Чинкуе Тере (на италиански: Cinque Terre, букв. „Пет земи“) е скалист участък от източната Лигурска Ривиера (Ривиера Специна) в провинция Специя, Северна Италия, разположен между Пунта Меско и Пунта ди Монтенеро. Районът включва пет селища – три общини и две подселища, традиционно наричани „земи“. От север на юг те са Монтеросо ал Маре, Вернаца, Корнилия, Манарола и Риомаджоре. През 1997 г. те са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО като част от серийния обект „Портовенере, Чинкуе Тере и островите (Палмария, Тино и Тинето)“.
Описание Благодарение на своите географски и антропологични особености Чинкуе Тере се смятат за една от най-впечатляващите крайбрежни зони на Италия. Суровият, хълмист релеф е смекчен от характерните тераси (fasce), изградени за земеделие и спускащи се стръмно към морето. В местата, където брегът образува естествени входове към сушата, са възникнали селищата, разположени така, че да следват формата на хълмовете.
През вековете човешката дейност е преобразила района чрез изграждането на характерните тераси по стръмните морски склонове. Тази специфична земеделска практика позволява ефективно използване на наклонената земя и е създала един от най-разпознаваемите и живописни културни пейзажи в Лигурия.
През 1997 г., по искане на провинция Специя, Чинкуе Тере, заедно с Портовенере и островите Палмария, Тино и Тинето, са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Година по-късно Министерството на околната среда на Италия учредява Морската защитена зона „Чинкуе Тере“Istituzione dell'area naturale marina protetta denominata "Cinque Terre" (G.U. della Repubblica Italiana n. 48 del 27 febbraio 1998) с цел опазване на природната среда, устойчиво управление на биологичните ресурси и насърчаване на социално-икономическо развитие, съобразено с природозащитните цели. През 1999 г. е създаден и Националният парк „Чинкуе Тере“,Istituzione del Parco nazionale delle Cinque Terre (G.U. 17 dicembre 1999, n. 295) предназначен да защитава екологичното равновесие, ландшафта и антропологичните ценности на района.
На 25 октомври 2011 г. районът е засегнат от тежко наводнение и последвали свлачища, при които загиват четирима души в Чинкуе Тере (общо 13 в областта), като най-силно пострадват Монтеросо и Вернаца. На 24 септември 2012 г. свлачище, причинено от откъсване на скална маса, ранява четирима австралийски туристи на Виа дел’Аморе. Пътеката остава затворена до 3 април 2015 г., когато първият ѝ участък е отворен отново.
География
Цялата област представлява тясна ивица земя между морето и билото, което я отделя от Вал ди Вара и залива Специя. От основния хребет се спускат вторични била, достигащи до Пунта Меско и очертаващи границата с района на залива Леванто.
Планинските релефи в района, разположени успоредно на брега, варират от по-ниски възвишения като Монте Малпертузо (815 m) до Монте Ве (486 m). Въпреки близостта им до морето, те придават на територията силно изразен наклон. Вътрешната морфология се характеризира с вторични хребети, които се спускат перпендикулярно или наклонено към бреговата линия, както и с характерните тераси, оформящи културния пейзаж.
Бреговата линия е ограничена на запад от нос Пунта Меско и се развива сравнително линейно до Портовенере, като включва множество малки заливи, носове и скални издатини. Тя е предимно стръмна и скалиста, често спускаща се почти вертикално към морето. Пясъчни и каменисти плажове се срещат основно при Монтеросо (плаж Феджина и Монтеросо Векио), Корнилия (плаж Гувано и плаж Корнилия) и Риомаджоре.
Хидрографската мрежа на Чинкуе Тере се състои основно от поройни водни течения, които достигат максимален дебит през дъждовните сезони на есента и пролетта и почти пресъхват през лятото. Поради близостта на планинските масиви до брега водосборните басейни са малки по размер. През вековете човешките намеси, като изграждането на тераси за лозя и маслинови насаждения и на сухи каменни стени, са изиграли важна роля в управлението и изкуственото канализиране на водите.
Климат С изключение на по-голямата част от Ривиера дей Фиори и източния участък около Генуа (между Нерви и Камоли), Чинкуе Тере е районът в Лигурия с най-меките зимни температури, със средни стойности около +9 °C. Този благоприятен климат привлича значителен поток зимни туристи.
На 25 октомври 2011 г. буря връхлита северната част на Чинкуе Тере, засяга Монтеросо и Вернаца, причинявайки наводнения, които нанасят сериозни щети на двете села.
История Предримска епоха Първите следи от човешко присъствие в района на Чинкуе Тере произхождат от пещерата Грота дей Коломби на остров Палмария, където са открити погребални останки, животински кости, фосили и кремъчни артефакти. Те датират от Палеолита – период, когато островът вероятно все още е бил свързан с континента.
Неолитното присъствие в района е засвидетелствано от откритите полирани брадви, изработени от различни разновидности на актинолит. Тези находки подсказват, че територията е била обитавана от ловци, които са живели постоянно или сезонно в пещери и скални убежища. Благодарение на обширните гори и изобилието от дивеч ловът вероятно е останал основен поминък в продължение на хилядолетия, включително и през римската епоха.
Допълнителни следи от древно човешко присъствие са менхирите, открити в района на Кампилия Трамонти – близо до днешния параклис „Сант'Антонио“ и във вододела при Монте Капри. Според някои изследователи тези каменни структури може да са изпълнявали календарни функции, докато други ги разглеждат като предшественици на стеловидните статуи, характерни за близката Луниджана.
През Бронзовата епоха в района се оформя социалната структура, известна като „пагенсе“, характерна и за други лигурски територии. Малките селища (vici) са групирани в по-големи единици (pagi), които от своя страна се контролират от укрепени центрове (castellari), разположени на стратегически височини и изпълняващи предимно отбранителни функции. Най-близкият такъв кастелар до Чинкуе Тере се намира на Монте Кастеларо в долината Пиньоне, където разкопките са разкрили значително количество фрагменти от украсена керамика, свидетелстващи за стабилно и важно селище.
Римска епоха Римските военни хроники показват, че лигурските племена дълго време възпрепятстват процеса на романизация в района. Поради силната им съпротива римляните съсредоточават своето присъствие и дейност основно в равнината Луни, в долната част на долината на река Магра.
Не е изключено през Августовата епоха част от лигурското население да е напуснало хълмистите селища и да се е присъединило към римските колонисти, достигайки крайбрежието. Римско присъствие е засвидетелствано в Портовенере, споменат от Страбон около 40 г. пр.н.е., както и от останките на патрицианска вила в залива Вариняно в района на Специя.
Не са запазени материални или писмени доказателства, които да потвърждават римски произход на днешните селища в Чинкуе Тере. Латинският произход на някои местни топоними – като Воластра („Vicus oleaster“), Манарола („Manium arula“), Корнилия (имение на Корнелио), Риомаджоре („Rivus maior“) и Монтеросо („Mons ruber“), обаче подсказва, че древната крайбрежна пътна мрежа е била използвана и от римляните, които вероятно са поддържали малки пощенски станции по маршрута.
Средновековие
След разпадането на Римската империя районът следва общата историческа динамика на Лигурия, преминавайки под властта на готи, византийци, лангобарди и франки. През X век, в рамките на феодалната епоха, територията става част от Отбертиновата марка (Маркграфство Източна Лигурия) – феод, подчинен на Кралство Италия.
Сегашният облик на селата в Чинкуе Тере се оформя през XI век, когато населението от долината Вара преминава вододела на крайбрежния хребет и се установява трайно по морския бряг, създавайки петте селища. Най-ранното писмено свидетелство за Чинкуе Тере е документ от март 1056 г., съставен в Монтеросо, в който маркиз Гуидо ди фù Алберто дарява имоти на островите Палмария, Тино, Тинето и в Портовенере на манастирите Санта Мария и Сан Венерио.
Миграцията на населението от долината Вара към крайбрежието през XI век се свързва с два общоевропейски процеса: значителното демографско нарастване и отслабването на мюсюлманската заплаха след успешната съвместна акция на Генуа и Пиза срещу сарацините през 1016 г.
Крайбрежната зона предлагала по-благоприятен климат, особено подходящ за култури като грозде и маслини. Поради това селата в Чинкуе Тере не възникват като типични морски градове, а като земеделски селища, чиито жители били принудени да обработват естествено неподходящи за земеделие терени. Именно така се развива характерното терасиране на стръмните склонове.
С течение на времето преселилите се от долината Вара жители постепенно привикват към морето – първоначално като по-бързо и удобно средство за придвижване, а впоследствие и като източник на препитание. Така стопанската им дейност се разделя между земеделие и риболов, в зависимост от сезоните и нуждите на общността.
Не е случайно, че още през 1170 г. галера от Вернаца, заедно с кораби от други селища по източното крайбрежие, участва в каперски действия в подкрепа на Генуа срещу пизанските търговски съдове. През 1182 г. мъжете от Вернаца продължават да практикуват пиратство и по собствена инициатива, дори в мирно време, атакувайки кораби, насочени към Генуа.
Генуа провежда активна политика на разширяване по източното крайбрежие, като постепенно анексира местните пристанища, а впоследствие и прилежащите им територии. Така републиката елиминира властта на местните феодални родове – Фиески, Да Пасано и Ди Вецано, и установява пряк контрол върху района.
Модерна епоха
След като Чинкуе Тере преминава под властта of Генуа, районът следва политическата и историческата съдба на Генуезката република, а оттам – и на цялата лигурска територия.
От XV век нататък Чинкуе Тере, както и останалите брегове на Тиренско море, са подложени на постоянни нападения от берберски пирати, които в продължение на три столетия тероризират крайбрежното население. За тази заплаха свидетелстват множеството наблюдателни кули, изградени за ранно предупреждение и защита.
Сигналите за опасност се предавали оптично от определени точки по крайбрежието – от нос Меско при Монтеросо ал Маре до нос Монтенеро при Риомаджоре. През нощта за сигнализация се използвали огньове: ако горели равномерно и на предварително определени интервали, това означавало липса на заплаха; ако пламъкът бил бързо загасен, замъглен или ако се появявали множество огньове едновременно, това било предупреждение за наближаващи „неверници“, като броят на огньовете съответствал на броя на вражеските лодки. През деня сигналите се подавали чрез дим.
През юли 1545 г. пиратът Драгут напада Монтеросо и Корнилия, откъдето отвлича жители в робство; нападението е отблъснато при Манарола благодарение на помощта на хората от Риомаджоре. Последната ислямска атака в района е регистрирана в нощта между 24 и 25 юни 1815 г. край Пунта Меско, когато са пленени рибари.
Селища Пътувайки по крайбрежието от запад на изток – от Генуа към Специя селищата на Чинкуе Тере се редят в следния порядък: Монтеросо, Вернаца, Корнилия, Манарола и Риомаджоре. От тях само Монтеросо, Вернаца и Риомаджоре имат статут на общини, докато Корнилия и Манарола представляват съответно подселища на Вернаца и Риомаджоре.
Монтеросо
Монтеросо е най-западното и най-населеното селище в Чинкуе Тере. Положението му в подножието на хребета, където се събират трите основни пътни артерии в района – провинциален път 36 от Вал ди Вара (с връзка към Аурелия), държавният път Литоранея и провинциален път 43 от Леванто, го прави най-стратегически разположеното от петте селища.