Реставрационизъмът, известен също като реституционизъм или християнски примитивизъм, е религиозна перспектива, според която ранните вярвания и практики на последователите на Исус или са били загубени, или изопачени след неговата смърт и изискват „възстановяване“.Douglas Allen Foster and Anthony L. Dunnavant, The Encyclopedia of the Stone-Campbell Movement: Christian Church (Disciples of Christ), Christian Churches/Churches of Christ, Churches of Christ, Wm. B. Eerdmans Publishing, 2004, ISBN 0-8028-3898-7, 9780802838988, entry on Restoration, Historical Models of Това е възглед, който често „се стреми да коригира грешки или недостатъци в другите клонове на християнството, като се позовава на първичната църква като нормативен модел“.
Усилията за възстановяване на по-ранна и по-чиста форма на християнството често са отговор на деноминационализма. Както Рубел Шели отбелязва: „Мотивът зад всички движения за възстановяване е да разрушат стените на разделението чрез завръщане към практиката на оригиналните, същностни и универсални черти на християнската религия“.Rubel Shelly, I Just Want to Be a Christian, 20th Century Christian, Nashville, Tennessee 1984, ISBN 0-89098-021-7 Различни групи се опитват да осъществят визията за възстановяване по различни начини; например, някои се съсредоточават върху структурата и практиките на църквата, други – върху етичния живот на църквата, а трети – върху прякото преживяване на Светия Дух в живота на вярващия. Относителната важност, придавана на идеала за възстановяване, както и степента, до която се смята, че пълното възстановяване на ранната църква е постигнато, също варират сред отделните групи.
В по-тесен смисъл, терминът „реставрационизъм“ се използва като описателен термин за несвързани реставрационистки групи, формирани по време на епохите на Великите пробуждания, като христаделфианците (от гръцки: „Братя на Христос“), сведенборгианите (т.е. „Новата църква“), ирвингяните (най-голямата от които е Новоапостолската църква), Светиите от последните дни (т.е. мормонизмът), Свидетелите на Йехова (от тетраграматона за бог), „Ла Лус дел Мундо“ (от испански: „Светлината на света“) и „Иглесия ни Кристо“ (от тагалог: „Църквата на Христос“)Bloesch, Donald G. (2 December 2005). The Holy Spirit: Works Gifts. InterVarsity Press. p. 158. ISBN 978-0-8308-2755-8.. В този смисъл реставрационизмът се счита за едно от шестте таксономични разклонения на християнството: Източната църква, Ориенталското православие, Източноправославието, Римокатолицизмът, Протестантство и Реставрационизмът. Тези реставрационистки групи споделят убеждението, че историческото християнство е загубило истинската вяра по време на Великото отстъпление и че Църквата е трябва да бъде възстановена (т.е. реставрирана).
Употреба на термина „Реставрационизъм“ в смисъла на „християнски примитивизъм“ се отнася до опита да се коригират възприемани недостатъци в съвременната църква чрез използване на първичната църква като модел за възстановяване на ранното християнство. Тази концепция често се описва като „практикуване на църквата така, както се смята, че е било в Новия Завет“.Gerard Mannion and Lewis S. Mudge, The Routledge companion to the Christian church, Routledge, 2008, ISBN 0-415-37420-0, 9780415374200, стр. 634 Реставрационизмът се нарича още „апостолски“, тъй като се свързва с формата на християнството, следвана от Дванадесетте апостоли. Тези идеи се появяват още в ранната история на църквата, като първите следи са в трудовете на Ириней, а през Средновековието те отново изплуват в някои движения. По време на Реформацията те също намират израз, като протестанството често се разглежда като форма на християнски реставрационизъм, макар че някои негови течения, като Църквите на Христос или баптистите, са по-реставрационистки от други.
Средновековие Започвайки около 1470, поредица от папи се фокусират върху придобиването на пари, своята роля в италианската политика като владетели на Папската държава и властовата политика в рамките на кардиналската колегия. Реставрационизмът по това време е съсредоточен върху движения, които искат да обновят църквата, като лолардизма, Братството на общия живот, хуситите и реформите на Джироламо Савонарола във Флоренция.Churchill, Leigh (2004). The Age of Knights & Friars, Popes & Reformers. Milton Keynes: Authentic Media. стр. 281. ISBN 978-1-84227-279-4.
Макар тези предреформационни движения да предвещават и понякога да обсъждат разрив с Рим и папската власт, те също така провокират реставрационистки движения в рамките на църквата.
Проповедници по онова време редовно критикуват делегатите на тези събори за симония, продажност, липса на целомъдрие и целибат, както и за заемането на множество бенефиции. Липсата на успех на реставрационистките движения довежда, вероятно, до Протестантската реформация.uchman, Barbara W. (1984). The march of folly. New York, U.S.A.: Alfred A. Knopf. ISBN 9780394527772.
Протестантска реформация
Протестантската реформация възниква от стремежа да се поправи църквата и да се върне към това, което реформаторите възприемат като нейната оригинална библейска структура, вярвания и практики. Тя е мотивирана от усещането, че „средновековната църква е позволила на своите традиции да затрупат пътя към бог с такси и човешки разпоредби, като по този начин подкопае евангелието на Христос.“ В основата на Реформацията стои акцентът върху принципа „само Писанието“ (sola scriptura).C. Leonard Allen and Richard T. Hughes, "Discovering Our Roots: The Ancestry of the Churches of Christ," Abilene Christian University Press, 1988, ISBN 0-89112-006-8
В резултат на това авторитетът на църковната традиция, която на практика е била поставена над Писанието, е отхвърлен. Реформацията не е монолитно движение, а се състои от поне три разпознаваеми поднаправления. Едното е съсредоточено в Германия, другото – в Швейцария, а третото – в Англия. Макар тези движения да споделят някои общи тревоги, всяко от тях има свои специфични акценти.
Лутеранският подход може да се опише като „реформация“, стремяща се „да реформира и очисти историческата институционална църква, като в същото време запази колкото се може повече от традицията“. Лутеранските църкви традиционно се възприемат като „главното стъбло на историческото християнско дърво“, основано от Христос и апостолите, като смятат, че по време на Реформацията, на Трентския събор, Римската църква се отклонява. Така, Аугсбургското изповедание, лутеранското изповедание на вярата, учи, че „вярата, както я изповядват Лутер и последователите му, не е нещо ново, а истинската католическа вяра, и че техните църкви представляват истинската католическа или универсална църква“. Когато лутераните предстят Аугсбургското изповедание на Карл V, императора на Свещената Римска империя, те обясняват, че „всяка статия от вярата и практиката е вярна първо спрямо Светото Писание, а след това и спрямо учението на църковните отци и съборите“.Ludwig, Alan (12 September 2016). "Luther's Catholic Reformation". The Lutheran Witness.
Реформаторският подход може да бъде описан като „реставрация“, стремящ се „да възстанови същността и формата на примитивната църква, основани на библейския прецедент и пример; традицията получава малко уважение“. Докато Лутер се фокусира върху въпроса „Как да намерим прошка за греховете си?“, ранните реформаторски теолози се обръщат към Библията за модели, които могат да заменят традиционните форми и практики. Хайнрих Булингер и Мартин Буцер по-специално подчертават възстановяването на библейските модели. Жан Калвин отразява междинна позиция между Лутер и реформаторските теолози като Цвингли, акцентирайки върху библейските прецеденти за църковното управление, но като инструмент за по-ефективно проповядване на евангелието, а не като крайни цели сами по себе си.
Лутер се противопоставя на усилията да се възстановят „библейски форми и структури“, тъй като вижда човешките усилия да възстановят църквата като добри дела. Той търси „признаците на истинската църква“, но се притеснява, че фокусът върху форми и модели може да доведе до вярването, че „възстановявайки само външни форми, човек е възстановил същността“. Така Лутер смята, че възстановяването на евангелието е първата стъпка в обновяването на църквата, а не възстановяването на библейски форми и модели. В този смисъл Лутер може да бъде описан като реставрационист на евангелието, въпреки че неговият подход е много различен от този на другите реставрационисти.
Църква на Англия и Каролински богослови Каролинските богослови, група учени в Църквата на Англия през 1600-те години, са едни от най-примитивистки настроените фигури по време на Протестантската реформация. Действащи по време на царуването на Чарлз I и Чарлз II, те редовно се обръщат към Примитивната църква като модел за своите реформи.McIlhiney, David B. (1975). "The Protestantism of the Caroline Divines". Historical Magazine of the Protestant Episcopal Church. 44 (2): 143–154. ISSN 0018-2486. JSTOR 42974662. За разлика от много други християнски примитивисти, те не поставят тълкуването на Писанията под индивидуалното човешко разсъждение, а се придържат към херменевтичния консенсус на църковните отци, следвайки доктрината на Прима Скриптура вместо Сола Скриптура. Те не поддържат сепаратистка еклезиология, а се стремят да реформят утвърдената църква, връщайки я към нейните библейски и патристични основи. Сред известните фигури са архиепископ Уилям Лод, епископ Джереми Тейлър, дякон Николас Ферар и общността на Литъл Гидинг.
Първо Велико пробуждане Методизъм Методизмът започва през 1700-те години като християнско примитивистко движение в рамките на Църквата на Англия. Основателите му, Джон Уесли и брат му Чарлз, са висши англикански свещеници, които уважават Примитивната църква, която те дефинират като църквата преди Никейския събор. За разлика от много други християнски примитивисти, Уесли и ранните методисти не поставят тълкуването на Писанията под индивидуално човешко разсъждение, а се придържат към херменевтичния консенсус на предникейските отци. Те не приемат сепаратистката еклезиология на много примитивистки групи, а се стремят да работят в рамките на утвърдената историческа църква, връщайки я към основите на Писанието и традицията на предникейската църква.
Джон Уесли често подчертава ангажимента на методизма към Примитивната църква, като заявява: „Методизмът, наречен така, е старата религия, религията на Библията, религията на Примитивната църква, религията на Църквата на Англия“.
Сепаратистки баптисти Сепаратистките баптисти, движение, възникнало по време на Първото Велико събуждане, отхвърлят символите на вярата и подчертават „свободата в Духа“ и Библията като „перфектно правило“ за църквата. Те подкрепят библейски модел за църквата, но не изискват строго единодушие. Движението, особено силно в южната част на Съединените щати, подготвя основата за Реставрационното движение.
Групи, възникнали през епохата на Второто Велико пробуждане
Идеалът за възстановяване на „примитивна“ форма на християнството става все по-популярен в Съединените щати след Американската революция. Това желание да се възстанови по-чиста форма на християнството играе роля в развитието на много групи през този период, известен като Второто Велико събуждане, включително мормоните, баптистите и шейкърите. Няколко фактора правят настроението за възстановяване особено привлекателно през този период.
За имигрантите в началото на 19-ти век земята в Америка изглеждала непокътната, едемска и незаразена – „перфектното място за възстановяване на чистото, неопетнено и оригинално християнство“ – а църквите, привързани към традицията в Европа, изглеждали не на място в тази нова обстановка.C. Leonard Allen and Richard T. Hughes, "Discovering Our Roots: The Ancestry of the Churches of Christ," Abilene Christian University Press, 1988, ISBN 0-89112-006-8 Новата американска демокрация също изглеждала свежа и чиста, възстановяване на вида правителство, което Бог е предвидил.