Николаос Пластирас () е гръцки военен и политик от първата половина на XX век, три пъти министър-председател на страната. Пластирас, който е участник в Гръцката въоръжена пропаганда в Македония, а в Междусъюзническата война (1919 – 1922) си печели прозвището Черния конник, е венизелист в политиката и е участник в три успешни и два неуспешни преврата в Гърция между 1909 и 1935 година. В 1935 година е осъден на смърт от гръцкото правителство и прекарва следващото десетилетие в изгнание във Франция. По време на окупацията е титулярен ръководител на съпротивителната организация Национален демократичен гръцки съюз. За кратко е премиер в 1945 година, като приемлив центристки лидер, и отново става министър-председател в 1950 и 1951 година.
Биография Роден е на 4 ноември 1883 година в село Вунеси, от 1928 година Морфовуни, Аграфа, Гърция. След завършване на гимназия, в 1903 година влиза армията с чин ефрейтор. Взима участие в Гръцката въоръжена пропаганда в Македония в 1907 година, като участва в сраженията с български чети в района на Ениджевардарското езеро под командването на Хараламбос Папагакис – Аграфиотис, който също е от Аграфа.
Активен член е на Военния съюз, който организира Преврата от Гуди в 1909 година и довежда на власт Елевтериос Венизелос.
В 1912 година, след като завършва Училището за подофицери на Корфу, Пластирас е става втори лейтенант и участва в Балканската и Междусъюзническата война (1912 – 1913). Отличава се битката при Кукуш и Лахна, където му дават прякора Черния ездач. По време на Националния разкол в 1916 година застава на страната на Венизелос и се присъединява към Движението за национална отбрана. Участва в сраженията срещу Българската армия по време на Първата световна война на Македонския фронт и се отличава в битката при Яребична, като е повишен в подполковник.
В 1919 година Пластирас поема командването на 5/42-ри Евзонски полк в Украйна, участвайки в интервенцията в Южна Русия в подкрепа на руската Бяла армия, която се бори срещу Червената армия. След провала на кампанята, Пластирас, начело на същия полк и с чин полковник, е изпратен на Малоазиатския фронт, където действията му в Гръцко-турската война (1919 – 1922) засилват репутацията му. Турците го наричат Карапипер, заради тъмния му тен, а полка му Шейтан аскер, тоест „Дяволска войска“. Пластирас се отличава в разгромната за Гръцката армия битката при Сакария. Пластирас отвежда хората си си към Чешме и оттам към Хиос, спасявайки хиляди гръцки бежанци, които го последват.
Малоазиатската катастрофа довежда до метеж на армията на Хиос и Лесбос на 11 септември 1922 година, ръководен от Революционен комитет, начело с Пластирас, Стилианос Гонатас и Димитриос Фокас. Комитетът ултимативно исква предаване на властта, експулсиране на крал Константинос I, разпускане на парламента. С помощта на народа и армията, особено на флота, бунтовниците бързо овладяват страната, като Николаос Пластирас играе водеща роля. Константинос I подава оставка в полза на сина си Георгиос II, а министър-председател става Сотириос Крокидас.
Революционният комитет трябва да реорганизира армията, за да постигне по-добри условия като победена страна на предстоящата Лозанска конференция и са се погрижи за стотиците хиляди бежанци от Мала Азия. Същевременно Малоазиатската катастрофа се нуждае от намиране на виновни. В противоречиво решение Революционният комитет изправя на съд политическите и военни лидери, отговорни за поражението. В така наречения Процес на шестимата, Димитриос Гунарис, Георгиос Балтадзис, Николаос Стратос, Николаос Теотокис, Петрос Протопападакис и генерал Георгиос Хадзианестис са осъдени на смърт и екзекутирани в Гуди. През 2010 година Върховният касационен съд отменя присъдите на шестимата.
Пластирас кани Венизелос от изгнание да ръководи гръцката делегация в преговорите с Турция, които довеждат до Лозанския договор от 1923 година. Революционният комитет успешно се противопоставя на роялисткия преврат на генерал-лейтенантите Панайотис Гаргалидис и Георгиос Леонардопулос през октомври 1923 година, като същевременно трябва да се справи с Инцидента на Корфу, който причинява краткотрайната окупация на острова от Италия.
Пластирас вярва, че мястото на военните е в казармите и че упражняването на власт от тяхна страна води до проблеми и съответно организира избори на 16 декември 1923 година. Обединената опозиция, която събрала роялистите и други противници на Революционния комитет се въздържа от участие. Новият парламент е Учредително събрание и се свиква на 2 януари 1924 година. В същия ден Пластирас подава оставката си от редиците на армията, след като първо прави отчет за дейността на Правителствения комитет. С решение на парламента е повишен в чин генерал-лейтенант. На 25 март парламентът обявява Втората гръцка република.
В периода 1924 –1933 година Николаос Пластирас не участва в обществения живот, като се мести между Италия и Гърция.
Когато антивенизелистката Обединена опозиция, начело с Панагис Цалдарис, излиза победител на изборите на 6 март 1933 година, Пластирас се опитва да предотврати политически промени с държавен преврат, който обаче се проваля, като не получава подкрепата дори на Венизелос, чието правителството подава оставка същата нощ. Пластирас тайно заминава за Додеканезите, а оттам за Бейрут и Франция, където се установява в Ница. Той не е осъден за опита за преврат от 6 март 1933 година, но след опита за провенизелистки държавен преврат от 1 март 1935 година задочно е осъден на смърт заедно с Венизелос.
По време на диктатурата на Метакс, оглавява антидиктаторско движение, и напразно се опитва да убеди Франция да вземе активно участие в свалянето на режима от 4 август. По време на Италианско-гръцката война пише писмо до гръцкото правителство, призовавайки го да капитулира.
След освобождението и Декемврийските събития в 1944 година, които довеждат до оставката на правителството на Георгиос Папандреу, Пластирас е назначен за министър-председател на 3 януари 1945 година като широко приемлива фигура. Всички политически сили с изключение на комунистите участват в неговото правителство. По време на премиерството му на 12 февруари 1945 година е подписан договорът от Варкиза, съгласно което комунистите и ЕАМ трябва да предадат оръжието си. Публикуването в пресата на писмото му от преди пет години, в което иска капитулация пред Италия, довежда до оставката му на 10 април 1945 година.
По време на Гражданската война (1946 – 1949) Пластирас остава извън политическата сцена. Той осъжда както левицата, така и десницата за методите им, довели до братоубийствената война. Той е първият от буржоазните политици, който се осмелява да използва израза „Гражданска война“ вместо установения тогава термин „Бандитска война“.
След края на Гражданската война в 1949 година той е привърженик на помирението. На 14 януари 1950 година основава Националния прогресивен съюз на центъра (НПСЦ) заедно с Емануил Цудерос. На изборите на 5 март 1950 година Съюзът печели 16,4% от гласовете и 45 места, заемайки трето място след Народната партия и Либералната партия. На 15 април той сформира коалиционно правителство с вицепрезидент Георгиос Папандреу, което просъществува само пет месеца. Въпреки това успява да предприеме мерки, насочени към смекчаване на последиците от Гражданската война, ограничавайки преследването на левицата.
На изборите на 9 септември 1951 година НПСЦ заема второ място, след Гръцки сбор на Александрос Папагос, с 23,5% от гласовете и 74 места. Сформирано е коалиционно правителство между НПСЦ и либералите, с Пластирас като министър-председател, което просъществува една година. Въпреки политиката на помирение, която той следва, и въпреки неговото противопоставяне, по време на премиерството му, са екзекутирани комунистите Никос Белоянис, Димитрис Бацис, Никос Калуменос и Илияс Аргириадис, а същевременно започва Процесът срещу летците. Пластирас предприема мерки за икономическо и социално възстановяване на страната с инфраструктурни проекти, национализации, социални помощи, разпределение на земя на безземните и даване на право на глас за жените.
На 16 ноември 1952 година са продени нови избори, които печел победителят в Гражданската война, маршал Папагос, и неговата партия Гръцки сбор. Призивът на Пластирас към левицата за обединение остава нечут. На 3 май 1953 година НПСЦ се разпада. Пластирас, поразен от последователни инфаркти и инсулти, дори не е избран за член на парламента. Той умира на 26 юли 1953 година след нов тежък инфаркт.
Бележки
Категория:Гръцки политици Категория:Министър-председатели на Гърция Категория:Гръцки революционери Категория:Дейци на гръцката въоръжена пропаганда в Македония Категория:Починали в Атина Категория:Хора от дем Кардица Категория:Гръцки военни дейци от Първата световна война Категория:Гръцки военни дейци от Балканските войни