Неаполитанското кралство при Бурбоните е етап от историята на Неаполитанското кралство, когато то е управлявано от представители на династията на Испанските Бурбони. Началото на периода е битката при Битонто през 1734 година, след която Испания си връща Неаполитанското кралство след продължило няколко десетилетия австрийско управление. Фактическият контрол на Бурбоните в Неапол е прекъсван неколкократно по време на Революционните и Наполеоновите войни – при просъществувалата за кратко Партенопейска република през 1799 година и при управлението на поредица приближени на Наполеон I между 1806 и 1815 година. През 1815 година Бурбоните си връщат кралството и през 1816 година го обединяват със също контролираното от тях Сицилианско кралство в Кралство на двете Сицилии.
Карлос III де Бурбон
Политиката на реформи, започнала хладно при вицекралството на Карл VI фон Хабсбург, е възобновена от короната на Бурбоните, които предприемат редица административни и политически нововъведения, разширявайки ги на цялата територия на кралството. Карлос III де Бурбон, бивш херцог на Парма и Пиаченца, син на краля на Испания Филип V и на Изабела Фарнезе, след битката при Битонто (25 май 1734 г.) завладява Кралство Неапол и влиза в града на 10 май 1734 г. Той е коронясан за Rex utriusque Siciliae (крал на двете Сицилии) на 3 юли 1735 г. в катедралата на Палермо. Завладяването на двете кралства става възможно благодарение на маневрите на Изабела Фарнезе, която, възползвайки се от Войната за полското наследство, в която Франция и Испания се бият срещу Свещената Римска империя, поисква провинциите на Южна Италия за нейния син, получена след битката при Битонто. С Карлос III Кралство Неапол вижда раждането на новата династия на Бурбоните на Неапол и Сицилия. На 8 юни 1735 г. той заменя Колатералния съвет (най-важният политически и юрисдикционен орган на вицекралството на Неапол) с Кралската камара на Света Клара, като поверява съставянето на правителството на Мануел Доминго де Бенавидес и Арагон, граф на Сантистебан, и назначава Бернардо Танучи за министър на правосъдието.
Кралството няма ефективна автономия от Испания до Виенския мир (18 ноември 1738 г.), който слага края на Войната за полското наследство. Поради повтарящите се войни и рисковете, пред които е изправен Неапол, Танучи изказва хипотезата за преместване на столицата в Мелфи (вече първата столица на нормандското господство), виждайки в нея изключително стратегическа точка: разположена в континенталната зона, защитена от планините и далеч от заплахи от открито море.Bernardo Tanucci, Epistolario, vol. I, 1723-1746, a cura di R.P. Coppini, L. Del Bianco, R. Nieri, Ed. di Storia e Letteratura, Roma, 1980, с.638
На 11 август 1744 г. армията на Карлос III, все още поддържана от присъствието на испански войски, побеждава австрийците, които се опитват да завладеят отново кралството в битката при Велетри. Несигурната ситуация, в която се намира Бурбонската корона в Неаполитанското кралство, съответства на двусмислената политика на Карлос III: в началото на своето управление той се опитва да подкрепи политическите позиции на църковните йерархии, като подкрепя създаването на инквизиционен съд в Палермо и като не противодейства на отлъчваето на Пиетро Джаноне. Въпреки това когато краят на военните действия в Европа предотвратява заплахите за неговата кралска титла, той назначава Бернардо Танучи за министър-председател, чиято политика веднага е насочена към ограничаване на църковните привилегии: през 1741 г., с конкордат, правото на убежище в църквите е драстично намалено, както и други имунитети за духовенството; църковните активи са подложени на данъчно облагане. Подобни успехи обаче не са постигнати в борбата с феодализма в периферните провинции на кралството. Всъщност от 1740 г., по предложение на Търговския съвет, назначен няколко години по-рано, са създадени Кралските търговски консулства с цел насърчаване на либерализацията на икономиката и гарантиране на гражданското правосъдие, което феодалите не са в състояние да гарантират. Присъстващи във всички главни градове на кралството (дори повече от едно на провинция), консулствата са под юрисдикцията на Върховния търговски магистрат на Неапол. И все пак опозицията на баронската класа е толкова компактна и добре организирана, че в рамките на няколко години определя съществения провал на инициативата.Giusepe Caridi, Una riforma borbonica bloccata: il Supremo magistrato di commercio nel Regno di Napoli (1739-1746). Онлайн
Реформите обаче, като възстановяват старите кадастрални системи, успяват да наложат данъчно облагане на църковните активи, равно на половината от обикновеното данъчно облагане на миряните, докато феодалните активи остават обвързани с данъчната система adoa. Хазната се възползва от новите мерки и в същото време има значително развитие на икономиката, увеличаване на селскостопанското производство и свързаната с него търговия.Schipa M., Il regno di Napoli al tempo di Carlo di Borbone, vol II, с. 103-114, Società editrice Dante Alighieri, Milano-Roma-Napoli 1923 През 1755 г. първата катедра по икономика в Европа, наречена Катедра по търговия и механика, е създадена в Неаполитанския университет. Курсовете (на италиански, а не на латински) са водени от Антонио Дженовези, който, след като губи катедрата си по богословие след обвинения в атеизъм, продължава обучението по икономика и етика. Постигнатите успехи поставят началото на по-радикален проект за интервенция, който трябва да бъде осъществен в Тера ди Лаворо. Първата стъпка включва изграждането на Кралския дворец в Казерта и градската модернизация на град Казерта, който е преустроен според рационалистичните проекти на Луиджи Ванвители. През същите години в сърцето на столицата Неапол Джузепе Самартино създава известния скулптурен комплекс в параклиса „Сансеверо“ на принц Раймондо ди Сангро: изключително формалната грижа и стилистичната модернизация, с които са надарени неговите творби, предизвикват противоречия в неаполитанските католически среди, свикнали с художествените резултати на Маниеризма и Барока.
В кралския дворец на Портичи, който трябва да бъде резиденция на Карлос III преди построяването на кралския дворец в Казерта, кралят създава археологическия музей, в който са събрани находките от последните разкопки на Херкулан и Помпей. За първи път в Италия, след създаването на Римското гето, през последните години в Неапол е провъзгласен закон, гарантиращ на евреите, прогонени от кралството два века по-рано, същите права на гражданство (с изключение на възможността да притежават феодални титли), запазени дотогава за католиците.Galasso G., Storia d'Italia, vol 15, tomo I, Torino 1992.Croce B., Storia del Regno di Napoli, Adelphi ed., Milano 1992
Фердинанд IV
През 1759 г. испанският крал Фернандо VI умира без преки наследници. На първо място в линията на наследяване е неговият брат Карлос III де Бурбон, който, спазвайки договора между двете кралства, който постановява, че двете корони никога не трябва да се обединяват, трябва да избере наследник за двете кралства на Неапол и Сицилия. Считаният дотогава за престолонаследник Филип, роден на 13 юни 1747 г., е поставен под наблюдение в продължение на две седмици от комисия, съставена от висши служители, магистрати и шестима лекари, за да се оцени психическото му състояние. Тяхната присъда е пълното му безумие, като по този начин го изключват от наследяването. Вторият син Карлос Антонио, роден в Портичи през 1748 г., вместо това последва баща си като наследник на испанския трон. Следователно изборът пада върху третия син Фердинанд, роден на 12 януари 1751 г., който приема името „Фердинанд IV Неаполитански“.
При раждането му селска благородничка на име Аниезе Ривели е избрана за детегледачка. Обичайно е в двора на Неапол, вземайки пример от този в Испания, да поставят обикновен човек на същата възраст до младия принц. Той, наречен Менино, трябва да бъде смъмрян вместо него, който по този начин младият принц трябва да разбере, че ако един ден стане крал, ако направи грешки по време на управлението си, злото ще се стовари върху целия народ. Поради тази причина Аниезе Ривели представя сина си Дженаро Ривели на кралските особи. Той става неразделен приятел на Фердинанд и всъщност Фердинанд попречва той да бъде смъмрян вместо него, близък дори в трагичните събития на революцията. Всъщност Дженаро Ривели заедно с кардинал Фабрицио Руфо ще поведе народната Санфедистка армияСанфедистката армия (съкращение от „Света вяра“) е името, с което християнската и кралска армия на Светата вяра в нашия Господ Исус Христос е известна в италианската историография – народна армия, съставена от калабрийския кардинал Фабрицио Руфо, който е главен герой във войната за отвоюване на Кралство Неапол от французите и падането на Неаполитанската република през 1799 г. в Контрареволюцията, за да завладее отново Неаполитанското кралство от французите.
Фердинанд е само на 8 години, когато баща му абдикира, и поради тази причина е създаден Регентски съвет от баща му. Основните представители са Доменико Катанео, принц на Сан Никандро, и маркиз Бернардо Танучи, последният ръководител на Регентския съвет. По време на периода на регентството и след него основно Танучи държи юздите на кралството в ръцете си и продължава реформите, започнати през епохата на Карлос. В правната област голям напредък става възможен благодарение на подкрепата, оказана на министър Танучи от Гаетано Филанджиери, който със своя труд „Наука за законодателството“ ("Scienza della legislazione"), започнат през 1777 г., може да се счита за един от предшествениците на модерното право. През 1767 г. кралят издава акт за експулсиране на йезуитите от територията на кралството, което води до отчуждаване на техните активи, манастири и културни центрове, шест години преди папа Климент XIV да издаде указ за закриването на ордена.
Междувременно Фердинанд вместо това прекарва дните си в игри с приятеля си Дженаро, обличайки се и общувайки с обикновените хора, които го лекуват и разговаряха с него абсолютно свободно. На 12 януари 1767 г. Фердинанд IV, навършил 16 години, става крал с пълни пълномощия. Всъщност Танучи все още управлява. Той, продължавайки да поддържа отношения с вече бившия крал на Неапол и с императрица Мария Терезия Австрийска, прави многократни опити да ожени Фердинанд за австрийска ерцхерцогиня, като го сгодява за няколко от дъщерите на императрицата, които обаче всички умират преди сватбата. Усилията му в крайна сметка дават плод, но довеждат до края на политическата му кариера.
През 1768 г. Фердинанд IV се жени за Мария Каролина Хабсбург-Лотарингска, дъщеря на императрица Мария Терезия и сестра на кралицата на Франция Мария-Антоанета. Както обикновено преди сватбата е сключен брачен договор, според който Мария-Каролина трябва да участва в Държавния съвет след раждането на мъжки наследник. На следващата година Фердинанд IV се среща със своя девер Петър Леополд II, тогавашен велик херцог на Тоскана, както и брат на Мария-Каролина и съпруг на Мария-Лудовика, сестрата на Фердинанд.
През същите тези години се развиват масонски асоциации, които основават своите идеали на свободата и равенството на всеки индивид. Това не е харесва на Мария-Каролина, която, подобно на други владетелки, смята титлата си за божествена, но за разлика от другите и подобно на семейството си тя вярва, че сред нейните задачи трябва да е щастието на нейния народ; те обаче са оспорвани от консерваторите, включително Танучи. Въпреки това той вижда как престижът му намалява през 1775 г., когато Мария-Каролина, след като ражда първия си син Карл Тит, става част от Държавния съвет. Тя участва активно в политическия живот от съпруга си и често го замества.
Партенопейска република и реконкиста на Бурбоните