Дойран или Стар Дойран (варианти Дорян, Догрян, паралелно име Полин, Поленин, Полянин, ; , Дойрани, ) е бивш град в Македония, разположен на югозападния бряг на Дойранското езеро, разрушен напълно през Първата световна война.
Днес името Дойран носят 3 села: село Стар Дойран (363 жители) в Северна Македония, курорт, център на община Дойран, разположено на мястото на бившия град; село Нов Дойран (1100 жители) в Северна Македония, разположено на 5 km северно от стария град, възникнало след Първата световна война; село Дойран (183 жители) в Гърция, дем Кукуш, разположено на югоизточния бряг на Дойранското езеро на мястото на старата Дойранска гара.
География
Дойранската котловина е разположена в югоизточния край на Северна Македония и Северна Гърция. Обградена е от планините Беласица от север, Круша от изток и ниските ридове Кара тепе, Дуб и Поския от запад. Най-ниските части на котловината са заети от Дойранското езеро. Между езерото и първите склонове на Беласица е разположена местността Гьолбаш или Главата на езерото (днес в по-голямата си част в Гърция), през която текат реките Коджа Су, Николичка и Поповска. Към котловината водят два прохода – от изток Дуат тепе (между Беласица от север и Круша от юг) и от запад Дервент. Котловината е отворена от юг и в нея преобладава средиземноморският климат с топло и сухо лято и меки зими. Поради този климат в котловината растат всякакви житни и зеленчукови растения и средиземноморските овошки, като смокини. Езерото е богато на риба – червеноперка, сом и други.
История Пеоните и Тавриана
Първите засвидетелствани от античните автори обитатели на района около Дойранското езеро (в античността Празиас или Празиада) са пеоните. Хипократ в V век пр. Хр. пише, че страната около Празиас е гореща и блатиста и страда от много наводнения. Жителите ѝ живеят в къщи от дърво и тръстика, построени в самата вода и използват лодки еднодръвки. Херодот също в V век пр. Хр. казва в Пета книга на своята „История“, че пеоните около езерото Празиас, тогава заемащо почти цялата Дойранска котловина, са многоженци и живеят в къщи върху наколни платформи, до които се стига по един-единствен тесен мост.Херодот. История. Книга 5. Дори в XIX век сър Джон Лъбок барон на Ейвбъри споменава, че румелийските рибари, живеещи около езерото Празиас живеят в дървени къщи, построени над водата, подобно на тези от времето на Херодот.Lubbock, John. 1865, Pre-historic Times, as Illustrated by Ancient Remains, and the Manners and Customs of Modern Savages. London: Williams and Norgate
Във II век пр. Хр. на брега на Дойранското езеро вече има град, наречен Тавриана, споменат от Страбон в прочутата му „География“. Градът влиза в границите на Македонската държава, а след падането ѝ е част от Римската империя и по-късно от Византия. Тавриана е разположен в местността Топлец, на северозападния бряг на езерото, където още в началото на XX век са открити много гръцки гробници и надписи.
Средновековие След заселването на славяните на Балканския полуостров някъде към IX век Тавриана може би вследствие на епидемия от холера е изоставен и градът се премества няколко километра на юг на мястото на днешния Стар Дойран, като получава ново име Полин – име, което се използва от българското население до унищожението на града.Трайчевъ, Георги. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека №2, София, 1923, стр. 6: „Българитѣ и сегашния градъ именуватъ П̀олинъ, само турцитѣ го наричатъ Дойранъ.“ Постепенно в началото на 20 век официалното турско име започва да измества българското в езика на неместните българи, точно каквото се случва и с Валовища/Демир Хисар, Ругуновец/Карасуле, Горно Върбени/Екши Су, Суровичево/Сорович, Пазар/Енидже Вардар и други селища. През Средновековието градът е на границата между България и Византия и често влиза ту в едната, ту в другата държава.
В 1332 година градът е завоюван от сръбския крал Стефан Душан, а след разпадането на Душановата държава в 1355 година, Полин влиза в малкото феодално владение на Богдан, чиято столица е крепостта Женско (Гинекокастрон). След разгрома на Вълкашин и Углеша Мърнявчевичи от османските турци в битката при Черномен през 1371 година пътят към Македония е отворен и Полин е завоюван през зимата на 1371/1372 година от османския пълководец Евренос бей.
Османско владичество С появата на османските турци се появява и новото име на града Дойран. Във втората половина на XV век Дойран е център на нахия от няколко селски общини. В 1519 година според запазени османски документи в Дойран живеят 232 семейства, от които само 3 са мюсюлмански, останалите 229 християнски. През XVII век османският пътешественик Евлия Челеби пише за Дойран:
В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Малешева от 1621 – 1622 година е отбелязано село Дойран с 333 джизие ханета (домакинства).Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 285 Войните с Унгария и Хабсбургите от XVI и XVII век допринасят за икономическия просперитет на града, който постепенно се превръща във важен занаятчийски център. С този възход през XVII век постепенно се променя и демографската картина на града след масово заселване на турско население. Така Дойран придобива традиционния си и за по-късния период вид на град от две части – долен град – Вароша, където живее християнското население и горен, където живее турското и циганското мюсюлманско население.
Градът е изграден амфитеатрално в стила на Цариградската и Солунската архитектура и тъй като напомнял на Солун го наричали Малкият Солун. Има калдъръмени улици, водопровод с чиста вода, каптирана от изворите над града и доведена до много градски чешми чрез керамични тръби, градска баня – хамам, който обслужвал всички жители – мъже и жени, християни и мюсюлмани, три църкви и три джамии, няколко училища и часовникова кула.
Възраждане и борба за българска църква
Към XVIII век Дойран вече напълно придобива облика на голям търговски център. В турски документи и в рапортите на френските консули в Солун се говори за панаир в Дойран, който привличал търговци от цялата околия. Започва да се развива и търговия с Австрия и други европейски държави. Много дойрански търговци се заселват във Виена, един от които е известният Кирил Николич, дал голям принос за просветата в града чрез изпращане на парични средства за помощ на бедните деца в дойранското училище. В Дойран в края на XVII век е роден големият български зограф и поет Христофор Жефарович. Една султанска заповед от 1751 година сочи Дойран като център на хайдутство.„История на България, т.5, Българско възраждане. XVIII – средата на XIX век“, София, 1985, стр.96.
Стопанският възход на Дойран е още по-забележителен през първата половина на XIX век, когато не само жителите на града се увеличават (над 2000 в средата на века), но и градът става административен и стопански център на Дойранската каза. В Дойран е роден архимандрит Теодосий Синаитски, основал първата българска печатница в Солун в 1838 година.
В XIX век Дойран е главен град на Поленинската епархия и постепенно става един от центровете на българското движение за църковна независимост. В 1848 година Йордан Хаджиконстантинов Джинот се опитва да отвори българско училище в Дойран, но е изгонен от гръцкия владика Антим, който му заявява: „Аз виждам, че си дошъл тук да размиряваш българите. До довечера да се махнеш от града“. В писмо до „Цариградски вестник“ Джинот говори за духовното невежество на дойранските българи:
В 1848 година дойранци построяват с доброволни помощи голямата катедрална църква „Свети Илия“, чийто архитект е Георги Новаков Джонгар от велешкото село Папрадище. С разгорещяването на борбата на българите за самостоятелна църква Цариградската патриаршия назначава в 1848 за владика в Дойран Мелетий, известен противник на българското богослужение и българското образование, наречен от населението Дели Милети (Лудия Милети) заради развратното си поведение. Но българската партия в града, начело с видните граждани Киро Ристенин, Коста Ичков, Хаджи Дине, Христо Бръзицов, Костадин Кьосев и Дине Ампов, успява да спечели в някои празнични дни в катедралния храм да се чете на български. Около 1850 година учител в Дойран е охридчанинът Андроник Йосифчев, който преподава само на гръцки, но и разпространява идеята за българската просвета.Трайчевъ, Георги. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека № 2, София, 1923, стр. 12.
В 1856 година няколко дойрански чорбаджии условят за учител в Дойран светогорския монах Арсений от Галичник, който за пръв път освен на гръцки започва да преподава два дни в седмицата и на български език. С това училище започва и възраждането на българщината в Дойран. След две години Арсений е уволнен от гръцкия владика. Градът на няколко пъти е посещаван от Димитър Миладинов, по това време учител в Кукуш, във връзка с неговата идея за отваряне на българска гимназия в Кукуш. И под негово ръководство на 8 юни 1858 година 29 български първенци от казите Дойран, Кукуш и Карадаг се обръщат с прошение към руския император, като молят да се разреши събирането на помощи в Русия за откриването на българска гимназия в Кукуш и за обзавеждането на български църкви.
След дълга борба с владиката Мелетий и след като населението в епархията, водено от будните кукушани, заплашва с уния, през 1859 година Мелетий е отзован и на 29 октомври Партений Зографски е ръкоположен за Поленински епископ. Унията все пак се осъществява през 1860 година и макар в Дойран тя да не успява да спечели поддръжници, малка част от населението в епархията ѝ остава вярна дори и след като през юни 1861 водачите на униатското движение – Йосиф Соколски и Драган Цанков се отказват от нея. Партений Зографски отваря в Дойран отделно българско училище, в което преподава по Ланкастърската метода Киро Ристенин.
В 1863 година австрийският консул Йохан Георг фон Хан в „Пътуване в районите на Дрин и Вардар, предприето в 1863 година“ пише за Дойран:
След като опасността от разрастване на униатството отшумява, през 1868 година Патриаршията отзовава Партений Зографски и отново връща в Дойран Мелетий, който веднага издейства от турските власти арестуването на Киро Ристенин и се опитва да затвори българското училище. Ристенин е заместен от помощника си Христо Телятинов, а българските първенци пращат писмо до Цариградското българско читалище, в което молят да им бъде изпратен учител. От Цариград изпращат младия Стоян Михайловски, който заедно с помощника си Телятинов между 1872 и 1873 урежда образцово българско училище и читалище в Дойран. В 1872 след основаването на Българската екзархия в града е основана и самостоятелна българска църковна община с председател хаджи Дине Хаджидимитров и видни членове Киро Ристенин, Коста Ичков, Христо Бръзицов, Коста Ахтаров, Хаджи Киро, Костадин Кьосев и други. В 1873 година обаче Михайловски е арестуван от османските власти и българското училище е затворено.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“) в 1878 година пише, че в Дойран живеят 3600 гърци, а цялата Поленинска епархия е населена с православни българи. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година в Дорян (Dorian) има 815 домакинства с 1012 мюсюлмани и 1524 българи.„Ethnographie des vilayets d'Adrianople, de Monastir et de Salonique“. Constantinople, 1878
Според решенията на Берлинския конгрес през 1878 година Дойран с цяла Македония остава в рамките на Османската империя.
В гръцкото училище в Дойран преподава Христо Мачуковски на гръцки и на български до 1878 година. Българско училище е отворено от Екзархията отново през 1880 година. След основаването на Екзархията наследилите Мелетий патриаршески владици Теоклит (1879 – 1885), Герасим (1885 – 1887) и Йоаким (1888 – 1892) не позволяват на българите да ползват черквите в града и българите започват на всеки празник да ходят да се черкуват в съседното село Владая (днес Акритас, Гърция).