В началото на XV век венецианците продължават да разширяват владенията си в Северна Италия чрез война с Падуа и установяват окончателен контрол над далматинския бряг, където са назначени като управители венециански патриции, например граф Филипо Стипанов в Зара. Към 1410 г. Венеция притежава флот от около 3 300 кораба (с 36 000 души екипаж) и владее по-голямата част от прилежащите ѝ територии на континента, включително важни градове като Верона и Падуа.

Управлението на Франческо Фоскари (1423 -1457) бележи апогея на Венецианската република. При избирането му Висшият съвет постановява окончателното премахване на народното събрание Кончо и по този начин публичните органи спират да се позовават на древната комуна. Дожът приема титлата Светлейши принц и с него върховният председателстващ орган на държавните събрания започва да се нарича Серенисима Сеньория, докато цялата държава става Серенисима Република („Светлейша република“)

Въпреки успехите на Изток и Запад, когато султан Мехмед II превзема Константинопол на 29 май 1453 г., венецианският свят се променя радикално.

Завладяване на Венето, Фриули и Далмация

На 1 декември 1400 г. за дож е избран Микеле Стено. През 1403 г., след няколко епизода на генуезко пиратство, венецианската флота, командвана от генерален капитан Карло Дзено, побеждава генуезкия флот при Модоне в последната голяма конфронтация между двете морски сили. Междувременно още през 1402 г. смъртта на Джан Галеацо Висконти оставя Миланското херцогство без силен водач и Флоренция се възползва от това заедно с Да Карара, за да се разшири в ущърб на херцогството. Когато падуанците превземат Верона и обсаждат Виченца през март 1404 г., миланската регентка Катерина Висконти моли дож Стено за помощ, обещавайки в замяна отстъпването на двата града. На 24 април се извършва доброволното подчинение на Виченца, последвано на 7 май от това на Колоня Венета, и Венеция нарежда на Франческо Новело да Карара да сложи край на опустошението в новите ѝ територии. Когато господарят на Падуа отказва, е обявена война. Катерина Висконти, неспособна да ги защити, също отстъпва на Венецианската република Белуно (18 май), Басано (10 юни) и Фелтре (15 юни), докато Да Карара се съюзяват със семейство Есте от Ферара. В началото на 1405 г. венецианците обсаждат Падуа, докато през март семейство Есте е принудено да отстъпи Полезине и да изостави конфликта. Също така през 1405 г. Венеция също е въвлечена на Балканите, където избухва войната в Хърватия с Княжество Зета (Първа скутарска война). На 24 юни е доброволното подчинение на Верона, последвано от това на Падуа. Членовете на семейство Да Карара, транспортирани до Венеция, са хвърлени в затвора и след напразни молби за прошка са екзекутирани.

През 1406 г. в Рим венецианецът Анджело Корер е избран на папския престол с името Григорий XII. С надеждата да сложи край на схизмата, съборът в Пиза вика Григорий и антипапа Бенедикт XIII, но, изправени пред отказа на двамата да се представят, на 5 юни 1409 г. и двамата са обявени за свалени като схизматици, еретици, лъжесвидетелстващи и скандални. На тяхно място съборът избира антипапата или папа Александър V, идващ от венецианската колония Кандия (Крит). Александър умира внезапно през 1410 г. и е наследен от антипапа Йоан XXIII. Хаосът, който се върти около въпроса за разкола и участието на членове на венецианския патрициат, води на 13 юли същата година до изключването от заседанията на съветите на Републиката относно въпросите, свързани с папството и Църквата, на всички по някакъв начин свързани с различните понтифекси и с духовенството. За целта са изготвени специални списъци на име fora papalistas („Папалистите вън“) от команда, извиквана в момента, в който членовете трябва да напуснат събранията. Дожът, стар и болен, умира на 26 декември 1413 г.

На 7 януари 1414 г. за дож е избран Томазо Мочениго. През 1416 г. Пиетро Лоредан е изпратен в Галиполи, за да започне диалог с новия султан Мехмед I. Въпреки това мисията на Лоредан е неразбрана и избухва битка. Османският флот е потопен. През 1415 г. Съборът в Констанц, проведен под патронажа на краля на Унгария и император на Свещената Римска империя Сигизмунд Люксембургски, слага край на Западната схизма, като приема абдикацията на Григорий XII и антипапите и довежда до избирането на папа Мартин V през 1417 г. Укрепен от този успех, императорът сформира заплашителен антивенециански съюз с новия патриарх на Аквилеа Лудвиг фон Тек през 1418 г. В последвалата война, въпреки че е атакувана на два фронта, Венеция скоро преминава в настъпление, завладявайки цяло Фриули и Кадоре, които най-накрая са присъединени към Континенталните владения през 1420 г., като същевременно официално запазва временната роля на патриарха на Аквилеа. През 1419 г. в Хърватия избухва Втората скутарска война. Преди всичко обаче мирът с Унгария връща владението на Далмация на Венеция. Томазо Мочениго е последният дож, който действа от името на Венецианската комуна. Новият експанзионистичен цикъл на Републиката съвпада с освобождаването от последните остатъци, макар и чисто формално, от периода на комуната.

Управлението на Мочениго е белязано и от нарастващо строителство, по-специално по отношение на монументалната реконструкция на Двореца на дожите – сърцето на държавата. Въпреки силния натиск за обратното обаче, реално дожът винаги е предпочитал да забави експанзионистичния стремеж на града, като непрекъснато си спомня, дори и в собственото си завещание, за рисковете, свързани с впускането в дълги и скъпи войни, които само биха преместили центъра на гравитацията на държавата далеч от морето. След дълго боледуване той умира на 4 април 1423 г., почти на осемдесет години.

Апогей и раждане на Светлейшата венецианска република

Въпреки волята на своя предшественик, който моли да не го избират, именно Франческо Фоскари става дож на 15 април 1423 г. По този повод Висшият съвет постановява окончателното премахване на народното събрание Кончо и по този начин публичните органи спират да се позовават на древната комуна от този момент нататък. По този начин дожът приема титлата Светлейши принц и с него върховният председателстващ орган на държавните събрания започва да се нарича Серенисима Сеньория, докато цялата държава става Серенисима Република („Светлейша република“).

През същата година, възползвайки се от слабостта на умиращата Византийска империя, е одобрена покупката на големия търговски град Солун на изток. Градът, тогава под обсада от османците, е отстъпен на Венеция от деспот Андроник Палеолог с надеждата да го спаси от ръцете на неверниците. Знамето на Венеция е издигнато на 14 септември 1423 г. и отбраната е възложена на адмирал Пиетро Лоредан. Въпреки това през 1426 г. експанзионистичната политика на Фоскари се реализира с влизането му във войната срещу Миланското херцогство. През юли 1427 г. е битката при Кремона. На 17 октомври 1427 г. в битката при Маклодио Венеция, под командването на Франческо Бусоне, граф на Карманьола, довежда границата си до река Ада, завладявайки ломбардските градове Бергамо, Бреша, Крема и териториите на Вал Камоника, които по-късно съставляват Венецианска Ломбардия.

През 1430 г. обаче успехите в Италия са частично засенчени от загубата на Солун, в крайна сметка завладян от османските турци. Междувременно през 1431 г. венецианският патриций Габриеле Кондулмер е избран за папа в Рим, като приема името Евгений IV. На фронта на конфликта обаче Венеция претърпява поредица от военни неуспехи в Ломбардия, което води до обвинението на графа на Карманьола в предателство и той е екзекутиран за това на 5 май 1432 г.

Загрижен за нарастващата мощ на Османската империя, през 1438 г. дожът любезно приветства император Йоан VIII Палеолог, който пристига на дипломатическа мисия на Запад в отчаяно търсене на помощ. На събора във Флоренция императорът провъзгласява ефимерното обединение на Православната църква с Католическата. Междувременно трудната военна ситуация във Венеция поставя Бреша под все по-голяма обсада, така че през 1439 г. Републиката е принудена да планира колосално начинание (Galeas per montes), за да транспортира по земя от река Адидже до Роверето и до езерото Гарда, близо до Торболе, флот, съставен от 2 галери (40 м дълги и тежащи по 250 тона всяка) и 25 други по-малки кораба, за да се притекат на помощ на обсадения град.

През 1441 г. обаче мирът от Кремона потвърждава венецианското владение на Пескиера, Бреша, Бергамо и част от района на Кремона. През същата година Републиката придобива папска Равена, Римини, Фаенца, Имола и Чезена, както и на трентинско Роверето. През 1444 г., побеждавайки окончателно пиратите неретляни, Венеция завладява тяхната крепост в Омиш. Това е последвано няколко години по-късно от освещаването на о-в Егина в Леванта. През 1445 г. Венеция официално слага край на светската власт на Аквилейската патриаршия, присъединена към Континенталните владения. Със смъртта на Филипо Мария Висконти в Милано през 1447 г. династията Висконти е свалена и е заменена от Златната амвросианска република. Венеция се възползва от това, за да окупира Лоди и Пиаченца, враждебно настроени към новото миланско правителство, което следователно обявява война, призовавайки на помощ кондотиера Франческо I Сфорца. Въпреки това след първоначалните успехи над венецианците с битката при Монте ди Брианца и Караваджо, Сфорца се обръща срещу Амвросианската република. Той е победен при Канту и Асо и превзема Милано на 22 март 1450 г. след дълга обсада, и става новият херцог. Венецианската власт е подпечатана през 1451 г. и от религиозна гледна точка с официалното разпускане на патриаршията на Градо и издигането на епархията на Кастело към патриаршията на Венеция.

Въпреки успехите на Изток и Запад венецианският свят се променя радикално, когато османският султан Мехмед II превзема Константинопол на 20 ноември 1453 г., слагайки край със смъртта на император Константин XI Палеолог на хилядолетната история на Римската империя. За да накаже венецианците за помощта, оказана на гръцките защитници, султанът нарежда байло Джироламо Миното и неговият син и знатните лица на Републиката да бъдат обезглавени, след това кара няколко венециански търговци да бъдат хвърлени в затвора и продава другите колонисти на Константинопол в робство. Вече без водач, гръцките острови Скирос, Скиатос и Скопелос се предават на Венеция, която на 18 април 1454 г. подписва крехък мирен договор с турците, който възстановява търговските привилегии, които вече са в били сила при византийците. Почти едновременно, на 19 април, мирът от Лоди слага край на войните в Италия, признавайки венецианската граница по река Ада. След като Съветът на десетте открива за споразумение между Сфорца и Мехмед II за улесняване на завръщането в родината на Якопо Фоскари, заточен на Крит за опита си за убийство на магистрат от Съвета на 10-те, на 12 януари 1457 г. младият Фоскари е доведен в града и е убит. Затова на 23 октомври трима съветници от 10-те нареждат на стария 80-годишен дож да остави инсигниите на дож и да абдикира, слагайки край на най-дългото от всички венециански управление на дож.

Поява на османската заплаха и Солена война

Фоскари е наследен от Паскуале Малипиеро. Два дни след избирането му, на 1 ноември, Фоскари умира от инфаркт. Като компенсация Съветът на десетте, на фона на протестите на съпругата му, постановява той да бъде изложен пред хората в одеждите на дож и да има държавно погребение. Предвид скандалите, които съпътстват аферата, през 1458 г. Висшият съвет издава закон за ограничаване на правомощията на вече почти всемогъщия съвет, като му забранява да се намесва в клетвата на дожа, тъй като той е създаден, за да, предотвратява скандали, не да ги създава“. Дож Малипиеро става свидетел на експанзията на турските армии в Гърция през 1460 г., където са победени Аринското херцогство и деспотството на Мореа, един от последните византийски бастиони. Малипиеро умира на 12 май 1462 г.