Партенопейската република () е република, създадена на територията на Неаполитанското кралство и просъществувала за кратко от 21 януари до 13 юни 1799 година.Партенопейска република в „Енциклопедия Британика“ Тя е една от дъщерните републики, създадени от Франция по време на Революционните войни. Образува се след разгрома на войските на неаполитанския крал Фердинандо IV и е ликвидирана няколко месеца по-късно, след като движението на санфедистите го връща отново на власт.

Предистория През 1776 г. маркиз Бернардо Танучи постига последния си успех, насърчавайки премахването на символичен акт на васалитет – почитта (на итал. chinea) към Папската държава, която официално прави Неаполитнското кралство държава-придатък на папата на Рим. През 1777 г. министърът е заменен от сицилианеца Джузепе Бекадели да Болоня и Гравина, маркиз на Самбука. Той се харесва повече на Мария-Каролина и е доведен от Танучи в Неапол.

На 14 юли 1796 г. Фердинанд IV обявява Херцогство Сора за разпуснато заедно с Държавата на президиите – последните следи от ренесансовите владения в Италия. Той също така лично се ангажира с политиката на териториална реформа, въведена от баща му: в Тера ди Лаворо организира изграждането на индустриалната колония Сан Леучо през 1789 г. – интересен експеримент на социално законодателство и на производствено развитие.

През 1778 г. в Неапол пристига Джон Актън – човек от флота на Велико херцогство Тоскана, когото кралица Мария-Каролина е взела от брат си Леополд II. Кралските особи на Неапол и Сицилия трябвa да преразгледат споразуменията с трети държави по отношение на риболова, търговското корабоплаване и войната и да премахнат арагонските институции. През 1783 г. става известно, че министър-председателят – Маркизът на Самбука се е възползвал от хазната по всички възможни начини, например чрез изкупуване на ниска цена на всички вещи, иззети от йезуитите от Палермо. Въпреки това управлението му продължава до 1784 г., когато се установява, че той е един от многото, които разпространяват новината, че Джон Актън и Мария-Каролина са любовници. Така и не се разбира дали това е истина, но е факт, че Мария-Каролина убеждава съпруга си Фердинанд IV, че това е лъжа. 71-годишният маркиз Доменико Карачоло, бивш вицекрал на Сицилия, става министър-председател, докато Джон Актън става кралски съветник. Самият Актън наследява Карачоло на 16 юли 1789 г. в деня на смъртта му.

Полезен инструмент и източник на голямо количество данни е Notiziario di Corte Notiziario di Città, публикуван през 1789 г. – джобен справочник с полезна информация за сложната и подробна политическа и административна организация на кралството през 1789 г. и за отношенията му с други държави.

През 1793 г. е основано вдъхновено от якобинците Неаполитанско патриотично общество, което е разбито на следващата година със смъртна присъда на 8-те му членове.

Всички тези събития подготвят почвата за Неаполитанската република от 1799 г. Всъщност Мария-Каролина, която в първите години от управлението си показва, че е чувствителна към исканията за обновление и е умерено благосклонна към насърчаването на индивидуалните свободи, прави рязък обрат след Френската революция, което води до открити репресии при новината за обезглавяването на френските владетели и за неаполитанската подкрепа на британското военно присъствие в Средиземно море. Репресивните мерки водят до непоправим разрив между монархията и интелектуалната класа; наказанията засягат не само демократите, но и реформистите с твърда монархическа вяра, които по този начин не се поколебават да прегърнат републиканската кауза през 1799 г. Настъплението на френските войски в Италия започва с кампанията на генерал Наполеон Бонапарт през 1796 г. През 1798 г. френските кораби превземат Малта; преди това, през януари 1798 г., французите окупират Рим. Решението на Мария-Каролина, подкрепено от британския адмирал Хорацио Нелсън и посланика Уилям Хамилтън, да се присъедини към Втората антифренска коалиция и да разреши военната намеса на неаполитанските войски в Папската държава, завършва с катастрофа. Неаполитанската армия, командвана от австрийския генерал Карл Мак фон Лайберих и съставена от около 116 000 души, след като първоначално достига Рим, претърпява серия от тежки поражения и се разпада при отстъплението. Така кралството е отворено за нахлуването на френската армия на генерал Жан-Етиен Шампионе в Неапол.

Република и реставрация на Бурбоните

На 22 декември 1798 г. крал Фердинанд IV бяга в Палермо, оставяйки управлението на маркиза на Лаино Франческо Пинятели с титлата на генерален викарий и в Неапол единствената слаба народна съпротива на лацаронитеТерминът lazari (или също lazzaroni) се отнася до младите хора от работническата класа на Неапол през 17-19 век. Особено известна е ролята, която те играят в санфедистката защита на града срещу бунтовниците от Неаполитанската република от 1799 г., подкрепяни от революционна Франция. срещу френските войници. От народните бунтове, които междувременно се разпростират до Абруцо, Пинятели обаче не събира организирана съпротива и на 11 януари 1799 г. подписва примирието от Спаранизе, след като французите окупират Капуа.

На 22 януари 1799 г. в Неапол, т.нар. „неаполитански патриоти“ провъзгласяват раждането на нова държава – Неаполитанската република, предвиждайки френския проект за установяване на окупационно правителство в неаполитанския югSimoni A., L'esercito napoletano dalla minorità di Ferdinando alla Repubblica del 1799, в Archivio storico per le Province Napoletane, XLVI, 1921, с. 170-195. Френският командир Жан-Етиен Шампионе, който влиза в столицата, одобрява институциите на патриотите и признава фармацевта Карло Лауберг за ръководител на републиката. Лауберг, благодарение на френската подкрепа, през тези години основава заедно с Елеонора де Фонсека Пиментел Monitore Napoletano – известен вестник за революционна и републиканска пропаганда.Croce B., La rivoluzione napoletana del 1799, с. 361-439, Laterza ed., Bari 1961

Новото правителство също участва пряко във френския революционен опит, като изпраща свое собствено представителство, наречено „неаполитанска делегация“Croce B., La rivoluzione napoletanan del 1799, с. 301-315, Laterza ed., Bari 1961, в Директорията на Париж и незабавно прави опити за нововъведения с подривните за феодализма закониПодривните феодализма закони (leggi eversive della feudalità, нар. още «di eversione della feudalità) са законодателни мерки, приложени между 1806 и 1808 г., с които Жозеф Бонапарт, крал на Неапол и брат на Наполеон, премахва феодализма в Кралство Неапол по време на т.нар. Френско десетилетие. Автор на законите е министърът на правосъдието по онова време, маркиз Микеланджело Чанчиули., янсенисткия проект за създаване на национална църква, независима от епископа на Рим,Пасажът от посланието на Свети Павел до римляните, в което апостолът увещава християните да се подчиняват преди всичко на установената власт (Romani, XIII 1-7), вж. Pieri P., Il clero meridionale nella rivoluzione francese del 1799, в Rassegna Storica del Risorgimento, XVII, 1930, с. 180-186 и конституционният проект на републиката, създаден от Франческо Марио Пагано, който, въпреки че остава неприложен, се счита за важен документ, който предвижда основите на съвременната италианска система, по-специално на съдебната система.

Още на 23 януари 1799 г. са издадени „Общите инструкции на временното правителство на Неаполитанската република към патриотите“ (на итал. Istruzioni generali del Governo provvisorio della Repubblica Napoletana ai Patriotti) – нещо като първа правителствена програма. Политическите проекти обаче не намират практическа реализация само за пет месеца живот на републиката; всъщност на 13 юни 1799 г. народната Санфедистка армия,Терминът „Санфедизъм“ (на итал. Sanfedismo) се отнася до разнообразно контрареволюционно движение, родено в Южна Италия в края на 18 век. Името се отнася особено за периода 1799-1814 г., когато традиционните монархии в Италия са свалени и заменени от наполеоновите републики, подкрепяни от революционната френска армия. Самият термин е създаден от революционерите за определяне на членовете на противниковата партия, след което се използва и все още е най-използваният от историографията, преобладавайки над термина "контрареволюционери". Привържениците на контрареволюционните принципи никога не са използвали термина "санфедисти" за себе си, а "лоялисти" или "легитимисти". организирана около кардинал Фабрицио Руфо, завоюва отново Южна Италия, връщайки териториите на кралството на монархията на Бурбоните, заточена в Палермо.Липсата на подкрепа от страна на народните маси, на които революционерите са наложили чужди за тях институции и културни модели, е сред причините според Винченцо Куоко неговата известна творба Saggio storico sulla rivoluzione napoletana del 1799 (излязла през 1806 г.) водят до провала на републиката. След реконкистата на Бурбоните седалището на двора официално остава в Сицилия, но още през лятото на 1799 г. в Неапол са създадени административни органи като Правителственият съвет, Държавният съвет и Църковният съвет; секретариатът на външните работи е поверен на Джон Актън, който все още управлява длъжностите от Палермо. През следващите месеци хунта, назначена от Фердинанд IV, започва процеси срещу републиканците.Rao A. M., Napoli 1799-1815. Dalla Repubblica alla monarchia amministrativa, Napoli, del Sole ed. 1995. Rao A. M., La Repubblica napoletana del 1799, Newton & Compton ed., Roma 1997., особено с. 470-475 На смърт са осъдени 124 филоякобинци, включително Пагано, Кристофоро Гроси, Елеонора де Фонсека, Паскуале Бафи, Доменико Чирило, Джузепе Леонардо Албанезе, Иняцио Чая, Никола Паломба, Луиза Санфеличе и Микеле Граната.

Обяснителни бележки

Библиографски бележки

Категория:Неаполитанско кралство Категория:Революционни войни