Settembre 1943), Alberto Santoni, с.401, Stato maggiore dell'Esercito, Ufficio storico, 1989 Покрай тях загиват и над 150 000 цивилни италианци, както и 35 828 антифашистки партизани.

Кампанията завършва с безусловното предаване на група армии „С“ на Съюзниците на 2 май 1945 г., седмица преди официалната капитулация на Германия. Сан Марино и Ватикана също претърпяват щети в хода на кампанията.

Прелюдия Още преди победата в Северноафриканската кампания през май 1943 г. съществуват разногласия между Съюзниците относно най-добрата стратегия за побеждаване на силите на Оста. Британците, Уинстън Чърчил, се застъпват за своят традиционна военноморска стратегия. Дори с голяма армия и още по-големи военноморски сили, традиционният британски отговор срещу континентален враг е война в коалиция и предприемането на малки периферни операции, имащи за цел постепенното отслабване на врага. САЩ, които разполагат с още по-голяма армия, предпочитат прекия подход, включващ боеве срещу основната сила на немската армия в Северозападна Европа. Възможността за започването на такава кампания зависи от предварителното завоюване на Атлантическия океан.

Стратегическите спорове са големи, като американските военачалници искат нахлуване във Франция възможно най-скоро, докато британските военачалници се застъпват за политика, която се върти около действия в Средиземноморието. Американският щаб вярва, че е нужно едромащабно настъпление във Франция възможно най-рано, за да се сложи край на войната в Европа, и че не трябва да се предприемат други действия, които биха могли да забавят това усилие. Британците твърдят, че наличието на големи войски, тренирани за морски десанти в Средиземноморието, могат да направят възможна и полезна инвазия с ограничен мащаб.

В края на краищата американските и британски политически лидери постигат компромис, според който и двете страни ще заделят по-голямата част от войските си за нахлуването във Франция в началото на 1944 г., но същевременно ще се впуснат в относително малка кампания в Италия. Допринасящ фактор е желанието на Франклин Рузвелт да държи активни американски войски в Европейския театър през 1943 г. и интересът му в идеята за елиминиране на Италия от войната.Carver, с. 59 Очакванията се Италия да бъде отстранена от конфликтаBlumenson 1969, с. 7. или поне да се увеличи натиска върху нея, така че да бъде отслабена.Weinberg 1994, с. 588 & 591. Отстраняването на Италия би позволило на съюзническите военноморски сили, в частност британските, да доминират в Средиземно море, подсигурявайки комуникационните линии с Египет, Близкия и Далечния Изток и Индия.Keegan 2005, с. 287. Италианските дивизии в окупираните зони и италианската брегова охрана в Балканите и Франция биха били изтеглени в защита на Италия, докато немците ще трябва да прехвърлят войски от Източния фронт за защита на Италия и целия южен бряг на Франция, като така се подпомагат действията на СССР.Weinberg 1994, с. 591.Churchill 1959, с. 669.

Кампания Нахлуване в Сицилия

Комбинираното съюзническо нахлуване в Сицилия започва на 10 юли 1943 г. чрез морски и въздушни десанти в залива на Джела. Сухопътните сили включват американската 7-а армия под командването на генерал-лейтенант Джордж Патън и британската 8-а армия по командването на генерал Бърнард Монтгомъри. Първоначалният план предвижда силно настъпление от британците на север по източния бряг до Месина, докато американците ги поддържат по левия фланг. Когато 8-а армия е спряна от ожесточена съпротива сред острите хълмове южно от Етна, Патън усилва американската роля чрез широко настъпление на северозапад към Палермо, а след това право на север, за да се отреже северния крайбрежен път. Това е последвано от източно напредване на север от Етна към Месина, поддържано от ред морски десанти на северния бряг, които избутват войските на Патън в Месина, малко преди да пристигнат първите части от 8-а армия. Отбраняващите немски и италиански сили се оказват неспособни да предотвратят съюзническото превземане на острова, но успяват да евакуират повечето си войници към континенталната част, последните от които заминават на 17 август 1943 г. Съюзническите сили придобиват опит в морските десанти, съвместните сражения и големите парашутни акции.

Настъпване към Континентална Италия

Войските на британската 8-а армия, все още под командването на Монтгомъри, десантират в края на „ботуша“ на Италия на 3 септември 1943 г. в хода на операция „Бейтаун“, денят в който италианското правителство се съгласява на примирие със Съюзниците. Примирието е обявено публично на 8 септември, първо от генерал Айзенхауер, а след това от маршал Пиетро Бадолио. Въпреки че немските сили се приготвят да защитават без италианска помощ, само две от техните дивизии срещу 8-а армия и една при Салерно не са накарани да обезоръжат Кралската италианска армия.

На 9 септември войски от американската 5-а армия под командването на генерал-лейтенант Марк Кларк, очаквайки слаба съпротива, правят десант срещу тежка немска съпротива при Салерно. През това време британски сили пристигат в Таранто, който се оказва слабо охраняван. Съществува надежда, че с капитулацията на италианското правителство немците ще се изтеглят на север, тъй като по това време Хитлер е убеден, че Южна Италия е стратегически незначима. Уви, това не се случва, макар за кратко 8-а армия да жъне лесен прогрес, завладявайки пристанището Бари и важните летища около Фоджа. Макар на немската 10-а армия да не са предоставени никакви подкрепления от север, тя почти успява да отблъсне десанта в Салерно. Основното съюзническо усилие на запад първоначално се фокусира върху Неапол – градът е избран, тъй като е най-северното пристанище, което би разполагало с подкрепа от въздуха чрез изтребители от Сицилия.

Докато Съюзниците напредват, те се изправят срещу все по-тежък терен в образа на Апенинските планини. В най-планинските части на Абруцо над половината от ширината на полуострова е съставена от хребети и върхове с височина над 900 m, които са относителни лесни за защита. Реките подлежат на внезапни и неочаквани наводнявания и постоянно осуетяват плановете на съюзническите командири.Phillips (1957), с. 20

Съюзническо настъпление към Рим

В началото на октомври 1943 г. Хитлер е убеден от командира в Южна Италия, фелдмаршал Алберт Кеселринг, че защитата на Италия трябва да се проведе възможно най-далече от Германия. Това би оползотворило максимално естествената отбранителна география на Централна Италия, като през същото време ще се откаже на Съюзниците лесното превземане на поредица от летища, които са близо до Германия. Хитлер също смята, че овладяването на Южна Италия ще предостави на Съюзниците трамплин за настъпление към Балканите, разполагащи с важни ресурси като нефт, боксит и мед.Orgill, The Gothic Line, с. 5

На Кеселринг е поверено командването в цяла Италия и той незабавно нарежда подготвянето на редица отбранителни линии из Италия, южно от Рим. Две линии, Волтурно и Барбара, се използват за забавяне на съюзническото настъпление, за да се спечели време за подготовка на най-укрепената защитна позиция, която образува Линията „Густав“ и две свързани отбранителни линии на запад от Апенините, линиите Бернхарт и Хитлер (последната бива преименувана на линия Зенгер на 23 май 1944 г.).Carver, с. 195

На 1 октомври благодарение на съвместните бойни действия на италианските и англо-американските войски е освободен Неапол, но не успяват да се придвижат на север при зимни условия. Въпреки това италианското върховно командване, съвместно със съветски и англо-американски военни съветници, подновява настъпателните операции срещу германците още през декември. На 8 декември 1943 г. италианските войски (Първа моторизирана бойна група в състав 5500 италиански войници и офицери от мотопехотните дивизии Леняно и Месина под командването на генерал Виченцо Дапино) атакуват укрепилите се на хълма Монте Лунго до Неапол германски дивизии. Тъй като са без артилерийска подготовка, част от италианците загиват в това първо сражение, но на 28 декември 1943 г. италианската армия, вече с мощна артилерийска подготовка, допълнени с два батальона берсалиери, отново атакуват хълма и, вследствие на силния огън на италианската артилерия и щурма на хълма от италианските мотопехотни войски и берсалиерите, германските войски разположени там са унищожени, а останалите около 1800 души падат в италиански плен.

Благодарение на победата при Монте Лунго, италианските ръководители се обръщат към съветския представител в СКК Вишински с молба да бъде увеличена числеността на италианските войски, воюващи на фронта. Англо-американските представители са против реално италианско участие, но Вишински успява да ги убеди, че е необходимо решение за увеличение на италианската армия на фронта. Така през януари 1944 г. италианските части на фронта са вече 22 хил. войници и офицери, групирани в Италиански освободителен корпус под командването на генерал Умберто Утили, съставен от три дивизии – участвалите в състава на Първа моторизирана бойна група Леняно и Месина, преименуванни на бригада Утили, и парашутната дивизия Нембо с два полка в нея, името на които е Фолгоре. Променя се и оперативното подчинение на италианската армия, като от 5-а американска армия тя преминава в оперативно подчинение на 2-ри полски корпус.

Линията „Густав“ се оказва голямо препятствие за Съюзниците към края на 1943 г., спирайки настъплението на 5-а армия в западната част на Италия. Макар тя да е пробита от 8-а армия близо до Адриатическо море, а град Ортона да е превзет, снежни виелици и нулева видимост в края на декември принуждават настъплението да спре. Фокусът на Съюзниците тогава се премества към западния фронт, където атака срещу долината на Лири се счита с най-висок шанс за пробив към италианската столица. Десанти при Анцио зад линиите целят да изкарат от равновесие немските защитници на Линията „Густав“, но ранният тласък към вътрешността за отрязване на немската защита така и не се състои, поради нерешителността на генерал-майор Джон Лукас.

На 18 януари 1944 г. италианските войски, в лицето на Италианския освободителен корпус, започват боеве срещу германците |при Монте Касино. 67-и италиански моторизиран пехотен полк Леняно пробива германските позиции южно от Касино и италианците се придвижват в дълбочина, като по пътя ликвидират части на алпийската фашистка дивизия Мотрероса на фашистката италианска социална република Сало. В края на януари 1944 г. на фронта при Монте Касино пристигат нови англо-американски части.