Украинската гръкокатолическа църква (; , съкратено УГКЦ) или Униатска църква ( Київ як столиця Київської унійної митрополії Уніати, унійна Церква – чи ці терміни відповідають нашій Церкві? ) е местната католическа църква от византийски обред (източнокатолическа), имаща статут на върховна архиепископия, действаща в Украйна (без територията на Закарпатието, където действа отделната Мукачевска епархия, принадлежаща към Русинската гръкокатолическа традиция) и в повечето държави с голяма украинска диаспора.
Енориите на УГКЦ в Руската федерация са под юрисдикцията на ординария за католиците от византийския обред в Русия.
Съвременната УГКЦ е наследник на Руската униатска църква, създадена в Жечпосполита, в резултат на Брестката уния в 1596 година между православната митрополия на Киев и на цяла Русия на Константинополската патриаршия и Католическата църква.
Понастоящем тя е най-голямата в света католическа църква от източен обред по брой на енориашите и на енориите.
История Брестка уния През октомври 1596 г. повечето от епископите на православната Киевска митрополия (част от Константинополската патриаршия), начело с митрополит Киевски, Галицки и на цяла Русия Михаил Рогоза, на събор в Брест, решават да признаят върховната юрисдикция на папата. Условията на унията (т.е. съюза) предвиждат признаването на властта на папата и католическите догми, при запазване на византийския обред от вярващите и духовенството. Впоследствие униатската църква се установява трайно в Галиция, Волиния, Подолието, които тогава са част от Жечпосполита.
Като цяло униатската църква се радва на държавна подкрепа, макар да се разглежда като второстепенна, за което свидетелства по-специално фактът, че най-високопоставените гръкокатолически йерарси не са включени в сената.
Постепенно авторитетът на униатската църква нараства, което е улеснено от създаването на Василианския орден. От 1630-те години към унията започва да клони и шляхтата. Въпреки усилията за разпространение на унията, обаче през 1647 г. в Жечпосполита има около 4 хиляди униатски и над 13,5 хиляди православни енории.
Ръкополагането през 1620 г. от патриарх Теофан III Йерусалимски на нова православна йерархия в държавата (преди това православните епископи не са допускани до катедри от крал Сигизмунд III), и разделянето с грамота от крал Владислав IV Васа през 1635 г., на религиозните институции между православни и униати на 2 законни киевски метрополии – униатска и православна, затвърждават разцеплението на местното общество. Опити за примирението му са правени на съборите от 1629 г. в Киев и 1680 г. в Люблин, свикани по инициатива на униатската йерархия, но пренебрегнати от православните. През 1630-те години митрополит Йосиф Рутски подготвя план за създаване на патриаршия на базата на Киевската митрополия, която да е обща за православната и униатската църква. Проектът заинтересува православните опоненти, включително Петър Могила, но идеята не среща подкрепата на папството и властите на Жечпосполита, и не намира разбиране сред православното население.
По време на войната с Русия през 1654 – 1667 г. унията е забранена на териториите, окупирани от руските войски. След Андрусовското примирие от 1667 г. управляващите кръгове на Жечпосполита рязко увеличават подкрепата си за унията. Още по-голяма привлекателност за шляхтата тя получава след подчиняването на Киевската православна митрополия на Московската патриаршия през 1688 г., което означава загуба на независимостта на православната църква на Жечпосполита и пълното ѝ подчиняване на интересите на Русия, враг в доскорошната война. Особено се засилва подкрепата за униатската църква и в същото време натискът върху православните от централната власт по време на управлението на Ян Собиески.
XVIII-XIX век През 1700 г. православният епископ Йосиф Шумлянски обявява присъединяването на Лвовската епархия към гръкокатолическата църква. През 1702 г. Луцката и Волинска епархия, оглавявана от епископ Дмитрий Жабокрицки, също се присъединява към гръкокатолическата църква, а през 1715 г., на събора в Житомир, повечето от енорийските православни свещеници от Черкаси, Киев и Волин приемат унията, което завършва процеса на преход на православните епархии на Жечпосполита към гръкокатолицизма. Православното духовенство в държавата е принудено да премине към гръкокатолицизъм, в противен случай към тях са прилагани репресивни мерки. В украинското общество на Деснобрежна Украйна мнозина също реагират силно негативно, и това е още една причина за възраждането на казашките свободи под формата на хайдамакското движение и масовото преселване на население към левия бряг на Днепър, под управлението на руския цар, където държавна религия е православието.
За окончателното консолидиране на Руската униатска църква и по-нататъшното ѝ латинизиране способства Замойският събор, който се провежда от 26 август до 17 септември 1720 г. в Замошч под ръководството на митрополит Лев Кишка и папския нунций Джироламо Грималди. Съборът решава да унифицира богослужението, като приема богослужебни книги, одобрени от папската власт и отказва да използва некатолически издания; и да издаде на националния език два катехизиса – голям за духовенството и малък за народа. Освен това са взети решения относно начина на живот и облика на гръкокатолическото духовенство; така след събора свещениците започват да се подстригват, да си бръснат брадите и да носят дрехи, характерни преди това само за западното духовенство. Въведени са литургии, характерни за западните църковни обреди, включително молитвена броеница, празника на тялото и кръвта Христови, поклонение към сърцето Христово и други.
На 11 юли 1705 г. по време на вечернята във Василианския манастир в Полоцк, руският цар Петър I, въпреки съюзническите си отношения със саксонския курфюрст и полския крал Август II по време на Великата северна война, със собственоръчно убива четирима гръкокатолически монаси, след като те го наричат схизматик и нападат с юмруци и с импровизирани средства него и неговата свита, а на следващия ден разпорежда игуменът да бъде обесен, заедно със своя помощник.Соловьёв, Сергей Михайлович История России с древнейших времён кн. 8 глава 3
Поради невъзможността седалището на църквата да е в Киев, който от 1667 г. е част от Московската държава, резиденция на униатските митрополити от 1729 г. (официално – от 1746 г.) до 1795 г. е град Радомишъл.
След поделбите на Жечпосполита, когато по-голямата част от територията на епархиите на Руската униатска църква става част от Руската империя, част от гръкокатолиците се присъединява към Православната руска църква, а някои остават подчинени на Рим. Общата насока на политиката на всички руски императори към тях е категорична: на енориашите на Руската гръкокатолическа църква се гледа като на православни, които под натиск са приели юрисдикцията на папата и които са склонни да нарушат тази юрисдикция под какъвто и да е предлог.
Когато през 1768 г. руските войски навлизат на територията на Жечпосполита, за да потушат хайдамакското въстание (т. нар. Колиившчина), Екатерина II разпорежда арестуването на всички гръкокатолически свещеници, които откажат да приемат православието и отнемането на цялото църковно имущество, към което претендират православните. Свещениците са освободени след намесата на варшавския нунций.
Веднага след началото на Първата подялба на Жечпосполита, на 4 март 1772 г. митрополит Филип Володкович изпраща писмо до папа Климент XIV относно потискането на униатите от полските власти.Theiner A. Vetera monumenta Poloniae et Lithuaniae. – Romae, 1864. – P. 417. След придобиването на Галиция от Австрия, на 17 юли 1774 г. лвовският епископ Лев Шептицки се оплаква чрез своя комисар Иван Худза, който получава аудиенция при Мария Терезия, че латинските свещеници и дори канониците в Галиция наричат униатите кучета, а религията им – кучешка. Всички, които изповядват гръкокатолическия обред, нямат право нито на служба, нито на работа в цеховете на занаятчии и индустриалци.Malinowsky M. Die Kirchen-und Staatssatzungen bezueglich des griechisch-katholischen Ritus der Ruthenen in Galizien. – Lemberg, 1871. – S. 304 – 306.
През 1787 г. Екатерина II постановява, че духовни книги в Руската империя могат да печатат само печатници, подчинени на Светейшия управляващ синод, и дейността на гръкокатолическите печатници спира.
През 1794 г. православният епископ Виктор Садковски изпраща до гръкокатолиците обръщения да преминат „в правата вяра“, които се четат в градовете и селата като държавни актове. Ако се появят желаещи да приемат православието, властите ги записват в книги, изплащат им парична помощ и изпращат свещеник с отряд войници, които конфискуват църквата от гръкокатолиците и я предават на православните. Заповядано е да се закриват гръкокатолическите енории, ако имат по-малко от 100 домакинства, но им е позволено да продължат да съществуват, ако преминат към православието. Гръкокатолическите епархии, с изключение на Полоцката, са затворени и епископите им са пенсионирани или са изпратени в чужбина. Киевската гръкокатолическа митрополия на практика е закрита: на митрополит Теодосий Ростоцки е забранено да ръководи епархията си, а той самият е изпратен в Санкт Петербург.
Император Павел I забранява насилствените методи за покръстване в православието. През 1800 г. той връща повечето гръкокатолически свещеници от изгнанието им в Сибир, връща на гръкокатолиците част от храмовете и василианските манастири. Разрешено е да съществуват три гръкокатолически епархии: Полоцката, Луцката и Брестката. Тези, които са приели православието, започват да се връщат към гръкокатолицизма.
Император Александър I предава управлението на гръкокатолическите енории от ръцете на митрополита и епископите към ревизори на гръкоуниатската колегия.
Папа Пий VII през 1807 г. създава униатската Галицка митрополия с център в Лвов (тогава столица на Кралство Галиция и Лодомерия, част от Австрийската империя), която става правоприемник на ликвидираната униатска Киевска, Галицка и на цяла Русия митрополия. Първият ръководител на възстановената митрополия е ректорът на Лвовския университет (1796 – 1797) Антон Ангелович.
През 1839 г. на събора в Полоцк решенията на Брестката уния са отменени: 1607 униатски енории и повече от милион и 600 хиляди души преминават под юрисдикцията на Руската православна църква. Единствената униатска епархия в Руската империя остава Холмската епархия.
За да намали влиянието на католическата църква върху обществения живот в Полша след Полското въстание от 1863 – 1864 г., царското правителство решава и униатите от Холмшчина да приемат православието. Често срещу кампанията има съпротива: на 24 януари 1874 г. жителите на село Пратулин се събират близо до енорийската църква, за да предотвратят прехвърлянето на храма под контрола на православната църква. След това отряд от войници открива огън по хората. Загиват 13 души, които са канонизирани от католическата църква като Пратулинските мъченици.
На 11 май 1875 г. е провъзгласено обединението на холмските униати с православната църква. Униатството в Русия и Полша е премахнато напълно.
Опит за обединение на Мукачевска и Пряшевска епархии с Галицката митрополия