Неаполитанското кралство при Арагонската династия е етап от историята на Неаполитанското кралство, когато то е управлявано от Арагонската корона. Началото на периода е завладяването на страната от Алфонсо V Арагонски през 1442 г. След смъртта на последния арагонски владетел на Неапол Федерико I през 1504 година кралството е присъединено към Испанската корона, чиито владетели го управляват чрез назначени вицекрале.
Установяване на Арагонската династия в Неапол
През 1442 г. Алфонсо V Арагонски завладява НеаполПоследната обсада на града започва на 10 ноември 1441 г. и завършва с превземането му на 2 юни 1442 г. Алфонсо V официално влиза в града на 26 февруари 1443 г. и поема короната като Алфонсо I Неаполитански, временно обединявайки двете кралства в негово лице (Кралство Сицилия ще се върне на Арагон след неговата смърт). Той се установява в Кампания и се налага, не само във военно отношение, на италианския политически сценарий.
През 1447 г. Филипо Мария Висконти определя Алфонсо за наследник на Миланското херцогство, което официално обогатява наследството на Арагонската корона. Миланската аристокрация обаче, страхувайки се от анексиране към Кралство Неапол, провъзгласява Милано за свободна комуна и създава Амвросианската република. На произтичащите от това арагонски и неаполитански претенции се противопоставя Кралство Франция, което през 1450 г. дава политическа подкрепа на Франческо I Сфорца да завземе военно Милано и херцогството. Османският експанзионизъм, който застрашава границите на Кралство Неапол, попречва на неаполитанците да се намесят срещу Милано и папа Николай V първо признава Сфорца за херцог на Милано, след което успява да включи Алфонсо Арагонски в Италийската лига (1454) – съюз, насочен към консолидиране новото териториално устройство на полуострова.Atlante Storico Mondiale DeAgostini, a cura di Cesare Salmaggi, Istituto Geografico De Agostini, Novara 1995.Galasso G., Storia d'Italia, vol 15, tomo I, Torino 1992.Giannone P., Storia civile del Regno di Napoli.
Вътрешна политика на Алфонсо I: Хуманизъм и централизъм
През тази епоха дворът на Неапол е един от най-изисканите и отворени към културните иновации на Ренесанса: гости на Алфонсо I са Лоренцо Вала, който по време на неаполитанския си престой заклеймява историческата лъжа на Константиновия дар, хуманистът Антонио Бекадели и византиецът Мануил Хрисолора. Алфонсо I е отговорен и за реконструкцията на Кастел Нуово. Административната структура на кралството остава повече или по-малко тази от Анжуйската епоха: правомощията на древните съдии обаче са намалени (Абруцо Ултра и Абруцо Цитра, Контадо ди Молизе, Тера ди Лаворо, Капитаната, Принчипато Ултра и Принчипато Цитра, Базиликата, Тера ди Бари, Тера д'Отранто, Калабрия Ултра и Калабрия Цитра), които запазват предимно политически и военни функции. Вместо това през 1443 г. правораздаването е прехвърлено на баронските съдилища в опит да се върнат древните феодални йерархии обратно в бюрократичния апарат на централната държава.Galasso G., Storia d'Italia, vol 15, tomo I, Torino 1992.
За друга важна стъпка към постигане на териториално единство в Кралство Неапол се счита политиката на краля, насочена към насърчаване на скотовъдството и преселването на говедата: през 1447 г. Алфонсо I прокарва серия от закони, включително налагането на овчарите в Абруцо и Молизе да пазят зимата в рамките на неаполитанските граници, в низината Таволиере, където много от обработваемите земи също са насилствено превърнати в пасища. Той също така постановява, със седалище първо в Лучера и след това във Фоджа, Кралската митница на апулийските овце и много важната мрежа от овчарски пътеки от Абруцо (която от 1532 г. ще има свой собствен отдел, отделен от Митницата, на име Doganella d'Abruzzo), водещи до Капитаната. Тези мерки съживяват икономиката на градовете във вътрешността между Акуила и Пулия: икономическите ресурси, свързани със скотовъдството на преселение на говедата в Апенините на Абруцо, някога са били разпръснати в Папската държава, където дотогава стадата са зимували.Marino J.A., L'economia pastorale nel Regno di Napoli, Napoli]1992 С арагонските мерки дейностите, свързани с преселване на животни, включват главно в рамките на националните граници местните занаятчийски дейности, пазари и пазари за добитък между Ланчано, Кастел ди Сангро, Кампобасо, Изерния, Бояно, Аньоне, Ларино чак до низината Таволиере. Бюрократичният апарат, който се появява около митницата, предназначена за поддържане на овчите пътеки и правната защита на пастирите, се превръща, по модела на кастилската асоциация на собствениците скотовъдци Concejo de la Mesta, в първата народна база на съвременната централна държава в Кралство Неапол.Franciosa L., La transumanza nell'Appennino Meridionale, Napoli 1992 В по-малка степен същото се случва между Базиликата и Тера д'Отранто и в градовете Веноза, Ферандина и Матера, свързани с преселването към Метапонто.
При смъртта си през 1458 г. Алфонсо разделя отново короните, оставяйки Неаполското кралство на своя извънбрачен син Фердинанд (легитимиран от папа Евгений IV и номиниран за херцог на Калабрия), докато всички останали титли от короната на Арагон, включително Кралство Сицилия Reali di Aragona , отиват при брат му Хуан.
Фердинанд I (Дон Феранте) Крал Алфонсо I оставя кралство, напълно интегрирано в италианската политика. Наследяването на неговия син Фердинанд I Неаполитански, известен като Дон Феранте, е подкрепено от самия Франческо Мария Сфорцаː двамата нови суверени заедно се намесват във Флорентинската република и побеждават войските на наемническия капитан Бартоломео Колеони, които подкопават местните власти. През 1478 г. неаполитанските войски се намесват отново в Тоскана, за да спрат последиците от заговора на Паци, а след това в Паданската низина през 1484, в съюз с Флоренция и Милано, за да наложат мира от Баньоло на Венеция.
Въпреки това по време на неговото управление властта на Фердинанд I рискува сериозно да бъде застрашена от благородниците на Кампания. През 1485 г. между Базиликата и Салерно, Франческо Копола, граф на Сарно, и Антонело Сансеверино, принц на Салерно, с подкрепата на Папската държава и Република Венеция, оглавяват бунт с гвелфски амбиции и анжуйски феодални претенции срещу Арагонско управление, което чрез централизиране на властта в Неапол заплашва селските благородници. Бунтът е известен като Заговор на бароните. Той е организиран в замъка Малконсильо в Мильонико и бунтовниците са победени през 1487 г. благодарение на намесата на Милано и Флоренция. За кратък период град Акуила преминава към Папската държава.Porzio C., La congiura dei Baroni del regno di Napoli contra il re Ferdinando I, Osanna Ed., Venosa (Provincia di Potenza, 1989 Друг паралелен проанжуйски заговор, между Абруцо и Тера ди Лаворо, е ръководен от Джовани дела Ровере в Херцогство Сора и завършва с посредническата намеса на папа Александър VI.
Въпреки политическите катаклизми Дон Феранте продължава меценатството на баща си Алфонсо I в столицата Неапол: през 1458 г. той подкрепя основаването на Академия Понтаниана, разширява градските стени и построява Порта Капуана. През 1465 г. градът е домакин на гръцкия хуманист Костантин Ласкарис и на юриста Антонио Д'Алесандро, както и в останалата част на кралството на Франческо Филелфо и Висарион Никейски.Giannetti A., La riorganizzazione spaziale del Regno di Napoli, в Storia d'Italia, Einaudi ed., Torino-Milano 2006, vol XXVI В двора на синовете на Фердинанд I обаче хуманистичните интереси придобиват много по-политически характер, постановявайки, между другото, окончателното приемане на тосканския като литературен език и в Неапол: антологията на римите, известна като Raccolta aragonese, датира от втората половина на 15 векː тя е изпратена от Лоренцо де Медичи на краля на Неапол Фердинанд I. В нея флорентинският език е предложен на неаполитанския двор като образец на прочут народен език, с еднакво литературно достойнство с латинския. Неаполитанските интелектуалци приветстват културната програма на Медичите, преосмисляйки стереотипите на тосканската традиция по оригинален начин. Следвайки примера на Бокачо, Мазучо Салернитано вече е написал, около средата на 15 век, сборник с разкази, в които сатиричните идеи са доведени до крайни резултати, с обвинителни речи срещу жените и църковната йерархия, така че работата му е включена в Индекса на книгите, забранени от Инквизицията. Вместо това един истински литературен канон е открит от Якопо Санадзаро, който в своя проксиметър „Аркадия“ за първи път излага на народен език и проза пасторалните и митично топоси на вергилианската и теокритската буколическа поезия, предшествайки с векове тенденцията на модерния на съвременния роман да приеме като поетическа препратка един митологично-езотеричен субстрат.
Буколическото вдъхновение на Санадзаро се конотира и като противотежест на придворните стереотипи на петраркистите, провансалците и сицилианците и на стилновизма. В завръщането към пасторалната поетика може да се прочете ясен хуманистичен и филологически контраст на класическата митология с женските икони на тосканските поети, включително Данте Алигиери и Франческо Петрарка, които скрито изразяват политическите и социални тенденции на комуните и сеньориите на Италия. Санадзаро също е модел и вдъхновение за поетите от Академия „Аркадия“, които вземат името на своята литературна школа от неговия роман.Corti M., Rivoluzione e reazione stilistica nel Sannazaro, в Metodi e fantasmi, Feltrinelli ed., Milano, 1969.
Още от първата голяма чумна епидемия (14 век), която обхваща Европа, градовете и икономиката на крайния юг са силно засегнати, дотолкова че тази територия, която след първата гръцка колонизация в продължение на векове е една от най-продуктивната в Средиземноморието, става огромна обезлюдена местност. Низинните крайбрежни територии (низините Метапонто, Сибари и Сант'Еуфемия), вече изоставени, са блатисти и заразени от малария, с изключение на равнината Семинара, където селскостопанското производство заедно с производството на коприна поддържа слаба икономическа дейност, свързана с град Реджо.
През 1444 г. Изабела дьо Клермон се омъжва за Дон Феранте и донася Княжество Таранто като зестра на неаполитанската корона, която след смъртта на кралицата през 1465 г. е разпуснато и окончателно обединено с кралството. През 1458 г. албанският боец Георги Кастриоти Скендербег пристига в Южна Италия, за да подкрепи крал Дон Феранте срещу бунта на бароните. Още преди това Скендербег е дошъл да подкрепи Арагонската корона в Неапол при управлението на Алфонсо I. Албанският кондотиер получава редица благороднически титли в Италия и анексираните феодални владения, които са убежище за първите арбърешки общности: албанците – изгнаници след поражението на християнската партия на Балканите от Мехмед II, се заселват в райони на Молизе и Калабрия, дотогава обезлюдени.
Възобновяването на икономическите дейности в Пулия се завръща с отстъпката на Херцогство Бари на Сфорца Мария Сфорца – син на Франческо Мария Сфорца, херцог на Милано, предложена от Дон Феранте, за да потвърди съюза между Неапол и Милано.AA. VV., Enciclopedia Zanichelli 2000. След като Лудовико Мария Сфорца наследява Сфорца Мария, той пренебрегват апулийските територии в полза на Ломбардия, докато Лудовико не ги отстъпва на Изабела Арагонска, законна наследница на управлението на Милано, в замяна на Миланското херцогство. Новата херцогиня започва в Пулия политика на градско благоустройство, последвана от леко икономическо възстановяване, което продължава до управлението на нейната дъщеря Бона Сфорца и наследяването на кралската титла на Неапол от Карл V.
От Шарл VII до Фердинанд